На 12 април 2022 г. президентът на Украйна Володимир Зеленски обяви задържането и ареста на Виктор Медведчук по обвинения в държавна измяна и нарушаване на военновременните закони.

Преди това Медведчук е депутат в украинския парламент и лидер на пропутинската „Опозиционна платформа за живот“ (ОПЗЖ), която сега официално е забранена в Украйна.   Известен е още и като кум на руския президент Владимир Путин.

Медведчук е не безизвестен и в България. Твърди се, че той е закупил имоти по българското Черноморие на стойност близо 20 млн. евро. Медведчук владее почти общините Несебър, Царево и Поморие. Вижте ТУК разследване по темата. 

В края на септември Медведчук напуска Украйна и отива в Русия през Турция в рамките на обмен за някои от командирите на "Азов“, които бяха пленени от руската армия в мариуполския завод "Азовстал“.

Украинският политик Виктор Медведчук за първи път пише статия за руската медия "Известия" - "Украински синдром. Анатомия на съвременното военно противопоставяне" след като пристигна в Русия от Украйна, която агенция "Фокус" публикува без редакторска намеса.

Ако слушате много западни политици, тогава е абсолютно невъзможно да разберете смисъла и механизмите на конфликта в съвременна Украйна. Тук президентът на САЩ Байдън отрича прякото участие на американските военни в конфликта, но в същото време тръби на всеки ъгъл, че Щатите доставят там оръжия за милиарди долари. Ако милиарди отиват за военните нужди на Украйна, тогава се оказва, че украинските интереси са изключително важни за САЩ. Но ако американската армия не иска да се бие там, тогава може би те не са толкова важни. Но какви са тези доставки за милиарди долари? Безвъзмездна помощ? Печеливш бизнес? Инвестиции? Някаква политическа комбинация? Няма отговори, гъста мъгла.

Или ето последните разкрития на бившия германски канцлер Меркел, че Минските споразумения са били само отсрочка за Украйна, от което следва, че никой не е целял да се установи мир. Тогава се оказва, че Русия е била измамена. Но с каква цел? Да защитим Украйна или да нападнем сами? И защо беше необходимо да заблуждавате, ако можехте просто да направите това, което самата Германия препоръчва? Или Германия е препоръчала предварително това, което е невъзможно да се изпълни? Така че можете да стигнете до въпроса дали политическите измамници не са се опитвали да получат канделабър, но днес изглежда много по-важно да започнем да разсейваме мъглата около настоящата ситуация. В крайна сметка се оказа така, а не иначе. Какво доведе до това, какви са причините? И как да излезем от тази ситуация, защото тя става все по-опасна? Затова започваме анализа от произхода на събитията.

Как завърши Студената война?

Началото на всяка нова война обикновено е в края на последната. Украинският конфликт беше предшестван от Студената война. Отговорът как всъщност завърши той ще ни доближи до разбирането на смисъла на настоящия конфликт, който не се ограничава само до Украйна, а засяга много страни. Факт е, че страните от Запада и страните от постсъветското пространство, преди всичко Русия, възприемат резултатите от тази война по различен начин.

Западът еднозначно си присвоява победата в тази война, а Русия смята за губеща. И тъй като Русия уж е победената страна, тогава територията на бившия СССР и социалистическия лагер е законна плячка на САЩ и НАТО, които според принципа "горко на победените“ (Vae victus) попадат под контрола на Западът. Следователно Украйна е територия на влияние на САЩ, НАТО, а не на Русия. Следователно всички претенции на Русия за поне някакво влияние върху украинската политика, защитата на нейните интереси в този регион са "безпочвени“, явна атака срещу интересите на САЩ и НАТО. "Вече няма нужда да гледаме на света през призмата на отношенията между Изтока и Запада. Студената война свърши“, заяви Маргарет Тачър в началото на 90-те години. Тоест позицията на Изтока-Русия вече не е важна. Има един вектор, един господар на света, един победител.

