Д-р Любомир Канов

Епидемиологични размисли:
Не че Епидемиологията ми е специалност, но поне общата медицинска логика не е все още под пълна карантина, надявам се.
В случаите на епидемия като сегашната, със сравнително висока заразност, протичаща с тежки интерстициални пневмонии като усложнения и убиващи по-възрастни хора, с по две-три и повече заболявания (особено сърдечно-съдови, емфизем, инфаркт, инсулт COPD и пр), с добавената опасност от доста дълъг безсимптомен инкубационен период, кое се оказва най-важно за цялата човешка общност?
Оказва се, че 

придобиването на имунитет е най-важното

Тоест ваксина?
А второто по-важност, е наличието на терапия за смъртно застрашените, които попадат в интензивните отделения с наводнени бели дробове или се нуждаят от респиратори. За терапия се говори от една-две седмици, макар че хлорокина беше споменаван от китайците преди повече от месец или даже два. Надеждата е много скоро да се намерят препарати, които да спасяват най-застрашените, с доказана ефективност. Дано!

За имунитет може да се говори по два начина:

Първо, естествен имунитет, придобит след преболедуване, тоест нещо като имунитета в детството ни, когато преди още да имаше днешните ваксинации, бухахме като магарета с магарешка кашлица по две седмици, пиейки липов чай, уж за да се излекуваме или се явявахме от прозореца, тъжно наблюдавайки как си играят децата на улицата, украсени с огромни заушки от епидемичен паротит. Повечето “шарки” бяха 100% заразни и просто трябваше да се преболедуват. Нямаше как. Естествен имунитет. За детския паралич, обаче беше истински зловещо. Много деца, след като заболяха, се движеха с патерици, а след това години и даже до живот влачеха крачетата си с различни безполезни протези от неръждаема стомана. Преди американските ваксини на Салк, това беше 

ужасът на нашите майки

Както впрочем и епидемичният менингококов менингит. Дифтерита. Скарлатината. И пр.

Второ. Срещу другите възможни причинители цивилизацията по наше време бе вече започнала да измисля ваксините. След раждане ни слагаха на рамото или предмишницата отслабен вариант на едрата шарка, вариолата, от която всички имаме и до днес колективен кожен белег и спомен. В училищата ни слагаха имунизиращи инокулации с “Пирке” и “Манту” или другояче казано с туберкулин - екстракт от микобактериум туберкулозе, който ни направи вечно позитивни свидетели за срещата на нашата имунна система с туберкулозният причинител. Това беше неестественият или изкуствено провокиран имунитет, за първи път открит като принципна идея от Едуард Дженер. Днес децата имат имунизационен каледар и на тяхната имунна система им е спестена много скръб, болка и много ранна смърт. Те са защитени. Това е то-изкуственият имунитет. Добра работа!


Срещу какво сме обаче изправени днес?


Вирусът е неизвестен и нов, заразява много хора бързо и пневмонията, когато успее да се развие е много мъчителна, агонията продължава доста по-дълго от грипа и някои хора умират от нея. Доста е страшно. Преболедувалите обаче, са имунни и както изглежда техният имунитет е солиден. Те стават нещо като преграда срещу разпространението на вируса. Колкото повече са имунизираните след боледуване, макар и леко, толкова по-малки са шансовете на вируса да зарази нови хора. В резултат, вирусът спира да се репликира и изчезва от полезрението. Когато определен брой хора в една популация успешно се срещнат и преодолеят вируса, епидемията свършва. Естествен имунитет. Но по време на тази битка човек/вирус падат жертви. А те не са приемливи в днешната цивилизация, която е хуманистична и се “бори” за всеки човешки живот. Тоест, изграждането на натурален, естествен имунитет срещу такъв или подобен нему причинител е недопустима, поради неизбежноста на това да има жертви и поради болката за общността, която трябва да бъде понесена. А днешното общество не може да понесе болка.


Какъв е допустимият отговор при това състояние на нещата?


Допустимият отговор днес е, да се предотврати изграждането на естественият имунитет, чрез ограничаването на контактите между хората. Карантината е отговорът! Защото заразата е възможна единствено чрез “вектора” - носител на вируса и неговият “приемник”. Изолацията на хората един от друг ще попречи на вируса, но пречи също и на имунитета да възникне и да ограничи по естествен начин разпространението му. Следователно, вместо остра епидемия с много едновременно болни, които могат да блокират здравните заведения и интензивните отделения на болниците и значителен брой да се споминат, се поражда една бавна и стопански унищожителна епидемия, която не премахва, но забавя процеса и позволява с много болни, възникнали последователно, а не едновременно, болниците да менажират тежките случаи по-успешно. Наричат го “да направим кривата по-малко стръмна и не толкова експоненциална”. Евентуално, да спасят по-голям брой от пациентите в началото, но и да заразят повече хора, включително лекарски персонал, поради липса на масов имунитет в населението и по-продължителен ход на заразата. Колко хора ще бъдат спасени в крайна сметка, не е известно.

Ето такъв е този Фаустовски въпрос, който политици и лекари трябва да разрешават.
Според мен, те ще го решат по начина, който изглежда най-благовидно в очите на онези, които искат да изглеждат “праведни” и “загрижени”. Никой няма да има сили да се откаже от човеколюбивото лицемерие. Та това си е доста съблазнителна позиция.
Казвам това, като принадлежащ към “най-рисковата” възрастова група. А всъщност, ме вълнува не толкова моята, колкото съдбата на онези с малките бизнеси, с дълговете, работещите в банкрутирали предприятия, с малките деца, които ще трябва да изживеят пост-епидемичните бедствия в икономиката. Да, това е което наистина ме тревожи. Как ще изглежда светът и българската неукрепнала демокрация след 6 месеца.