Асен Константинов:

Ще дам думата на д-р Николай Михайлов. Може би после ще се върнем към някои от темите, които обсъждахме в първата част, които сигурно са полета за някакъв дебат и спор. Виждам част от актьорите, които участват и във вербатим спектакли, но тъй като част от режисьорите си тръгнаха, ще разкажа аз за тях, за да създадем някаква опозиция.  

Д-р Николай Михайлов:

Аз дойдох с голям интерес, защото в „Сфумато“ има събития. Идеята беше и това да бъде събитие. Не знам какво е било до тук, но знам, че приносът ми няма да създаде събития, разбира се. Ще кажа това, което ме накара да слушам мъничко и да си тръгна. Искам да бъда конкретен. Чух само господина немец (Георг Жено – б.р.), който говори някакви неща за московския театър, където е работил, нещо от този род. Разумни приказки, не ще и дума. Много политкоректни! Приказки от тъй наречения нов конформизъм. Много неочаквано! Бих казал даже брутално политкоректни, в духа на един конформизъм, който трябва да откликне на ставащото, защото то е в границите на едно модно движение, което преживява себе си като движение на свободата. Това е темата на московската „Болотная площадь“ срещу „Манежная площадь“ – тези две опозиции на либирално и консервативно руско. И двете са частични, и истините им са частични. Има нещо много безсилно, в някакъв смисъл, как да кажа, абсолютно точната дума е бездарно, затова няма да я употребя - човек да се движи като повлечен, така да се каже, от някакви социални очевидности, които имат престиж на норма. Живяхме 23 години под знака на такива увлечения. Тази социална красота не ни ли омръзна? Не казвам нищо срещу нашия протест знаменит, в който аз самият съм участвал в началото, сега не. Имам някакви съображения. Но не това е темата. Темата е, ако се не лъжа, този човек, който се нарича съвременен герой, вероятно и отчасти иронично. Той е герой на нашето време. Как се наричаше... un enfant du siècle – дете на века. Какво е това дете на века е по фундаменталният въпрос. И един театър, който радикално действа по презумпция, по идея, сигурно трябва да си зададе въпроса радикално, за да опита радикален отговор. Това е отвъд всякакви конвенции на днешния ден. Всякакви плитки очевидности пак ще се повтарят. В „Сфумато“ такъв разговор бива и е ставал. Даже мисля, че в практиката на театъра това е нещо случващо се. Затова тука има някаква месмеризация на пространството, както се казва, с други думи някакъв своеобразен магнит. Тази тема не може да бъде накратко формулирана, защото в нея няма никаква възможност за прагматично, бързо, утилитарно ползване. Тази тема не може да бъде претупана. Да кажа няколко думи сега по същество и с опит, разбира се, да не досадя и да е в границите на благоприличието (поставя ръчния си часовник пред себе си), защото и вие сте уморени, а аз идвам от свеж въздух. Сервирах си този лукс. Досега да съм мъртъв, ако бях останал. Разбира се, че съм груб, но аз говоря за собствената си слабост да слушам политически разговори.