Русия гледа на този процес по съвсем друг начин. В никакъв случай не се смята за губеща. Изходът от Студената война беше постигнат чрез демократични реформи в политиката и икономиката, а военната конфронтация беше заменена от търговия и интеграция със Запада. Тоест, ако бившият ти враг днес е станал приятел, тогава това не е ли победа? В същото време СССР, а след това и Руската федерация, нямаха за цел да спечелят Студената война, а да излязат от военното противопоставяне между Изтока и Запада, което може да завърши с ядрена катастрофа. Москва, заедно с Вашингтон, намериха този изход, постигнали цели не толкова за себе си лично, колкото за целия свят като цяло.

Това излизане изобщо не означаваше поглъщането на Изтока от Запада, икономическото, правно и културно подчинение на постсъветското пространство. Ставаше дума за равноправно сътрудничество и съвместно изграждане на нова политическа и икономическа реалност. Така че ясно виждаме два подхода към края на Студената война: триумфът на победителите, от една страна, и изграждането на нов свят, цивилизация, от друга. Именно въз основа на тези подходи ще се развиват събитията в бъдеще.

Нов свят или нови колонии на Запада?

През 1991 г. Съветският съюз се разпада, но през 1992 г. е създаден Европейският съюз, на който постсъветското пространство, включително Русия, възлага големи надежди. Изглеждаше, че това е нов свят, нова наднационална формация, нов обрат в историята на европейската цивилизация. Русия, подобно на други държави от бившия социалистически лагер и СССР, вижда себе си в бъдеще като равноправен член на този съюз, изгражда се доктрината "Европа от Лисабон до Владивосток".

В тази ситуация Русия приветства не само обединението на Германия, но и влизането в ЕС на бившите й съюзници и дори на бившите републики от СССР. Икономическата интеграция със Запада през 90-те години на миналия век беше на първо място за Русия и Москва я вижда като ключ към успеха си като модерна държава. В същото време руското ръководство не изпитва особено желание да обвърже със себе си бившите съветски републики, включително Украйна. Голяма част от съветските републики съществуваха на субсидии от центъра, чети – от Русия. Ръководствата на тези страни приятелски се потупват рамото, но се опитват да се отърват от икономическото им бреме възможно най-скоро.

Русия, по-бързо от Украйна, започва да се интегрира в европейския пазар. В крайна сметка Русия има огромно количество енергийни ресурси, които се търсят в Европа, докато Украйна, напротив, не е в състояние да купува енергийни ресурси на европейски цени. Независимостта на Украйна можеше да завърши с икономически колапс, ако не беше югоизтокът, където сега се водят ожесточени битки. Югоизтокът е вградил Украйна в международното разпределение на труда с нейните огромни производствени мощности и развита индустрия. Не е обичайно да се говори за това, но през 90-те години именно рускоезичният югоизток спаси икономическата, а с това и политическата независимост на Украйна.

Сега да обърнем внимание на нещо друго: от 90-те години на миналия век в Европа и по нейните граници започнаха да възникват поредица от сериозни етнически конфликти и войни, в които бяха въвлечени милиони хора. До 1991 г. такъв брой етнически сблъсъци не са наблюдавани. Всичко това доведе до разпадането на Югославия, загубата на целостта на Грузия, Молдова, Сирия. От гледна точка на европейската обединителна парадигма това е безсмислено. В края на краищата смисълът на това обединение не е раздробяването на Европа на много малки държави, а напротив, създаването на огромен наднационален съюз от народи и тези народи не трябва да се изтребват един друг, да не умножават границите , но заедно изграждаме нов общ свят. Какво не е наред тук?

Това е, ако се основаваме на концепцията, към която Русия се придържаше преди. Но ако изхождаме от концепцията за победа в Студената война на Запада, тогава етническите конфликти имат съвсем различно значение. И това значение е изказвано многократно - например на среща на Обединения комитет на началник-щабовете на 24 октомври 1995 г. президентът на САЩ Бил Клинтън ще каже: "Използвайки грешките на съветската дипломация, изключителната арогантност на Горбачов и неговото обкръжение, включително онези, които открито заеха проамериканска позиция, ние постигнахме това, което президентът Труман щеше да направи на Съветския съюз с атомната бомба“.

