„Каква болка е да търсиш изгубеното слово!”
                                                                                                      Осип  Манделщам

Димитър Бочев   

Тръгнаха внезапно едни приказки за възстановяване на българоезичните предавания на Радио „Свободна Европа” – и аз изтръпнах. Изтръпнах не от страх – от надежда изтръпнах. „Боят настана, тупкат сърца ни!” – рекох си не на шега. И как няма да тупкат – с това радио аз съм свързан не как да е, а органично – и биографично, и идейно; и рационално, и емоционално. Ще се опитам обаче да овладея нетърпеливостта си и да тръгна по реда на нещата в тяхната времева последователност – от дебрите на Студената война, та чак до наши дни.
И така нейде през началото на 1975 г. напуснах Радио Германия (или по-скоро радиото мен) и българската емисия на РСЕ ме приюти с готовност. Докато Радио Германия изчерпи бюджета си за есеистичните понеделници, които си деляхме братски с Георги Марков, бюджетът на „Свободна Европа” се оказа практически неограничен. Имаше бол пари и за култура, и за литература, и за есеистика, и за публицистика – и за поезия дори. Като програмен редактор, отговарящ за седмичната културна програма „Контакти” (най-голяма в рамките на българската емисия), запретнах ръкави да издиря и приютя журналистически най-именитите български интелектуалци в изгнание. Редовни и нередовни сътрудници ми станаха Георги Марков, Атанас Славов, Асен Игнатов, Стефан Попов, Христо Огнянов, Стефан Маринов – изобщо трудно ще намерите име от българския интелектуален елит в емиграция, което да не е прозвучало с творбите си по вълните на „Контакти”. След 1990 г. предаването ми украсиха и имената на най-изявените родни творци като Тончо Жечев, Иван Радоев, Константин Павлов, Иван Цанев, Николай Кънчев, Михаил Неделчев, Радой Ралин, Марко Ганчев, Георги Мишев, Атанас Свиленов, Енчо Мутафов, Димитър Коруджиев, Вероника Благова, Миглена Николчина и много, много други.
А сега няколко думи за приноса на РСЕ 

в гибелта на комунизма

 Този принос е по моему изключителен – дори само поради обстоятелството, че радиото разби еднопартийния монопол над информацията. Това беше и  стратегическата програмна цел на медията, фиксирана още в устава на РСЕ. Всъщност „Свободна Европа” бе на първата фронтова линия в ожесточените битки на Студената война, която, слава Богу, не прерасна в гореща благодарение и на нас – колкото и да ни клеветяха и ругаеха комунистическите пропагандни медии като войнолюбци, ястреби и подстрекатели на нов световен конфликт. А ние бяхме десетилетия наред само прозорец (при това единствен!) за милиони редови българи към недостъпния външен свят. Въпреки мощните заглушителни централи, които сериозно възпрепятстваха емисиите ни, благодарение на нас милиони наши сънародници бяха малко по-добре информирани за събитията и на родна земя, и зад граница. Излъчванията на Би Би Си, на „Гласът на Америка”, на Радио Германия и най-вече на „Свободна Европа” се оказаха единствена алтернатива на бълващите ден и нощ клевети по адрес на целия Свободен свят български радиа, телевизии, вестници, списания, книгоиздания, фестивали, културни и безкултурни масовки, филмови и театрални постановки.
Когато през втората половина на 90-те РСЕ преустанови окончателно предаванията си, аз наивно повярвах, че ние вече сме изпълнили историческата си мисия, че българското общество вече си има собствени свободни информационни източници и ние не сме му необходими. Друг, противоположен се оказа развоят на събитията. Постепенно родните медии се обединиха в един 

нов монопол – този път не идеологически, а олигархичен

 Стъпка по стъпка това обстоятелство превърна медиите ни (електронни и неелектронни) от свободни в полусвободни и от полусвободни в несвободни. Вярно е, че днешното състояние на медийния сектор не бива да се отъждествява с онази безпощадна тоталитарна еднопартийна диктатура над информацията, вярно е обаче също, че, ако не са приравними, нещата са сравними. Благодарение на тази им сравнимост най-престижните международни статистики ни наредиха на едно от последните места в света по свобода на словото. Господството на олигархичните кръгове над това слово могат скоропостижно да ни изтикат и на последното място. Така, както свободата на „Свободна Европа” може да сложи край на тази деструктивна тенденция.