В началото разговорът беше политически. Съвременният човек е безпътно същество, това е трафарет. Но какво означава това да бъде безпътен? И защо безпътен, при положение, че той е, как да кажа - неговият либерален естаблишмънт, на равнището на престижните регистри на съвременния живот - този човек се чувства добре. Този човек не е нещастен, не е изтерзан. Тези струпвания между двата адреса на „Дондуков“, не са нещастни хора. Те са в някакъв смисъл хора на лукса, както казва Явор, когото дръзнах много да похваля. Това са хора, които имат достатъчно, но нямат това, което им липсва. А им липсва общата рамка, това което се нарича духовен статус, морална държава, държава в очертанията на някаква разумна приемливост. Тези хора не са в криза. Те са великолепно адаптирани в този свят, който е свят на либералната парадигма. Закъсняваме. Защото парадигмата постмодерн, в която властва идеята за индивидуалната свобода, разум, прогресизъм, сиентизъм (една наука, която има отговор на всички въпроси без изключение), вътре в тази мирогледна представа е импицирана една велика илюзия, разглобена на теоретично ниво: че човечеството се движи от разум към разум, от смисъл към смисъл, от добро към по-добро, в границата на прогресиската илюзия, на илюзията, че прогресът е закономерен и неизбежен. Доколкото сме надарени с разум, ние сме обитатели на свят, който е подчинен на закомерността на прогреса. Следователно това, което е днес е по-добро от това, което е вчера и това, което ще бъде утре е по-добро от това, което е днес. Традицията по тази причина е суспендирана. Това, което е било в миналото няма да ни даде отговори на никакъв въпрос, защото става дума за едно минало от предразсъдъци и за един свят от недоразумения. Това трябва да се преживее като страшна илюзия. Точно обратното. И това обръщане на перспективата е в границите на един консервативен и традиционалистки мироглед, който не може да бъде и не бива чуван достатъчно, защото властва почти тиранично либералната парадигма, парадигмата на това, което току що описах като парадигма модерн. Защото българският постмодернизъм е, разбира се, закъсняла версия. Тя обитава някакви етажи по върховете, чисто жестуално, неимпрегнирана в социалния свят. Не е това! Има някакви следствия на разнебитени разумни очевидности и практикуване на удоволствена индивидуална политика. Вярно е! Но общо взето ние сме в утопията, защото тоталитарният свят е модерен свят. Тоталитаризмите са модернистки утопии. Знае се това. И в съзнанието ни на хора, които обитават този свят, фигурират великите илюзии на модерна. Пак ще ги повторя - свобода, права, радикална еманципация на индивида от всички родови определения, всички. Родовото определение е: член съм на национална общност, член съм на духовна традиция, член съм на културна традиция с дълбоки начала. Това е суспендирано в името на един индивид, който няма опора и доколкото няма опора, има свобода. Идеята за свободата днес е идея за „свобода от“, а не идея за „свобода за“. Нашата „свобода от“ има много смътно и неясно приложение, като за „свобода за“ – не ни е ясно защо ни е тая свобода. Ако се запитаме много сериозно защо тя е, ще си дадем вероятно откровен отговор, ако сме способни на него: че тя ни е нужна, за да, както казваше героят от подземието „По глупой воле пожить“ - „Да живеем с глупавата си воля“. С други думи - да живеем по каприз. Идеята за свобода е идея за каприз.

Тези неща са вътре във всяко човешко същество без изключение, доколкото сме деца на века. Нашата криза е криза, че сме археомодерни. Едновременно споделяме всички илюзии на света след просвещението, да не казвам постренесансови, защото отиваме много назад, но на българската либерална революция. И едновременно в собствената си човешка подпочва сме дълбоко архаични, почти трибалистки, хора на племето, на някакви балкански устояли тук навични предпоставки, на хора, които живеят през очевидности, които са очевидности на нашата регионална съдба, на съдбата на балкански хора. А и това е амбивалентно, защото то не е само зло, то е и добро. Това дава плът, корен, виталност, кръв и почва – не ме тълкувайте във фашисткия смисъл на думата. Ние сме археомодерни и с това леко комични, защото не сме цялостни. Вътрешно конфликтни сме. Това, което става между двата адреса на Дондуков, е криза на българската археомодерност. Там са модерните постмодерни, там е либералният елит, там са тези, които участват, присъстват, те са адепти на едно либерално вероизповедания. Те са вписани в глобалния конформизъм. Всички ние сме там. Защо? Защото има един лек, непоносимо лек либерален дух, сугестивен, седуктивен, съблазняващ, който ни зове на площада в една общност, която е удоволствена от една страна или по-точно даже общност на споделената радост. Всички свидетелстват за това, че се чувстват много добре, защото виждат лицата си, припознават ги, принадлежат на нещо, което се нарича общност. И това се скъпи днес, особено много. Аз разбирам това. Същевременно мисля, че то остава плитко и не може да проясни собствените си основания. То не може да се самоопише като една плитка, почти квазирелигиозна, конфесионална по характер общност, която не може да проясни нито източниците си, нито какво следва от всичко това, нито даже да контекстуализира радикално. Защото тези там, между двата адреса на Дондуков, са извън контекста на българския свят. Да знаете това, извинете ме за тази категоричност. Там са модерно-постмодерните, българската т.нар. архаика и всичко останало, и тя ще изненада в изборния ден всичко живо. Аз имам само един упрек към тази общност и ще спра по този въпрос, защото разбрах, че е говорено. Тази общност, за съжаление, мисли плитко, нещо което в театъра не бива да става. И второ – тя има усещането, че е настанена в една зона на истинност, която съобщава нещо подобно на праведност на всеки един. Те са – как се нарича това – хора на страната на прогреса. Те са хора, чиято идеология е абсолютно безспорна, безспорна като природен феномен, като Витоша, като въздуха, като водата. Абсолютно ясно е. Става дума за свобода, за правата на човека срещу една тиранична държава. Но това е толкова възвишено и в своята абстрактност абсолютно неуязвимо за критическо съприкосновение. Срещу това не може да се спори. Само че не това е темата на този ден. Темата на този ден е как всичко това се конкретизира и какво то означава собствено. Мъчно е това да бъде разказвано на общност, която празнува, чества собствената си общност и която въобще не е индивид в криза.