От това можем да заключим, че не всички западни политици са искали да създадат нов справедлив свят. Тяхната задача беше да унищожат врага СССР, Югославия и други страни. И тогава изострянето на междуетническите конфликти е съвсем логично, те отслабват врага и в случай на победа помагат за разчленяването на страната му за удобството на поглъщането от победителя.

При такива обстоятелства реалното състояние на нещата няма значение. Ситуацията се разклаща умишлено. Представители на национално малцинство, компактно живеещи в определени части на страната, се обявяват за сепаратисти и заплаха за държавата. Тази тактика е известна от древността и е използвана от Древен Рим. Но като че ли сега не се говори за изграждане на нова робовладелска империя? Или пък във Вашингтон, например, постсъветското пространство се разглежда като някакви провинции на голяма империя, които вече имат своя метрополия и трябва да бъдат защитени от посегателствата на варвари, които не искат да се подчиняват на тази империя?

И така, имаме две политически стратегии - икономическата и политическата интеграция на страните, където взаимната изгода е на преден план, и поглъщането на други от една страна, където интересите на погълнатите страни не се вземат предвид. А самите тези държави могат да бъдат разчленени, обявени за изгои, завладени.

Що се отнася до Руската федерация, излизайки от кризата, предизвикана от рязката промяна в политическия и икономически курс, тя все повече се сблъсква с явния стремеж да бъде отслабена, унижена, поставена в неизгодно положение, все повече се обявява за държава-парий, въпреки факта, че нейният икономически потенциал нараства. Нарастването на икономическия потенциал трябва да увеличи влиянието на страната и това трябва да се приветства в западния свят. Но се случва точно обратното. Влиянието на Русия не само не се приветства, но се обявява за грешно, престъпно и корумпирано.

Тук трябва да се спрем по-подробно. И така, Русия взема за модел западната демокрация, провежда реформи и започва да се интегрира в западния свят. От гледна точка на изграждането на общ европейски дом това трябва да се приветства и насърчава. Европа получава мирен и икономически проспериращ партньор, неговите пазари и ресурси, което несъмнено я издига на друго ниво. Но ако се ръководим от колониално мислене, тогава няма да толерираме икономически растеж и независимост на далечна колония. Провинциите не трябва да изпреварват метрополията финансово, политически или културно.

Има ЕС, който се зае с изграждането на нова икономическа реалност. И има НАТО, създадено през 1949 г., което се противопостави на Изтока, преди всичко на СССР и Русия. Да си припомним думите на първия генерален секретар на НАТО Хейстингс Исмей: "Дръжте Съветския съюз далеч [от Европа], американците вътре и германците в подчинено положение. Тоест, идеологията на НАТО е САЩ в Европа и то в доминираща позиция, а Русия – не.

И как трябва да се отнася Русия към това? В края на краищата тя честно сложи край на Студената война, но САЩ, НАТО, изглежда, не го направиха. Оказва се, че готвеното й обединение със Запада не е на равни начала, а при условия на икономическо и политическо поглъщане. Оттук и исканията на Москва да се спре движението към границите на Русия и да се преразгледат позициите и договореностите. И сега виждаме, че концепцията на НАТО унищожи не само интеграцията на Русия в Европа, но и сложи край на разширяването на Европа и нейното развитие. Тоест, от двата подхода, които представяме тук, единият очевидно победи другия.

Русия и Украйна - трагедията на отношенията

Да преминем от общата картина директно към отношенията между Русия и Украйна. Да започнем с това, че отношенията на тези страни имат своя специфична история. Тези отношения са по-близки от взаимодействието между Англия и Шотландия или северните и южните щати. Украйна е част от Русия повече от 300 години, което се отразява на културата, етническия състав и манталитета. Украйна получи своята независимост през 1991 г. не в резултат на национално-освободителна борба, а по споразумение с Москва. Новата икономическа и политическа реалност подтиква руския елит не само да предостави независимост на Украйна, но и да настоява за това. Тогава никой дори и в кошмар не виждаше въоръжен сблъсък между двете нови държави. Украинците гледаха на Русия като на приятелска сила, а на руския народ като на братски и тези симпатии бяха взаимни.

