Димитър Бочев, bulgariaanalytica

В сърцето на София се рее в облаците мансардата ми, а около нея – море от литература. И то все литература историческа и качествена, надвила годините и епохите, доказала стойността си във времето. Няма що: много писатели са живели около пл. „Славейков”, по домовете, които са обитавали, светят паметните плочи на признателните потомци. Още преди половин век Стефан Цанев написа, а „Щурците” изпяха:

„Яворов и дядо Вазов,

Пе. Славейков, Сте. Ле. Костов

в класиката за да влязат,

минали са по „Раковска”.

Не само в класиката – и в моята памет са влезли, вървейки по „Раковска”, тези даровити люде, влезли са и в битието ми. Те крачат мълчаливо от дебрите на времето по „Раковска” към мен – и аз по „Раковска” към тях крача: Имам навика да обикалям с часове квартала и да чета и препрочитам гравираните в кратки, но благородни думи по възпоменателните каменни плочки биографии. Изправен пред техния мемориален, но вечно млад живот, аз като че ли ставам част от него, населявам го осезателно – и метафизически, и физически го населявам. И те като че ли част от моя стареещ живот стават. Това носталгично чувство е възраждащо, но, както установих тези дни, невинаги.

И така, вървя си аз меланхолично по „Иван Рилски” и на ъгъла с „Аспарух” на входа на една стара многоетажна кооперация чета: „В този дом живя и твори от 1940 г. до март 1942 г. безсмъртният поет и революционер Никола Йонков Вапцаров…” Дотук добре, дотук съм кое-що съгласен. Каменният надпис имаше обаче продължение, което ме стъписа: „… загинал за свободата на народа”. За почти всички исторически личности, за които съвременниците им са считали, че са загивали за свободата на народа, поколенията след това са установявали, че не е било съвсем така. Пък и аз предпочитам да изживявам и собствената си, и нечия чужда свобода, вместо да загивам за нея. Защото, онтологически погледнато, няма твоя и моя свобода – свободата е всеобща и общочовешка, свободите на всички хора – герои и не-герои – се съдържат взаимно, моята свобода е и твоя, твоята е и моя, а нашата обща свобода е свобода на цялото човечество, свобода на всички живи – и на всички мъртви дори. Свобода даже и на неродените, свобода и на най-далечните и незнайни потомци. Както конкретният човек съдържа и носи в себе си като участ абстрактното човечество, така е вездесъща, неделима и реципрочна и свободата, а съответно и нейната антитеза – робството. Но това е друга тема. Или същата, но съзерцавана от друга оптика.

Думата ми сега е за свободата, за която е загивал, геройски или не, певецът на едрите звезди над Фамагуста, пред чиито стихове и аз съм се прекланял – прекланям се и днес. В най-декларативните, в най-плакатните и литературно най-неубедителни строфи Вапцаров отсича като с нож:

„Терорът долу!

Съюз със СССР!”

Той не само писа за това – той за това и живя, за това и загина млад и зелен. Да видим обаче дали това е същинското име на свободата. По собствените му признания поетът получава огромни суми от Кремъл, и по-точно от съветското външно разузнаване. Получава ги, не за да пише за тънещите в лепкав мрак трюмове, за дъха на тропика в гаснещата вечер и за едрите звезди над Фамагуста – особено когато е съветско, едно разузнаване не се вълнува от морето, от машините и прочие романтични лигавения. Парите са му дадени в брой с конспиративни цели – за нелегална подривна дейност срещу монархична България, която съвсем не е образец на демократичност. Колкото и авторитарна да е в онези времена страната ни обаче, тя е несравнимо по-свободна от тоталитарния Съветски съюз. Така погледнато, и чрез личната си борба, и чрез цитираните строфи Вапцаров тръгва да налага един тоталитарен, един деспотичен модел срещу едно не съвсем демократично, но, сравнено с комунистическото, при всички случаи демократично общество. Т. е. каузата на Вапцаров, която, както се оказа впоследствие, той прокарва далеч по-умело със словесните, отколкото с бойните си оръжия, е кауза, протичаща в посока от свободата към робството. Не за свободата, съвсем не за свободата умира онзи, който умира за победата на комунизма. Не, не казвам, че е трябвало да го разстрелят затова – аз съм принципно против разстрелите, дори във военновременна обстановка. Опитвам се само да уточня понятията, да внеса що-годе ред в моралните алтернативи, в свобода и робство, в живот и смърт, във време и безвремие. Като тръгва младият поет да громи тероризма чрез съюз със СССР, той би трябвало да знае, че, особено в онези сталински години, Съветският съюз е най-терористичната държава под слънцето, която по безправие и свирепост не отстъпва дори на националсоциалистическа Германия. Ако си търси задграничен съюзник на път към демокрацията, поетът би могъл да подбере една Великобритания или едни САЩ, да речем – дори класиците на марксизма сочат Америка като образец на демократичност. Ако въпреки всичко великодушно решим, че в онези владени от еднопартийната съветска цензура над медиите времена Вапцаров не е могъл да знае цялата истина за комунистическия тоталитаризъм, поне част от истината не е могъл да не знае. И на родна земя, и в съседните страни, и навред в Европа вече от цели десетилетия живеят жертви на съветския режим – потърсили политическо убежище руски белогвардейци и дисиденти, чието изгнание е жива илюстрация на болшевишките зверства. Заедно с това прогонени от СССР са и хиляди творци на словото – писатели и философи като Бердяев, Бунин и Франк, които разказват на целия свят за кошмарите на червената диктатура. Много български периодични издания също публикуват техните потресаващи разкази. Ако решим и след всичко това да оправдаем неинформираността на лявонастроената ни национална интелигенция във военния период, за съвременниците оправдание няма. През последния четвърт век излязоха цели томове документи, направиха се десетки документални филми, проговориха хиляди свидетели. Така че днес всеки знае дали за свободата или за робството е загивал поетът – колкото и талантлив литературно да е той. Би трябвало да знае и Столична община, без чието разрешение подобни мемориали не биха могли да красят софийските улици. Те не принадлежат само на миналото – и на настоящето принадлежат, по тях ще учат родната ни история цели днешни и бъдещи поколения, според техните преценки ще издават морални присъди. Подобни паметници, от които гъмжи цялата ни страна, са лъжесвидетели, те не документират, а фалшифицират националната ни история и дезориентират морално, разместват цели светове, епохи и събития – и хората, които са ги населявали, разместват. А хората – учи Пиер Буаст – „приличат на думите: ако не ги поставят на мястото им, губят значението си.” Така погледнато, споделените размисли са битка срещу обезценяването на човека, усилие за неговото оцеляване от отровите на политики и идеологии.

Савойският йезуитът и консерватор Жозеф-Мари дьо Местр препоръча фалшификаторите на историята да бъдат съдени като фалшификаторите на пари, че и по-строго, защото нанасяните от тях щети са по-крупни – опустошителни за поколения напред. Присъдата на брилянтния моралист и политик е произнесена преди цели два века. Време е тя да влезе в сила. Не стане ли това, фалшификат след фалшификат ни очаква участта, пророкувана от една древна латинска мъдрост: „Поколението на бащите, по-лошо от това на дедите, създаде нас още по-негодни”.