Когато се говори за героя на нашето време и се споменава, че той е в криза - е, а в какво да е? - но него няма да го открием там в тази общност, защото там няма нито един в криза. Там са щастливците.

Има един начин да се говори и описва българската ситуация, ситуацията на този новоизникнал, да кажем, протест, на това пробуждане, което пак ще повторя е двойнствено, амбивалетно. То не може да бъде дисквалифицирано лесно и не може да бъде безрезервно чествано като Петдесетница на българския живот. Излияния Светаго Духа. Това е просто инфантилно. Тежко инфантилно. Извинете ме. Това не отива на хора, които имат капацитет за критика и би трябвало да носят страдалчески, и я носят в някакъв смисъл собствената си съдба на проумяващи кризата на съвременния човек.

Обсъжда се от гледна точка на някакви универсални значение, на някакъв универсален смисъл, в който се вплитат както антични мотиви за човека като носител на разум – логосно същество, така и християнски мотиви, като човек, който е метафизически социален - търси братство, квази-църква, търси близост на себеподобни в атмосфера на доверие и любов. Това минава контрабандно в атмосферата на тази протестна квази-църква, стои вътре. И се описва през един семантичен мистицизъм на думите – смисъл, свобода и прочие. Смисъл? Смисълът там е открит, само че смисълът не е метафора. Като казвам „семантичен мистицизъм” имам предвид следното. Говорят се определени думи и доколкото се говорят, смисълът е наличен. Я, да му се не види! Как така? Чрез произнасянето на думи ли бива открит смисълът, който, така да се каже, е много дълбоко засекретен. За да откриеш смисъла с главна буква, трябва да се отклониш много, извънредно много от очевидното, от общоприетото, за да го откриеш. Откриването на смисъла усамотява, а не солидаризира по лесния път през лозунговата кампания на градски хора, разглезени в съществуването си, така както са. Извинете ме за това, което наричам разглезено. Човек, ориентиран към смисъла, е самотен човек. Всяка дълбока мисъл усамотява. Плитките мисли солидаризират лесно. И вижте тази социална красота какво предлага между двата адреса на Дондуков – „червени боклуци“, ще ме извините, „задници“... Две момиченца на 18 години, съвършено горди, в някакъв апотеоз на свободата и на еманципацията, с лозунг „Горди сме, че сме тук“... Голи кореми, върху корема текст: „А вие сте... “ и една стрелка към гениталиите. Изключително дълбока емблема (смях в залата). Това не е скандално, наистина. И сега ще мина към това, което ще бъде накрая, за да спра.