В Русия Украйна отдавна е доминирана от концепцията за "друга Русия“, което предполага много по-близки отношения, отколкото например Великобритания и Канада. В ежедневието имаше една популярна поговорка: "Имаме един народ, но различни държави“. Украинците и руснаците се интересуваха много от политическия живот на своите съседи, за което можете да попитате например настоящия президент на Украйна Зеленски, който направи пари от политическа сатира, обикновено за политиката на двете сили.

Но точно на примера на Украйна може ясно да се види как концепцията за създаване на общо политическо и икономическо пространство е победена от концепцията за изтласкване на Русия от Европа. От първия Майдан през 2005 г. Украйна изгражда антируска политика на ниво държавна идеология. В същото време ясно се вижда, че тази политика има модел на Студената война. Тоест психологически украинците бяха настроени срещу руснаците чрез подкрепата на определени политици, промени в образователната програма, културата и отразяването на националните медии. И всичко се мина под прикритието на демократични реформи, положителни промени, които бяха подкрепени от всякакви западни и международни организации.

Трудно беше да го наречем демократичен процес. Просто беше установен диктатът на прозападните сили в политиката, в медиите, в икономиката, в гражданското общество. Западната демокрация е създадена с напълно недемократични методи. И днес, повече от всякога, въпросът става важен: демократичен ли е политическият режим на Украйна?

От 1991 г. вътре в самата Украйна съществуват две държави – анти-Русия и Украйна като друга Русия. Единият не мисли себе си без Русия, другият не мисли себе си с Русия. Подобно разделение обаче е много изкуствено. По-голямата част от историята си Украйна е преминала с Русия, свързана е с нея културно и ментално.

Интеграцията на Русия с Украйна явно е продиктувана от икономиката. В края на краищата, ако има такъв огромен пазар и ресурси наблизо, тогава само едно много тесногръдо правителство може да не го използва, камо ли да го блокира. Антируските настроения донесоха на Украйна само скръб и бедност. Затова всички прозападни националистически движения съзнателно или несъзнателно проповядват бедност и мизерия на украинския народ.

Вече споменахме, че именно югоизтокът с производството си помогна на страната да се вмести в глобалното разпределение на труда. Оказа се, че изтокът, голям рускоезичен регион, печелеше основната валута за страната. Естествено, това не можеше да не се отрази на политическото представителство в украинското правителство. Югоизтокът имаше повече както човешки, така и финансови ресурси, което не се вписваше в прозападната картина на Украйна. Твърде горди, твърде свободни, твърде богати хора живееха там.

И първият, и вторият Майдан бяха насочени срещу Виктор Янукович, бивш губернатор на Донецк, лидер на Донбас и ненационалистически центристки политически сили. Електоралната подкрепа на такива сили беше много значителна, Украйна не искаше да бъде анти-Русия много дълго време. Президентът Юшченко, който дойде на вълната на първия Майдан, много бързо загуби доверието на хората, най-вече заради антируската си политика.

Зеленски, преди въоръжения сблъсък, просто смазваше всяка опозиция, прокарвайки интересите на своята партия, той не изгради никакъв мир. В Украйна политици, журналисти, общественици, които говореха за мир и добросъседски отношения с Русия, бяха репресирани преди военния сблъсък, медиите им бяха затворени без законово основание, а имуществото им беше ограбено. Когато украинските власти бяха упрекнати в нарушаване на закона и свободата на словото, отговорът беше, че Партията на мира е "купчина предатели и пропагандисти“. И демократичният Запад се задоволи с този отговор.

В действителност ситуацията не беше толкова проста и плоска. "Предателите и пропагандистите“ представляваха, включително и в парламента, не само лъвския пай от електората, но и основата на икономическия потенциал на страната. Така че ударът падна не само върху демокрацията, но и върху благосъстоянието на гражданите. Политиката на Зеленски доведе до факта, че те започнаха масово да напускат Украйна поради икономическите и социални условия, репресии и политическо преследване. Сред тях са много украински политици, журналисти, бизнесмени, културни дейци и Църквата, които са направили много за тази страна. Тези хора са изключени от политиката и обществения живот от украинските власти, въпреки че имат право на позицията си не по-малко от Зеленски и неговия екип.

