Муравей Радев, народен представител в 37, 38 и 39 НС и финансов министър в правителството на Иван Костов 1997 -2001 г.

Минаха 20 години, а сякаш беше вчера, когато експлодира народното недоволство и заля центъра на София и Парламента. Спомените ми са толкова живи и ярки, все едно всичко се случва сега. Медиите, с изключение на БНТ, не проявиха особен интерес – стара история, какво толкова. Забравиха или не разбраха огромното значение на събитията от 10.01.1997 г. за съдбата на България като цяло и за отприщените радикални промени, които не биха били възможни без тази дата. На всичко отгоре някои „безпристрастни“ коментатори подвеждат хората, особено по – младите, преиначавайки и подменяйки истината за поредния тотален провал на посткомунистическото управление на БСП. Затова реших да напиша тези редове – като пряк участник в събитията ( тогава бях депутат от СДС и зам.- председател на комисията по бюджет и финанси на 37-то НС ) и да разкажа какво точно се случи, защо се случи, но и какви са поуките от случилото се.

ЗАЩО се случи?

От първият ден на промените след дворцовия преврат на 10.11.1989 г. БКП, а впоследствие приемникът й БСП всячески се противопоставяше на демократичните промени и особено на въвеждането на реални пазарни правила в икономиката на страната. Загубени бяха 7 години, в които България тъпчеше на едно място, а номенклатурата и службите брутално се справяха със всеки опит за промяна – справка, съдбата на правителството на Филип Димитров. В икономиката се натрупаха огромни дисбаланси, а обществените отношения се доминираха от силовите групировки и мутренският бизнес. Седем години, които другите бивши соцдържави - Чехия, Полша, Унгария, Румъния не пропуснаха, направиха необходимите реформи и затова сега са далеч пред нас. Ние, обаче, вместо да се поучим от краха на управлението на БСП с премиер Андрей Луканов, който докара народа до пълна мизерия и купонна система, след което обяви официален фалит на България, спирайки плащанията по външния дълг, няколко години по – късно отново позволихме на БСП да се завърне победоносно във властта. В края на 1994 г. социалистите спечелиха абсолютно мнозинство в парламента, а техният млад лидер Жан Виденов стана премиер на страната. И сътвори купища фатални, дори

катастрофални грешки,

подчинени на фикс идеята за възраждането на социалистическите обществени отношения под формата на своеобразен перестроечен модел. Модел, в който за пазарни реформи само се говореше, в най–добрия случай такива се имитираха, а на практика постепенно и методично се възстановяваха принципите на държавната планова икономика. Държавната собственост върху икономиката се превърна във водещ управленски принцип. Спряна бе реалната приватизация поради идеологически причини. Подмениха я с масовата приватизация, която базирана на висшата икономическа мъдрост от времето на развития социализъм - „Държавата – собственик, колективът – стопанин“ - причини маса поразии в някои сектори. Въведоха нов закон за цените, с който се възстанови държавното ценообразуване върху почти всички стоки и услуги. Търсенето и предлагането, като основен фактор за ценообразуване бе класифицирано като капиталистическа приумица. Тази пълзяща реставрация и откровената подмяна или имитация на псевдо-пазарни действия доведоха до провал на две поредни споразумения с Международния валутен фонд и на пълна изолация на България от международните финансови институции. Доведоха и икономиката до колапс, защото вместо бързи пазарни действия, включително приватизация, която да повиши ефективността и конкурентоспособността на предприятията, правителството се опита да закрепи потъващата нерентабилна, работеща на загуба държавна икономика чрез наливане на пари в бездънното й гърло. На много пари. Които потъваха безвъзвратно още по – бързо от преди, защото мутренските структури бяха окупирали по–апетитните предприятия. Застанали на входа и на изхода, те прибираха печалбите и одържавяваха загубите. Няма държава в света, колкото и богата да е тя, която да може дълго да издържи на подобен финансов вакуум. Тази проста истина, обаче, се оказа чужда за младия социалистически лидер и премиер, който вместо да се вслуша в някои разумни гласове около себе си, продължи с нестихващ комсомолски плам да налага почти силово върховенството на държавата над здравия разум. Първо наля парите на държавните банки в държавните предприятия. Там те потънаха по описаната по – горе схема, а банките се напълниха с лоши кредити. Цинизмът стигна до там, че икономическият министър Климент Вучев публично по БНТ призова предприятията длъжници да не връщат парите на банките, защото видите ли и едните и другите били държавни. Резултатът е печално известен – фалит на 15 банки и клинична смърт на банковата система. Вместо отрезвяване и вразумяване – поредна социалистическа авантюра. Този път с парите на данъкоплатеца. Осем актуализации на държавния бюджет за 2 години. Такова нещо историята не познава откакто България е станала държава. Осем поправки и все за пари – за повече пари, пряко или косвено наливани в държавната икономика. След което неизбежното настъпи. Свършиха парите в банките, свършиха парите и в бюджета. Тогава управляващите перестройчици пуснаха печатницата.