Вижте. Това посочва секрета на либералната идеология, това, което наричам аз либерална квазирелигия - този възхитителен порив към свобода, тази специална увлеченост, мелодичност на живота, под знака на тези трафарети на универсалния конформизъм. Конформизъм е това! Няма нито един свободен там. Ще ме извинят тези, които се чувстват там свободни. Илюзията е много голяма. Явор го знае. (Явор Гърдев – б. р.) Тази стрелка към гениталиите на тези момичета сочи секрета. Секретът е единствената валидна, снабдяваща всеки един с възможност за екстаз, религията-конфесия на модерния-постмодерен човек – еротизма. Ако има някаква така да се каже очевидност, нещо което наистина витализира изпосталелия социален свят на постмодерния свят, е именно еротизмът. Нищо не може да мине без услугата на еротическата емблема. Нищо! Не е възможно да се случи оживяване на интереса без някакъв вариант на еротика и еротизация на темите. Еросът е Бог на този свят сега. Еросът обаче е повърхностен Бог, много повърхностен. Тъй като този човек днес не може да трансцендира в смисъл, той е с отрязани религиозни дълбочини и с отрязани духовни дълбочини. Той не живее през очевидността на истина с главна буква. В този смисъл той е дълбоко метафизически мирогледно фрустриран човек. А има, по причина на собствените си антропологични определения, почти деспотична потребност да се открие в универсален смисъл, смисъл с главна буква. Не знае къде е това и в това е бедата. Това е нашата с вас обща беда. Субституцията на този недъг, на този дефицит се нарича екстаз в еротичното, еротиката. Индустрията на еротичното снабдява този човек с една възможност да преживее екстаз без смисъл и да каже: „Оставам тук”. Приятно е да се остане, има най-разнообразни и хубави неща за преживяване. Има някаква особена мелодичност на живота и има тук-таме пръснати възможности за екстаз. Класическата възможност е да купиш проститутка. Варианти на този пазар колкото искате. Изразявам се грубо и нямам предвид нищо конкретно. Казвам, че това е подръчна възможност за екстаз. Затова еросът е пазарната религия на този свят сега. Най-лесната религия. Какъв е този човек, от който театърът трябва да се интересува с критическа функция вероятно. Трябва ли театърът да помогне на човека днес да си припомни собствените си дълбочини, да акушира вечния човек в себе си. Словосъчетанието принадлежи на Честъртън – „вечният човек”. Има ли такъв? Или човекът е просто, как се нарича това, човек сега, утре – друг, накрая, в тази трансхуманистична перспектива, нещо неузнаваемо друго, защото и затова се говори.

Трябва ли следователно театърът и въобще изкуството - говори ви човек, който няма нищо общо с него пряко - да припомня дълбините на човека в платоничния смисъл на думата? Припомняне, анамнезис означава една онтологична процедура на припомняне на това какво човекът е. Не по линия на биографичен опит или родова принадлежност, а по линия на извечната идея да съществува. Има платонични истини – това е старата благородна традиция, „философия перенис” – вечна философия, която казва, че човекът е жив с истини, без които не е жив. Макар да му се струва, че е жив, може да му се струва, че е жив. Има ли такива истини? Едни казват, че има. Аз съм абсолютно убеден, че има, но това не трябва да ви ангажира, казвам го самоиронично. Други казват, че няма такова нещо. Не съществува човешка същност. Това е в самото сърце на постмодерната теория. Има подвижни човешки лица, нещо което е в радикален смисъл на думата културно обусловено: възел от имена, езиков парадокс, фигура на някаква лингвистична конвенция.

Мисля си обаче, че театърът е изкуство на великото припомняне на вечния човек. Толкоз!

Явор Гърдев:

Може ли?

Д-р Николай Михайлов:

Не, не може, Яворе. Тоталитаризъм! Аз принадлежа на тоталитаризма (смях в залата).

