Илиана Славова

В нашето общество историческата истина и историческата справедливост трудно си пробиват път. Твърде много е населена българската публичност с митове, заченати в Москва, тиражирани у нас от кремълски послушковци и невежи ентусиасти. Особено мъчителна е промяната, ако става дума за физическото пространство, което обитаваме.  
Само каква съпротива среща всеки опит за премахване на някой съветски или комунистически тотем! И колко е трудно

 да върнем заличените символи на националното ни достойнство…  

Усилията за възстановяване на военния мемориал пред НДК са пореден епизод от битката с метастазите на съветската епоха. Идеята е част от духа на демократичната общност откакто настъпиха промените в края на миналия век. Превърна се в реална надежда, когато през 2017 г. пространството на мемориала беше освободено от онзи монумент на късния соц, който си спечели купища подигравки.  

И когато най-после настъпи време за същинската част от работата, кметът Васил Терзиев 

анулира резултатите от конкурса

 Не бил организиран правилно. И решението е декорирано с писмо на социалистически колектив, простете – колектив от шефове на „творчески съюзи“, възмутени от идеята за връщането на „нещо старо, останало назад в миналото“.  От висотата на естетически блюстители  бичуват „допускането на идеята“ мемориалът да бъде възстановен в променената среда – не пестят сарказма си по темата. Дори окайват авторите на проекти: на колко „тежко изпитание“ ще бъдат подложени.   
Ако писмото не е поръчково,  то със сигурност е изумително със своята тоталитарна категоричност в заклеймяването. Поне с оглед на това, че ничии естетически критерии не са абсолютни, независимо от дипломите и постовете, които някой заема.    

Впрочем, няма нито дума за проекта спечелил конкурса. Само 

война с първообраза на мемориала 

Дотам, че се търсят компрометиращи моменти в биографията на неговия създател. Станал по-късно член на ЦК на БКП – само колко „естетически“ аргумент! И сериозно ли на везните се поставя епизод от нечия биография срещу почитта пред хиляди български герои от Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война? Ако пък целта е „компроматът“ да усмири очакваното (с основание) недоволство от спирането на конкурса, значи сме свидетели на обидно елементарен подход към застъпниците на историческата памет. Във всеки случай не изглежда подобен аргумент да е адресиран към Терзиев, макар формално писмото да е до него – за сина на ДС членството в ЦК на БКП със сигурност не е осъдително.   
 
Всъщност, ако се съди по начина, по който беше прекратен конкурсът,  столичният кмет не се интересува от състоятелността на аргументите, стига да обслужват решението му. Иначе би ги сверил с повече гледни точки. Би поискал становище от ресорната комисия, би чул мнението на общинския съвет, би се допитал до гражданите. Нищо от това не се случва – действа като собственик на еднолична фирма.  Общински съветници споделят, че дори не разполагат с документите по казуса, нито получават обяснения от кмета.    

Само че София не е негова собственост. Тя е на софиянци, а и не само. София е на България и на българите като тяхна столица.  Терзиев предпочита да се прави, че не го знае. И да се преструва, че епистоларното алиби от шефовете на три организации е достатъчно прикритие за авторитарния му подход. 

Ами не става.  И не само защото вменяването на единодушие е противоестествено за творческите гилдии – със сигурност ще се намерят художници и архитекти, които споделят оценката на шефовете си, но и такива, които не я споделят.  

По-важното обаче е, че преди да бъде поле за изява на художници и архитекти, 

мемориалът е Памет
 
За сърцатите българи, благодарение на които днес имаме държава и национално достойнство. Защитниците на земята ни, способни да направят невъзможното в нечовешки условия – дори когато България е изправена пред дулата на пет съседни армии, насъсквани от Кремъл. Мъжете, оставили последния си дъх по бойните полета. Воините от Първи пехотен софийски и Шести пехотен търновски полк от Първа пехотна софийска дивизия – наричали са я „Желязната“. 
Паметта за тях не може да бъде сведена до аксесоар от градския пейзаж, концепциите за който се сменят през ден. Тя е храм на националния ни дух и кауза на няколко поколения. Мястото на творците е като нейни изразители, но ничие творческо его не е по-голямо от историята.     

Казват – трябвало да има нов замисъл, вместо стени с изписани имена. А нима има нещо по-достойно от имената на воините? Не било естетично, поначало замисълът бил за временно решение. Колко да е временно, след като паметникът остава на мястото си 45 години? От 1934 г., когато е открит от цар Борис III, до 1979 г., когато е разрушен от партийните другари на ДС-клана Терзиеви. За да се построи паметникът „1300 години България“, който си спечели нецензурни сравнения с мъжката анатомия (и тогава аргументът е за нещо ново и модерно – точно както сега). Казват още, че стените на оригиналния мемориал са твърде високи. А може би трябва, за да не забравяме колко висок е подвигът, с който се съизмерваме?  А може би не – ако някой наистина предложи новаторска идея, достойна за такъв мемориал? Все пак да не забравяме, че става дума за заличена история –  затова замисълът за възстановяване е съвсем естествен. Нима може естетиката да бъде поставена извън този контекст?     

При всички случаи беше редно Терзиев да попита застъпниците на тази кауза  какво мислят.  
Очевидно има проблем с комуникацията на този човек – и с гражданите, и с общинския съвет. Но въпросът не е в комуникативните му умения (в предизборната си кампания нямаше проблем с тях), а в липсата на добра воля. В типичното високомерие на потомствената червена номенклатура. Държи се като част от 

организирана съпротива 

срещу възстановяването на мемориала.  

Разбира се, в проведения конкурс може да има реални слабости. Но защо Терзиев не влезе в дискусия  за това, а се скри зад писмото на творческите съюзи? А и то е изпратено още през декември – как реши да реагира точно сега с внезапно съобщение за спиране на конкурса? Наложително ли е провеждането на нов, след като вече са инвестирани време, усилия и средства? Толкова ли са тежки „пороците“ на стария? Не е ли редно първо да се оцени резултатът от проведения конкурс преди да се вземе решение за нов? Би могло, но вместо това кметът избра 

подхода на бухалката

 Дори да не стопира окончателно идеята за мемориала, ще я блокира за неопределен период от време. 
Сигурно му е ненавистен паметникът на царските войници, открит от самия цар Борис – смятан за смъртен враг от комунистическите велможи. Вероятно му е некомфортно сравнението между достойнството на загиналите воини и продажното кремълопоклонство на собствените му роднини. Ако изобщо е способен да  изпитва дискомфорт  заради морални категории.      

Би могъл да разсее неприятните подозрения – ако отмени решението си за прекратяване на конкурса. Това е достойният ход, с който разполага.   
Но дотук Васил Терзиев се показа като типичен син на ДС. Във всеки смисъл на това словосъчетание.