Едвин Сугарев

Преговорите за правителство с третия мандат, водени от ИТН, очаквано се провалиха. Съмнително е дали и доколко някой изобщо е гледал сериозно на тях – всъщност функцията им като че ли се изчерпваше с това да покажат, че тази партия още е на политическата сцена – с оглед на предстоящите парламентарни избори. Но може би има и един по-съществен нюанс: чрез възлагането на третия мандат на ИТН да се демонстрира някаква степен на доверие от страна на президента Румен Радев към тази иначе смехотворна формация.

А това може би не е случайно – тъй като решението на Конституционния съд, който бастиса наченките на съдебна реформа и на практика провъзгласи България за прокурорска република, предопредели основната тема в политическите дебати по време на следващия ялов парламент. Тази тема е неизбежна и тя е свързана със 

свикването на Велико народно събрание, 

формален повод за което ще бъде именно невъзможността да се реформира съдебната власт от редови парламент, но реалният ще бъде по-различен – ще се търси възможност за смяна на формата на управление, като бъде наложена президентска република.

Много е вероятно именно ИТН да бъде една от формациите, които ще застъпват тази вредна и опасна за бъдещето на България теза. И е много вероятно и още нещо: че досегашното ни настъпване на мотиката, реализирано чрез цяла серия безплодни парламенти и все по-очевидно изхабяване на авторитета на политическото въобще, да е всъщност операция, която цели именно това: 

да култивира умора и досада у българските избиратели

 спрямо политическото статукво – и да ги подтикне към избор на радикален вариант за неговата смяна, който би премахнал господството на досегашните политически партии – а такава възможност предполага именно промяна на държавното устройство – нещо, за което на „Дондуков“ 2 отдавна мечтаят.

Редно е да си дадем сметка за това. Редно е да разберем, че някой провокира политическа криза в България – в най-напрегнатия и отговорен момент от световната история през последните няколко десетилетия. Създаването на патова ситуация, при която е невъзможно да се формира правителство (или ако се формира, това е с цената на тежки компромиси, поради което то е с ниска ефективност, а неговият политически живот е ден до пладне), не е случаен феномен – тази ситуация обслужва определени геополитически интереси, които трудно могат да бъдат наречени български.

И реално не са такива – дестабилизацията на една страна от НАТО и ЕС 

обслужва интересите на Русия

 и служи като фактор, който отклонява вниманието от предприетата от нея агресия в Украйна. В по-широк план – обслужва интересите на създаващата се в момента световна коалиция на деспотиите, която се оформя именно около широко пропагандираната от Русия формула за нов световен ред, основаващ се де факто върху правото на силния, и включващ екзотични държави като Иран, Северна Корея, Китай, Боливия и подобни. Стратегическа цел на техния фронт е да дискредитират нормалното демократично развитие в страни от Западния свят, които по една или друга причина са уязвими за техните пропагандни тези – и няма как да не забележим, че България е една от тях.

Как се дискредитира нормалността,

 защото демокрацията е именно нормалност на общностното живеене, докато авторитаризмът е патология на същото? Като се покаже, че нейните институции не работят, че не са способни да решат проблемите на гражданите и да им осигурят по-високо качество на живот. Изобщо не е задължително това „показване“ да бъде истинно – то може да бъде и добре фалшифициран разказ за реалността, пропагандно внушаван от медиите и социалните мрежи. Възможно е например гражданите да живеят по-добре, да имат по-висок стандарт на живот в сравнение с миналото, но да им бъде внушено, че живеят по-зле, като структурата на обществото и приетите от него геополитически цели ги ограбват. 

Нещо подобно се случи в България през последните две-три години: въпреки че доходите и на работещите, и на пенсионерите се повишиха в степен, непозната преди, едно кресливо малцинство успя да убеди не малка част от хората, че живеят зле и причините за това се именно факторите, които всъщност работят за повишаване на тяхното благосъстояние – принадлежността на България към евроатлатническата общност например. Драматичните изхвърляния, непрекъснато повтаряните лъжи и конспиративните сценарии например успяха да култивират усещането, че правителството на акад. Денков управлява зле – въпреки че това е второто много успешно правителство от 1989 г. насам – след това на Иван Костов, като българите би трябвало да усетят успехите в неговата работа по съдържанието на собствения си джоб. 

Не само промиването на мозъци и липсата на политическа култура са причините за

колапса на общественото съзнание

по отношение на представата в какъв свят пребиваме. Проявите на политическа нетърпимост между партиите също са основен фактор за обезверяването на избирателите в съществуващата политическа система – и съответно за тяхната бъдеща радикализация, която намира израз предимно в националистически фантазми, носталгия към миналото и приемането на авторитарното управление като спасителен за нацията вариант. Точно тази нетърпимост беше съзнателно и последователно прилагана в България – и скандалите при последните избори, насочени основно по формулата всички срещу един – а именно срещу ПП – ДБ, е своеобразен връх на тази стратегия.