Явор Гърдев:

Аз съм напълно съгласен с това, което казваш за театъра и неговата функция, но ми се иска да се върна към началото на твоето изложение. И то е свързано по-скоро с това, което бихме могли да направим, в смисъла на политическо действие. Значи в парадигмата на Дугин, в която ти влезе, парадигмата на археомодерна, съществува тази презумпция, която аз напълно споделям. Значи от една страна ти казваш, че всички сме в кризата на археомодерна, от друга страна казваш, че онези в либералната парадигма не са в криза. Те нямат такава криза. Те също са в кризата на археомодерна и мисля, че много голяма част от тях знаят, че архаичното стои и то ще се покаже на изборите. Въпросът е друг. Споделянето на тази парадигма до какво води в рамките на едно политическо действие. Да отидем при самия Дугин и неговата партия в Русия. Ако приемем тази теза и това раздвоение за абсолютно наша насъщност, то тогава какво би било каквото и да било политическо наше действие с оглед на едно бъдеще, освен почвеничество, да кажем. Ако минем в зоната на радикалния консерватизъм, в класическия спектър, аз познавам само двама консерватори: теб и Калин Янакиев. Няма други. Дори Костов спрямо вас е центрист.

Д-р Николай Михайлов:

И двама са много, да знаеш (смях в залата)

Явор Гърдев:

Да. Значи за мен, понеже отваряш такъв важен проблем, как тези, които са, да им позволим да бъдат такива каквито са, без да им вменяваме това, което е нашето собствено изискване какви те трябва да бъдат. Това собствено изикване може да бъде заявено от консервативни позиции, от дълбоко критични позиции с оглед на археомодерна. Но то не поражда ефективно политическо действие. Гледам Дугин какво прави. Какво прави той? Единственото, което може да произлезе от това е партия като тази на Волен Сидеров или доктрина подобна на тази. Не за друго, а защото самият архаичен пласт иска своето, но той го иска през много конкретни термини на обезпечеността. Той знае какво иска. Той иска да яде. Даже този хедонистичен аспект, за който ти говориш, е по някакъв начин недостъпен. В този смисъл моята претенция към хората, които сме там, защото това е претенция и към себе си, би могла да бъде такава. И това, което ти казваш – memento mori - демек не се самозабравяйте, не изпадайте в самодоволствие, не се самонаслаждавайте – абсолютно приемам. Но това, което мисля, че би могло да бъде политическото действие, стои и се носи от тази общност, защото тя е от либералната парадигма, но е в конфликт с архаичата парадигма и по този начин онагледява канфликта на археомодерна. Защото тя самата бидейки археомодерна иска да се еманципира от това си положение и да живее в чиста парадигма – тази, която ти наричаш либерална и твърдиш, че хората не са в криза и са в чисто пребиваване в нея. Не! Всички сме в археомодерна: и тези, които живеем в самия център на София, и реститутите – всички сме в тази парадигма. Това е осъзнато положние. Въпросът е, че това, което ти казваш, вече безнадеждно няма как да бъде вменено със задна дата на една общност, която е каквата е и няма как да стане такава каквато би ни се искало. В този смисъл да се внедри на политическата общност трагическо преживяване от гледна точка на големите смисли е абсолютна утопия и това е цел на театъра, и театърът може да носи такова нещо. Но какво би могло да бъде политическото действие не знам. И това, което бих искал да кажеш е: имаш ли ти такова предложение? Защото аз не знам какво е то. Това, което ти казваш за пребиваването насред археомодерна със целия критичен капацитет, който имаме, е единствено връзване на ръцете за всякакво политическо действие. Защото то значи: а/ ние сме с едни процеси, но не до там, защото нашето възпитание и култура, и усет за дълбоките смисли на живота ни ни възпира от това действие, защото то само по себе си е вулгарно, защото то е на тълпата действие, на вулгоса и как ние да се движим с него? Според мен тук единственото, което ние можем да правим, е да не правим нищо. Ти предлагаш едно такова епохе, заскобяване на политическата ситуация и оттегляне в манастирите на собствената дълбинност. Но това не е решение на политическата ситуация.

Д-р Николай Михайлов:

Трябва да ми дадеш да ти се отговори.

Явор Гърдев:

Да.

Д-р Николай Михайлов:

Либералите са по-деспотични от консерваторите. Яворе, за какво да става политическа, а не театрална задача, бе? Какво си се загрижил за това? Това е краткият ми отговор. А сега дългият.

