Моно Петра

За първата ми изложба в Брюксел приятели ми препоръчаха пиар. Казваше се Пискюл Паскуа. Излязох от метростанция  „Маду“ и затърсих малкото Пежо, в което ме чакаше моят билет за белгийското общество. Пискюл ми беше уредил да говоря пред интернет-радио, на което не помня вече името, но било важно за изложбата. Седнах на предната седалка при пиара, който се понесе уверен по булевардите - улиците на Брюксел. В един момент колата зави по улица „Роял“ и моят пиар започна да намаля скоростта на всяка спирка, която приближавахме. Не спираше, просто  намаляваше скоростта за секунди и я увеличаваше притеснен.

- Паскуа, какво става?

- Нищо, Моно. Преди два месеца карах автобус по този маршрут и сега ми е трудно като видя спирките, да преодолея тика със спирането от предната ми работа.

Направих тъжна гримаса, но какво пък - и в България си имаме ватман пиар, а и Пискюл беше препоръчан от много сериозни хора за работата. Всичко се оправи като завихме и напуснахме маршрута на рейса, по който беше карал. Пак се оглеждаше, но намаляваше съвсем леко скоростта при наличието на спирка.

Радиоводещият беше подготвен и разговорът вървеше леко, приключихме за около половин час и се изстреляхме към следващата среща с възрастна госпожа, колекционерка-акула, която трябваше да насочи малките рибки около устата си към моята изложба. Пихме чай и похапвахме бисквити сред колекция от картини, които никога няма да забравя. Госпожата обеща да подаде ръка и спази обещанието си. Тръгнах си с огромно нежелание от дома й-музей от най-висока класа.

Докато обикаляхме с Пежото из Брюксел и околностите, Пискюл отвори прозореца, натисна запалката в колата и си запали цигара.

- Нещо против, Моно!?

- Не, разбира се, и аз съм пушач.

- Моно, ще ти кажа нещо, но те моля да не ми се подиграваш!

Викам си на акъла, пак попаднах на гей. В моите среди това е ежедневие. И все се извиняват като ти го казват!

- Не се притеснявай, давай направо! - усмихнах се аз.

- Моно, това ми е първата поръчка като пиар и много ми се ще с теб да идем на врачка в арабския квартал. Ей така, за кураж.

Толкова се зарадвах на казаното от Пискюл, че извадих най-сериозната гримаса, която можех, щото бях обещал да не се смея.

-        Паскуа, отиваме, приятелю, води ме при бъдещето ни! - нададох боен вик от радост.

Навлязохме в квартал Моленбек, където трябваше да ни очаква въпросната врачка. Спряхме пежото пред наргиле бар и се промъкнахме през миризми от различни тютюни към вътрешността му. Младо арабче на развален френски ни съпроводи до жената с виденията. Противно на очакванията, вместо кристални топки и черни котки ни въведоха в чиста стая, боядисана в бяло. Самата врачка беше облечена в бял джилбаб, който подчертаваше татуировките, направени с къна по ръцете и лицето й.

Пръв пред нея седна Пискюл. Тя го хвана за ръцете, надигна поглед към тавана и почна да му говори тихо, така че до мен  достигаха единствено шумове от изговореното. След около 15 минути моят пиар се надигна и с доволна усмивка се запъти да заеме мястото ми в ъгъла на стаята.

Ставайки от стола, също му се усмихнах, настанявайки се пред жената в бяло с изрисуваното лице.

Врачката повтори ритуала с ръцете и започна да ми предсказва.

-Ти идваш от изток, от свята страна, духовна страна.  През много трудности си преминал и ще преминеш в живота, но светлината те води напред...

В един момент жената срещу мен присви по-силно очи, все едно наистина видя нещо.

-        Нова голяма сграда се строи в центъра на твоя град. Цифри са нейното име. Там не си канен, но и да те канят, дух не давай. Плесен и мухъл ще ги споходят. Когато се прибереш, да кажеш на твоите братя по четка, с формалин да намажат гърба на онова, което творят, онова, което ще закачат в новата сграда.

Последното, което каза пророчицата, ме накара да се усмихна вътрешно. То бива-бива, но тази съвсем за канарче ме взе. За мухлясали картини бях чувал, но чак пък по стените на музея да мухлясат си трябва или природно бедствие, или божие наказание. Точно си помислих, че всичко приключи, когато тя отново повдигна и затвори очи към тавана, но вече стискаше ръцете ми с мъжка сила. Беше повече от очевидно, че пред нея се бе отворил апокалипсис за българското изобразително изкуство.

-        Възрастен мъж ще реди музея, голям мъж, мъж, рисуващ смъртта, мъж, далеч от живота. Ти не си поканен, но и няма да бъдеш поканен. Възрастният мъж е капитан... Черен капитан на пъстър кораб... Корабът ще потъне в мухъл, а капитанът пръв ще побегне да се спасява.

Пророчицата пусна ръцете ми, все едно бе покосена от нещо лошо. Стана, и без да каже довиждане напусна стаята. Аз се обърнах след нея, но единствено видях объркания поглед на Пискюл и нейния гръб. Поседяхме около половин минута, гледайки се с моя пиар, когато през вратата влезе арабчето и ни подкани да ни изведе.

Седяхме в колата с Пискюл и дума не продумвахме за преживяното. След пет-шест минути наруших мълчанието:

- Пискюл, няма скъсване с България, ако ще и на Аляска да ида!

- Защо, Моно?

- Врачката нищо не каза за предстоящата изложба, но беше запозната в детайли с художествения живот на моята страна. Все си мислих, че българската живопис не представлява интерес за света, а се оказа, че даже врачките в арабския квартал на Брюксел се вълнуват живо от проблемите й.

- И на мен нищо не ми каза за изложбата, но предсказа, че Катрин ще се върне отново при мене. Само трябва да подредим картините и да я поканя на изложбата.

Дори не попитах коя е Катрин. На кой му пука за жени, които ще се върнат да късат нервите на мъж доволен от това. Запалих цигара и увеличих радиото-Браян Джонсън възпяваше ада.