Доскоро Мишел Уелбек стоеше на рафта с етикета "скандален писател". Атентатите срещу "Шарли Ебдо" обаче го превърнаха едва ли не в пророк. Джихадистите атакуваха редакцията на списанието на 7 януари 2015 г. - денят, в който излезе последният роман на Уелбек "Подчинение". С това съвпаденията не свършват - именно писателят, който никога "не е мерил приказките си" за исляма, бе на последната корица на "Шарли Ебдо" преди атентата. Причината - в "Подчинение" годината е 2022 г., а политическата криза изстрелва ислямиста Мохамед Бен Абес в Елисейския дворец след балотаж с радикалната Марин льо Пен. Терористите не просто превърнаха романа в световен бестселър, а в пророчество - за бъдещето на Франция и Европа. 

Какво мисли днес Мишел Уелбек, когато Париж пак кърви? "Стандарт" е превел неговата статия за в. "Ню Йорк Таймс".

***

След атентатите през в Париж през януари прекарах 2 дни, прикован пред телевизора, гледайки новините. След касапницата на 13 ноември почти не го включих – само се обадих на всичките си познати (немалко хора) от атакуваните квартали. Човек просто свиква с терора.

През 1986 г. имаше серия бомбени атентанти на различни публични места в Париж. Мисля, че бяха дело на „Хизбула". Гърмяха няколко дни, може би седмица, вече съм забравил... Но пък много добре си спомням атмосферата в метрото след това.

Тишината във влаковете бе мъртвешка

а хората си разменяха подозрителни погледи. Това беше през първата седмица. После глъчката се завърна, настроението пак бе нормално. Да, страхът, че са надвиснали още бомбени атаки, не си беше отишъл – но бе отстъпил на заден план. Човек просто свиква с терора.

Франция ще устои. Французите ще устоят – и без да има бум на националистически чувства. Ще устоят просто защото друг начин няма. Защото човек свиква с всичко. Няма сила – дори и страхът, по-силна от навика.

„Бъди спокоен и продължавай напред!" Добре, точно това ще направим (макар, уви, да си нямаме Чърчил, който да ни поведе). Въпреки масовите представи, франзцузите са доста послушни и е лесно да ги управляваш. Но не са пълни идиоти. По-скоро големият им недостатък е, че прощават с лека ръка и помнят избирателно. Има хора - политици - отговорни за нещастието, което ни сполетя. И, рано или късно, ще им бъде поискана сметка. Не вярвам незначителният опортюнист, минаващ за държавен глава,

абсолютният идиот, който го играе премиер

или пък „звездите на опозиция" (хаха!), да се измъкнат „целите в бяло". Кой точно отслаби полицията ни дотолкова, че да е почти безпомощна да изпълнява задълженията си? Кой години наред ни набиваше в главите, че границите са някакъв абсурд, свидетелство за гнусен и гнил национализъм?

Вината, вижда се, е у мнозина.
Кои лидери вкараха Франция в абсурдни и скъпи военни операции, резултатът от които е, че първо Ирак, а след това и Сирия, бяха потопени в хаос? И кои политици, съвсем доскоро, бяха на крачка от това да повторят същото в Сирия? (Забравих: ние не се бихме в Ирак, не и втория път. Но бяхме на косъм. И изглежда Доминик дьо Вилпен ще остане в историята с това, че предпази Франция – за пръв и последен път в новата й история, от участие в откровено криминална военна операция).
Изводът, за съжаление, е безпощаден. За последните 10 (а може би 20, 30?) години,

нашите правителства се провалиха съкрушително

в основната си мисия – да защитят народа си. Французите обаче не се провалиха. Да, не се знае какво мисли народът – не и откакто всички правителства се грижат да няма референдуми (освен онзи от 2005 г. за Европейската конституция, чиито резултати предпочетоха да игнорират). Но все още има социологически проучвания и те разкриват следното: френският народ винаги е вярвал на полицията и армията и се е солидаризирал с тях. Да, това отвращава проповедниците на т.нар. морална левица (морална?), при дебатите на тема "Как да действаме с имигрантите и бежанците?". Но французите винаги са били подозрителни към военните авантюри в чужбина, на които са се наемали правителствата.

Има много примери за пропастта – сега бездна – между народа и онези, които уж трябва да представляват интересите му. Дискредитирането на всички политически партии е не просто огромно, то вече е едва ли не легитимно. И наистина ми се струва, че последното решение, което ни остана, е внимателно да се движим към единствената форма на реална демокрация.