Театърът, от моя гледна точка, с априорното извинение, че не мога да говоря така самомнително по този въпрос - нямам специализация - но ми се струва, че театърът е все пак ориентиран към човека и неговата тайна, а не към тайната на площада и на струпаните там. Защото каквото и да си говорим струпаният човек, протестиращият човек, който е красив, е красив на една прескъпа цена, която плаща. Цента е стандартизация на неговия образ. Той е красив между красиви, по един начин красив. Нещо от индивидуализацията, от дълбинната драма на индивидуалния лик изчезва там по условие, по дефиниция. Театърът е по-любопитен към това, което става вътре в човека с неговите страсти. Шекспир! Там има много политика, но политика от гледна точка на нейното страстно прежвяване, през хюбриса на отделния човек, през неговата непомерна гордост, страшно честолюбие, удивителна всепояждаща завист, в перманетна миметична конкурентна криза на честолюбието. Западният канон е изграден по Шекспиров образец, както се знае. Тези работи и величието на Европа са свързани с културата на антропоцентризма и идивидуализма. Това е християнска идея. Защото християнството спасява душа, а не спасява колективи, не спасява митинги. Християнството казва така: какво печели човек, ако печели целия свят, а загуби душата си? Точка. Нищо не е по-интересно в собствен и в строг смисъл на думата. Няма интересно нещо извън това нещо, което се нарича душа, каквото и да означава това. Не ме интересува каква е политическата форма на това, което става там и дали тези хора са археомодерни или не са. Аз мисля, че те са археомодерни, но техният избор е да бъдат, както ти казваш, вероизповедно либерални и да се състоят в тази квази-църква на площада, в която ще бъдат наистина либерални. Ще доведат децата си, вувузели... ще се инфантилизират тактически, ще се карнавализират, ще направят така да се каже уличен театър на честваната новопридобита свобода, еманципация от тиранична държава и т.н. Това е хепънинг някакъв, който може да ти хареса естетически, може и да не ти хареса. Ти ще се съгласиш, който си естет, че може и да не ти хареса. Не е вярно, че съществуват теоретически абстрактно две възможности. Едната е на либералния политически почин, за който манифестират тези хора и другото е консервативния ретрограден и йерархично тоталитарен, скрито авторитарен, но във всички случаи нелиберален политически почин на Дугин, както казваш ти условно, макар че Дугин няма нищо общо с това. Аз мисля, че има много и разнообразни гледни точки по този въпрос. Има и преходни състояния, но съвършено откровено - и това е последното изречение, което казвам - мен не ме интересува как ще се стопанисва тази държава политически, сега когато разговаряме за театъра, който трябва да бъде свободен даже и от политика, ако ще бъде свободен. А ще бъде свободен само ако разгледа човека per se (такъв какъвто е). Човекът! Може да разговаря за него като за политическо същество и да го контекстуализира като шестващо всяка вечер в шест и половина там. Може! Но трябва да го прави със специфичната свобода на човек еманципиран, свободен, защото е фундаментално угрижен. Фундаментално угриженият човек се освобождава и се усамотява. Това е малко мъчен жребий. Много трудно влизаш в големи числа, в общности, особено, ако си спомниш колко си лъган в българските ентусизми. Още нещо, за да няма недоразумения:

Най-големият конкретен, прагматичен упрек срещу тези протести е, че не знаете какво искате. Явор Гърдев, който написа великолепно интервю, според мен, наистина, най-доброто, което е писано по темата до тукаhttp://www.dnevnik.bg/intervju/2013/07/01/2093138_iavor_gurdev_rejisyor_idva_moment_kogato_hliabut_i/, най-културното в изговаряне на ситуацията. Представлява една наистина рафинирана апология на протестите, на смисъла. Разменихме няколко думи преди това с него. Аз му казах и той се съгласи, че това е романтично-утопичното изричане на протеста, че това е неговата идеализирана форма и че конкретно на терен е друго. И той каза нещо, с което аз бих се съгласил охотно: че това изричане, макар и утопично, и идеализирано, трябва да бъде изричано, за да потегли протестът към собствения му телос, към дълбинната му цел, която може да го спаси от пошлост. Защото е много просто да попадне в пошлост, където впрочем вече е с този гол корем и с тази стрелка. Незабравима метафора е това.

Разговорът е поместен в блога за театър на Гергана Пирозова