Симеон Радев твърдо беше убеден, че Яворов е убил Лора, споделя в интервю за "24 часа" Атанас Свиленов, кинокритик, литературен историк и изкуствовед. "Аз не бях съгласен с него, но това беше неговата позиция. Посъветваха ме да спестя това в анкетата - биело по авторитета на Яворов. По-късно излезе книгата на Кремен “Романът на Яворов”, който даде друга гледна точка. Но всичко беше сдържано, не се търсеше сензацията, жълтото - като мътилката, която сега се вихри около името на този поет. Всеки ден минавам край музея му - сградата е оставена на самосрутване, което и ще се случи- по-скоро рано, отколкото късно.

И там, на това апетитно място на ул. “Раковски”, ще се появи поредната офис сграда. Тъжно и срамно. Трагично е положението с музея на Христо Смирненски. Браних и музея на Гео Милев в Стара Загора. Оцеля. Трябва да пазим миналото, нищо не можем да направим, без да се опрем на него. Светът на мъртвите е по-богат от света на живите, е казал един писател (Уилям Сароян) - там има мъдрост, послания, които трябва да бъдат разчетени от живите.

Свиленов разказва и за себе си. Осем пъти е предлаган за член на Съюза на българските писатели. Имало два лагера и никакъв шанс да получи нужния брой гласове. Накрая Павел Вежинов го извикал и му каза, че са се споразумели - хората около него да подкрепят кандидата на другите, а те - Свиленов. "Така ме “признаха” за писател. Нещо ново под слънцето?"
С тъга и носталгия литературният историк и изкуствовед се връща към спомени. "Днес май сме се затворили най-вече по гилдии. Спомням си, че филмовата гилдия не прие официалната позиция за филма “Една жена на 33”. Търсеха критик, който да напише отрицателна рецензия. Разбира се, намериха удобен. По-късно се проведе анкета, но гилдията си отстоя позицията в защита на лентата на Христо Христов (по сценарий на Боян Папазов)."
През 1960 г. направил нещо много дръзко - подготвил повратна статия за Константин Константинов. "Този писател хуманист беше държан в сянка. Изключително ценна е книгата му “Път през годините”. Бил е приятел на Дебелянов, на Лилиев. Какво се оказва? Константинов бе заклеймен от самия акад. Топенчаров! А аз, заедно с Цветан Тодоров - тогава още не беше световноизвестно име на френската и световната литературна сцена, опитахме да го защитим и похвалим. Цветан е син на проф. Тодор Боров, големия наш специалист по библиотечното дело, чийто принос все още не е изследван. Написахме ние своята защита, но тя видя бял свят едва през 1990 г. Друго незаслужено забравено име беше Владимир Василев - човек с голяма роля в българската литература и литературознание."

На въпрос не се ли е вкарвал в беля с анкетите, които е правил с писателите, далеч не “питомни”, изкуствоведът отговаря: "Понякога при публикацията ме молеха да съкратя пасажи. Някои писатели се сърдеха на оценки за състоянието на българската литература. Ст. Ц. Даскалов се обиди. А за капак радио “Свободна Европа” и Георги Марков ме хвалеха."
Свиленов е първият кинокритик, писал за “Козият рог”. "Бяхме приятели с Методи Андонов. Това е една графична сага, нещо изключително! Помня, че тогава не намериха цветна лента за него, но май всяко зло за добро. Филмът е действително съвършен. Сигурно ще пропусна някои, но в моята селекция са филмите на Рангел Вълчанов - “Лачените обувки на незнайния воин”, “Преброяване на дивите зайци”.
Уж кино, правено в трудно, неблагоприятно време, а е толкова близко до живота и поставя важни проблеми - “Момчето си отива” на Людмил Кирков, “Крадецът на праскови” на Въло Радев, лентите по сценарии на Валери Петров като “Рицар без броня” и “Йо-хо-хо”, “Бялата стая” по “Пътища за никъде” по Богомил Райнов, “Време разделно” и “Илюзия” на Людмил Стайков, филмите на Бинка Желязкова. С режисьора Павел Павлов направихме за 5 години над 200 тв предавания “Знаци по пътя”, насочени към идеята да не си забравяме достойните предходници, да имаме памет за тях, да пренесем хубавото от миналото и в настоящето с всичките идеали и крушения."