Бизнесът на югоизтока до голяма степен е обвързан с Русия и нейните интереси, така че конфликтът престана да бъде изключително вътрешен въпрос. Русия беше изправена пред необходимостта не само да защити икономическите си интереси, но и международната чест и достойнство, които, както показахме по-горе, й бяха систематично отричани. Оказа се, че няма кой да уреди тази ситуация.

Украинската партия на мира беше обявена за предателска, а партията на войната завзе властта. Конфликтът отиде по-далеч и стана международен.

Изглежда, че все още има европейска политика, но тя масово подкрепя Зеленски, въвличайки Европа във войната и предизвиквайки собствената си икономическа криза. Сега вече не Европа учи Украйна на политика, а Украйна учи Европа как да постигне икономически упадък и бедност с помощта на политика на омраза и непримиримост. И ако Европа продължи тази политика, ще бъде въвлечена във война, може би и в ядрена.

Сега да се върнем там, откъдето започнахме. Студената война приключи с политическо решение за изграждане на нов свят, в който няма войни. Ясно се вижда, че такъв свят не е построен, че сегашната световна политика се върна там, откъдето започна разведряването. И сега има само два изхода: да се плъзнем към световна война и ядрен конфликт или да започнем отново процеса на разведряване, за което е необходимо да се вземат предвид интересите на всички страни. Но за това е необходимо политически да се признае, че Русия има интереси, че те трябва да бъдат взети предвид при изграждането на ново разведряване. И най-важното, играйте честно, не мамете никого, не пускайте мъгла и не се опитвайте да правите пари от кръвта на някой друг. Но ако световната политическа система не е способна на елементарно благоприличие, заслепена от гордост и собствени меркантилни интереси, тогава ни очакват още по-трудни времена.

Украинският конфликт или ще се разраства допълнително, разпространявайки се в Европа и други страни, или ще бъде локализиран и решен. Но как да се разреши, ако в Украйна властва партията на войната, която разпалва военна истерия, която вече е излязла извън границите на страната, а Западът по някаква причина упорито нарича това демокрация? И тази страна на войната заявява безкрайно много пъти, че не се нуждае от мир, но има нужда от повече оръжия и пари за войната. Тези хора изградиха своята политика и бизнес върху войната, рязко повишиха международния си рейтинг. В Европа и САЩ ги посрещат с аплодисменти, не трябва да им се задават неудобни въпроси, да се съмняват в тяхната искреност и правдивост. Украинската военна партия трупа триумф след триумф, докато военен обрат не се наблюдава.

Но Украинската партия на мира не е предпочитана нито в Европа, нито в САЩ. Това красноречиво подсказва, че повечето американски и европейски политици не искат никакъв мир за Украйна. Но това изобщо не означава, че украинците не искат мир и военният триумф на Зеленски е по-важен за тях от живота им и разрушените домове. Просто онези, които се застъпваха за мир, бяха оклеветени, сплашени и репресирани по поръчка на Запада. Украинската партия на мира просто не се вписваше в западната демокрация.

И тук възниква въпросът: ако партията на мира и гражданския диалог не се вписва в някаква демокрация, тогава това демокрация ли е? И може би, за да спасят страната си, украинците трябва да започнат да изграждат своя собствена демокрация и да отворят своя граждански диалог без западни куратори, чиято намеса е вредна и разрушителна. Ако Западът не иска да се вслуша в гледната точка на другата Украйна, това е негова работа, но за Украйна такава гледна точка е важна и необходима, иначе този кошмар никога няма да свърши. Това означава, че е необходимо да се създаде политическо движение от онези, които не се предадоха, които не се отказаха от убежденията си под страх от смърт и затвор, които не искат страната им да се превърне в място за геополитически борби. Светът трябва да чуе тези хора, колкото и Западът да изисква монопол върху истината. Ситуацията в Украйна е катастрофално сложна и опасна, но няма нищо общо с това, което Зеленски казва всеки ден.