Небесна читанка

Защо ли всяка нежност е предателство

към някого? Най-вече към Представата.

Не сме ли се превърнали в придатъци

към собствените си тела, към спалните,

където аритмичното ни дишане

е доказателство за съвместимост,

а вещите са малко по-възвишени,

отколкото е нашата взаимност.

Аз протестирам. С цялата наивност

на своята представа. И нараства

с изминалите нощи съпротивата

на епидермиса ми срещу ласките.

Жестока клоунада на телата,

когато се търкалят в стърготините

на бившата си нежност, а луната

като прожектор свети над комините...

Тогава се навеждах над обувките,

като портрет заставах сред вратата,

разтягаха се в истинска преструвка

трапчинките в ъглите на устата ми

и бягах, бягах като краден кон

от себе си, докато щракне бравата...

Уж никога не влизаме със взлом

един при друг, а после се ограбваме...

От всичко, до което моят мозък

се е докосвал сляпо може би,

аз възкресих един-единствен образ

под няколко отчаяни върби,

разпръснати като зелени църкви

покрай една безименна река...

Сега си мисля: няма да съм първия,

протегнал към абсурдното ръка.

Аз обвинявам своите писатели

от детството, защото Те създадоха.

О, колко много въздухоплаватели

в небето на очите Ти пропадаха

и техните машини, конструирани

с фантазия и нежност, се разбиваха...

Едни от тях завинаги умираха,

а другите Те продължиха във стихове.

Веднъж да зърна Твоите извивки

през някой процеп, както беше в детството.

/Какви развратни мисли предизвиква

понякога самото съвършенство!/

Това е най-естествената смърт

за двама ни, това е карнавал

на чувствата, предсмъртното им пърхане

с криле върху червената трева.

И аз не искам да натисна спусъка

на хищната фантазия, не бива

да опустее Твоя дом - изкуството,

а ти да се превърнеш в чувствен дивеч.

Аз имам право на една утопия,

но тя ще се превръща бавно в ад.

И в мен дивакът ще надига копие,

за да убива в мигове на глад.