Друга подобна и пряко свързана стратегия на обезверяване е истерично демонстрираната неспособност да бъде конструирано стабилно управление на страната – тъй като парламентарно представените партии са неспособни да изградят доверие помежду си и да намерят пресечни точки в своите платформи (а когато намерят такива, бързат да ги разрушат). Това неизбежно се тълкува като високомерие и незачитане на интересите на избирателите, които постепенно се изтощават с поредния ялов парламент и поредните пропаднали надежди за стабилност и предвидимост на обществения живот.  

Това, на което стават свидетели, е – много меко казано, парадоксално в техните очи. Например: една и съща партия няколко пъти поред печели изборите – и въпреки това нито веднъж не успява да излъчи правителство. Обяснението е просто: тази партия е токсична и влизането в коалиционни отношения с нея би донесло 

тежки електорални щети

 Това обяснение обаче не е разбираемо за българските избиратели – или пък те просто отказват да го приемат – след като същата партия (става дума за ГЕРБ, разбира се), отново печели с най-много гласове следващите безплодни избори – и тези гласове отново се преживяват като пропилени, без да намерят своята управленска реализация.

Може ли да се продължава така до безкрайност обаче? Да настъпваме мотиката в очакване нещо да се промени – когато липсват фактори, които биха предопределили такава промяна? Не, не може. Рано или късно на избирателите им писва от тази безпътица и те или престават да гласуват, което рязко изкривява електоралната картина и дава бонус на асистемните играчи, или започват да „наказват“ своите досегашни избраници, като гласуват за когото им падне – и главно за тези, които крещят по-силно и обещават по-безотговорно. Тази наказателна стратегия ражда чудовища – „Възраждане“ и „Величие“ са свидетелства за това.

Какво става обаче, когато всички опции – включително наказателните такива, се изчерпят? Когато избирателят се е надявал, гневил, подигравал, провиждал е изборите като джумбуш, но всичко това е вече опитано и му е омръзнало? Ето големият въпрос, на който (още!) нямаме отговор. Възможностите са три: поява на нов политически субект, който да обере гласовете на разочарованите; граждански бунт, който помита статуквото и предизвиква генерална смяна на политическите играчи; и смяна на държавното устройство, при което делегираните досега на партиите граждански права и отговорности се поемат от персонална фигура (президент, цар, фюрер или нещо подобно).

Първите два варианта са малко вероятни, тъй като появата на нов политически субект предполага наличие на харизматичен лидер, а такъв, уви, не се забелязва на хоризонта. Гражданският бунт пък предполага доверие в това действие у критична маса от населението – а това доверие, уви, беше изчерпано от протестите срещу управлението на Бойко Борисов, които доведоха до разпадането на неговия управленски модел – но само за да се окаже, че няма устойчива демократична структура, способна да го замести. Третият вариант обаче не е изключен – и поради това е изключително опасен – тъй като моделът за подражание, който биха следвали неговите потенциални адепти, е

 сатрапията на Путин

Изходът? Струва ми се, че е само един: демократичната общност да се вземе в ръце и да престане да наказва своите политически представители, като по време на избори отива за гъби или пък гласува за някакви политически уроди. Потенциалът на тези представители се измерва със силата, която не друг, а ние сме им дали с гласовете си – и ако тази сила е недостатъчна, и резултатите от тяхната дейност ще изглеждат неубедителни или пък свързани с много необходими компромиси. Вместо това демократичната общност трябва да се преконструира, да се оздрави персонално, структурно и нравствено – като наложи на същите тези свои представители модел, който предполага известен имунитет към досегашните им залитания. 

И нека не ни обясняват, че не е имало такива. Изборът на Терзиев за кмет, който едва не провали изборите в столицата, беше такова залитане. Липсата на ясни регламенти, които да уреждат взаимоотношенията в тъй наречената сглобка, поради което те се договаряха на тъмно по кабинети и кьошето – също. Липсата на яснота за политическата идентичност на тези, които поемат тежкия кръст да реформират страната ни – също. И нека спра дотук, защото мога да продължавам още дълго.

Как може да бъде изграден този модел и как на неговата база могат да бъдат формулирани политиките, които трябва да бъдат следвани? Не мога да отговоря на този въпрос. Но бих могъл да кажа как това няма да стане – като продължим да гледаме на демократичното си политическо представителство като на нещо извън нас – като на структура, на която възлагаме определени надежди – и с това се изчерпват нашите отговорности и взаимодействия. Само и единствено ако приемем тези надежди като кауза, пред която сме съотговорни и в чието отстояване участваме лично – всеки според своите сили и способности – тогава нещата могат да се променят.