БСП да признае, че застава на страната на новия нацизъм - край с претенциите за „антифашистското“минало, хайл Путин

Илиана Славова

Посещението на управляващите в Киев можеше да е акт на достойнство, ако… Ако темата не беше отлагана цели два месеца докато умират хиляди невинни хора. Ако не бяха поставили украинския външен министър Дмитро Кулеба в неловката необходимост да им обяснява, че с щедрите обещания за каски и бронежилетки – срещу падащите руски бомби и ракети, за украинците не остава друго освен да умрат защитени. Ако преди заминаването имаше, макар и закъсняло, решение за изпращане на военна помощ, било то и с гласовете на опозицията. И не, продажбата на боеприпаси на трети страни, които ги предоставят на Украйна, не е помощ. Помага не който сключва сделки единствено в своя изгода, а който дарява. При това България нямаше да бъде ощетена, защото съюзниците биха ни компенсирали за дарените стари съветски оръжия. 

Вместо това политиците ни

отиват в Киев като двойкаджии,

закъсняващи за час, без домашно. Ошамарени от кремълския фюрер, който спря газа, въпреки унизителното им снишаване. В три четвърти състав, понеже БСП намери за по-разумно да избяга от час. 

Какво наистина очаква да постигне Кирил Петков с това посещение? Ако е смятал да изтръгне от БСП реакция на човечност при гледката на зверства и човешко страдание, да получи съгласие за оказване на военна помощ и да избави коалицията от сегашния конфуз, явно 

тактиката му не работи

БСП отказа дори да види страданието, защото без друго няма намерение да промени позицията си: Корнелия Нинова все така не дава „и един патрон“ на Украйна, за „да спре по-скоро войната“. Нищо, че при добре въоръжения руски агресор това означава всичко да приключи в полза на Кремъл, а суверенна Украйна да бъде прегазена.
 Вчера еврокомисарят по външната политика Жозеп Борел заяви, че в тази война „неутралността“ е погрешна концепция именно защото подкрепя агресивната война на Русия.  
Но ние съчувстваме, казва Нинова, даваме хуманитарна помощ на украинците. А дали е помощ да утешиш с кифла осиротяло дете, когато си можел да помогнеш на родителите да се защитят и да са живи? Каква помощ е да подслониш изнасилена жена, ако си можел да спреш насилника? Що за цинизъм е да претендираш, че лекуваш нечии рани, ако са нанесени с мълчаливото ти съучастие? При това ги „лекуваш“, натяквайки какъв благодетел си, настройваш обществото колко скъпо излиза това и заплашваш да оставиш страдащите сами със страданията им – точно това направи излъченият от БСП министър на туризма Христо Проданов с предложението всички помощи за бежанците да се спрат след 31 май. 

Разбира се, че с подобно поведение БСП брани електоралната си територия от конкуренцията вляво и от гледна точка на политическата пресметливост, това поведение е очаквано. Но от човешка гледна точка отказът на социалистите да се изправят пред чуждото страдание е бягство от собствената уродливост, която БСП отказва да види в огледалото на истината. Иначе ще трябва да признае, че застава на страната на рашизма (новия нацизъм) и на масовия убиец в Кремъл, който надмина по жестокост първообраза си Хитлер. Край с претенциите на „антифашистското“минало, хайл Путин!  Най-малкото подобни претенции вече не са легитимни.  
Очевидно с този коалиционен партньор няма да има съгласие по темата за Украйна нито в София, нито в Киев, нито където и да било. Въпреки това се планира българската делегация да замине (освен ако спирането на газовите доставки не се окаже повод за промяна в плановете). А може би жестът е повече външнополитически? Проява на гузна съвест след абсурдното отношение към Кулеба в София? Едва ли. Колкото и да уверява премиерът в съпричастието на „човека Кирил Петков“, не изглежда да е преживял политически катарзис от единия ден за другия. 

Може би е реакция на унизителното положение, в което изпадна страната ни като 

пасивен съучастник на Путин, 

единствена в ЕС освен Унгария? Но това би имало смисъл, ако Петков отиде в Киев с решение за военна помощ – нито един чуждестранен политик не зае позиция,“дойдох и видях, но няма да помогнем“. 

Патетичният жест с дарената премиерска заплата и призивът българите да направят аналогично дарение, ако искат да се закупят оръжия за Украйна, едва ли променя нещата по същество. Разбира се, Дмитро Кулеба  благодари, както може да се очаква от един дипломат, но какво става в действителност? 

Първо, това е класическа подмяна на темата. Вместо да говорим за неспособността за управляващите да вземат политическо решение, Петков измества разговора към финансовия аспект. Все едно ако гражданите (хипотетично) съберат пари за пет гаубици, правителството охотно ще ги купи и ще ги дари на Украйна под благосклонния поглед на БСП.  Отделен въпрос е, че никоя държава не прави това с дарения от граждани и премиерът прекрасно го знае.  На този фон дори е нелепо да коментираме колко от българите могат да си позволят да отделят една своя заплата.  Второ, съпричастните отдавна даряват средства за украинските бежанци и за украинската армия. Ако Петков е толкова високомерен, та да допусне, че българите чакат неговото благоволение, за да постъпят като хора, поне многото новини за съпричастност към Украйна би трябвало да го свалят на земята.  

Трето, ако с призива си изобщо постига нещо, то е, че налива вода в мелницата на прокремълските агитатори, които насаждат неприязън в обществото с внушения от вида „няма за нас, понеже даваме на тях“, „откъде накъде ще им даваме“… А може и точно това да е целта, да се провокира негативна обществена реакция и Петков да каже – ето, народът не иска да дадем такава помощ. И да оправдае политическата импотентност на коалицията с народната воля. Може да става за вътрешна употреба, но едва ли ще заблуди някого от партньорите в чужбина. 

При всички прояви на политическа неадекватност от страна на Петков, в това начинание са замесени и съветници, и коалиционни партньори, които биха могли да компенсират дефицитите му.  Но не го правят. Вероятно защото голямата част от избирателите на тази коалиция, изповядващи евроатлантически ценности, са на път да оттеглят доверието си и да лишат от легитимност партиите, претендиращи да ги представляват. Разминаването между обещанията и реалностите вече е толкова драматично, че партиите в ДБ са готови на всякакъв ход, за 

да спасят от тотален разпад евроатлантическия си образ

Нямат отговор на въпроса, който избирателите постоянно задават – как така БСП успява да налага червените си линии, а вие не можете? А дали няколко селфита в Киев или в изстрадалата Буча ще променят нещата? Добър въпрос, над който политиците да помислят. 

Всички опити да се открие логика в поведението на правителството водят до констатация за липса на воля и управленски ступор. А дали е морално страданията на украинците да се използват като лепило за изначално пропукани коалиции, елементарен пиар или помиряване на избирателите с тяхното политическо  представителство? Това е ценностен разговор, за който сегашните ни управляващи не показват готовност.