Илия Стояновски, Скопие

Влизането в Европейския съюз не е просто геополитическа ориентация или дипломатически курс. Това е последният реален шанс Македония да стане нормална, истинска държава – не куха структура, зад която старите схеми оцеляват, обогатяват се и се възпроизвеждат.

Това е възможност 

да се скъса с мрежите от влияние,

 които се влачат още от времето на югославския разпад – мрежи, в които Белград, Москва и местните играчи продължават да дърпат конците. И не просто отдалеч – техните хора вече са тук, във властта.

Християн Мицковски е типичен представител на този модел. Докладът от 9 юли му дойде дюшеш – точно толкова „добър“, колкото да звучи обнадеждаващо, и точно толкова мъгляв, че да не налага реални действия. Това му позволява да продължи със същото: 

да симулира реформи,

 да говори за Европа, но да действа по стария сценарий – схеми, зависимости и лоялност към Белград.

Истината е, че Мицковски не иска Македония в ЕС. Той иска контрол. Иска системата да остане същата – слаба, манипулируема и подчинена. Властта, за него и хората около него, е инструмент за обогатяване и за вкарване на Македония в проекта "Сръбски свят".

И не, Вучич не е главният архитект на този проект – той е просто изпълнител. Центърът на замисъла е в Будапеща, а диригентът се казва Орбан. Там е лабораторията, откъдето се моделират тези идеи.

ЕС може да бъде не спасител, а външен коректив – рамка, която да защити обществото, когато властта го предава. А това се случва твърде често.

Затова реформите, които идват с евроинтеграцията, не трябва да ги гледаме като чужд диктат. Те са

 шанс за вътрешно оздравяване

 За изграждане на институции, които работят, на съдебна система, която не е бухалка, и на държава, която служи на хората, а не на задкулисието.