Напечатаха толкова пари, колкото им трябваха и заляха страната с инфлация, хиперинфлация, повсеместна обезценка, която стопи доходите, цените растяха главоломно, заплатите станаха 7 долара, а пенсиите – 4 долара. Масови фалити, повсеместна бедност. И криза – тотална и комплексна. Първо финансова. Тя роди икономическа. Те двете предизвикаха социална, а трите заедно – политическа. Търпението свърши, хората излязоха на улиците и…. Така се стигна до 10.01.1997 година.

КАКВО се случи?

През м. декември 1996 г. положението стана неудържимо и правителството на БСП с премиер Жан Виденов подаде оставка – забележете не в Парламента, където се прави това, а на партиен форум на БСП на 22.12.1996 г. Няколко дена преди това - на 18.12.1996 г., Обединените демократични сили депозираха в НС „Декларация за спасението на България“ (виж текста в прикачения файл, б.р.), с кратък и ясен текст от 3 точки: решение за въвеждане на валутен борд, сключване на споразумение с МВФ и Световната банка за провеждане на пазарни, структурни реформи и незабавно разпускане на 37- то НС и провеждане на предсрочни парламентарни избори. По действащият правилник за работата на НС тази декларация задължително трябваше да бъде разгледана и гласувана в пленарна зала. Управляващото социалистическо мнозинство бе шокирано от съдържанието на документа и проточи дебатите по него. След силен натиск на опозицията най-сетне бе насрочено извънредно заседание на НС на 10.01.1997 г. с единствена точка – декларацията на ОДС. Общественият интерес бе много голям, кризата бе в разгара си и хората очакваха с надежда решението на Парламента. Около НС се бяха събрали много хора както от София, така и от страната на обявен от опозицията митинг. И тогава парламентарната група на БСП от глупост ли, от страх ли, но и до днес нямам обяснение защо, вместо да внесе автентичната декларация на ОДС и да я отхвърли като не я харесва с мнозинството, което имаше, цинично и арогантно нарушавайки Правилника на НС социалистите подмениха оригиналната декларация на ОДС със своя – менте декларация. Типична комунистическа декларация, която внесоха за обсъждане и която замазваше тежкия провал на управлението им, предлагаше съставяне на нов кабинет на БСП и избори след една година. Това вече преля чашата. Депутатите от ОДС напуснахме пленарната зала и социалистите с Жорж Ганчевия блок останаха да разискват ментето. Почти веднага подмяната доби публична известност. И подейства като електрошок – не само на хората около Парламента, а и в цялата страна. 

Разгневени, дори вбесени от циничната проява на комунистическо безсрамие, хората масово се насочиха към Парламента и в късния следобед го обградиха от всички страни. Достигнаха 20 хиляди души, които искаха незабавни предсрочни избори. Стигна се до безредици,сблъсъци с полицията, имаше ранени хора. Напрежението се увеличаваше непрекъснато. Новоизбраният президент Петър Стоянов, кметът на София Стефан Софиянски, лидерите на ОДС Иван Костов, и Стефан Савов, както и повечето от нас – депутатите от опозицията, призовавахме да не се използва насилие, да не се стига до крайности, протестът да остане мирен. Не много успешно, защото гневът на хората ескалира неудържимо, а имаше и провокатори, които чупеха прозорците и запалиха вратата на служебния вход. Не успяха да нахлуят в Парламента, защото всички входове бяха барикадирани отвътре от специалните части. На този фон, инфантилното поведение на управляващите достигна нови висоти. На извънредно вечерно заседание Министерският съвет в оставка разпореди на държавните радио и телевизия да предават само цензурирана информация за събитията, а на МВР да започнат „наказателни“ действия към "Дарик" радио за „подстрекателство“, което си позволяваше да информира на живо какво точно се случва в реално време. Също така силите за сигурност, подсилени с доведени от провинцията части, да използват необходимите средства в т.ч. специални за извеждане на блокираните в Парламента соцдепутати и силово да разчистят територията около Народното събрание.

В това време парламентарната група на БСП се втвърди окончателно и реши, че незабавните предсрочни избори ще са катастрофа за България и за да я избегне, страната трябва да се управлява от ново социалистическо правителство с премиер Николай Добрев. Десетина човека от тях потвърдиха своята решимост да бранят управлението си с песен на уста – запяха „Партизан за бой се стяга“, факт документиран в ТВ репортаж. Малко преди полунощ, действащият все още президент Желю Желев с декларация подкрепи протестиращите, осъди насилието и разрушенията и съобщи, че няма да връчи нов мандат на БСП за съставяне на правителство. В началните часове на 11.01.1997 г. полицията най–после успя да прокара коридор, по който в шпалир изведе депутатите на БСП и тези на Жорж Ганчев до три автобуса, очакващи ги пред Софийския университет. Това подейства успокояващо и малко по-късно напрежението спадна. Хората започнаха да се разотиват и площадът постепенно се поопразни. След което се случи най-безумното нещо, което човешкият разум не може да побере. Тогава, когато вече нямаше никаква нужда от силови действия, неизвестно по чия команда няколко лъча специални части, облечени в бойни доспехи с шлемове, щитове и палки нападнаха останалите стотина разотиващи се и буквално ги пребиха. С отмерени удари на палките върху щитовете създаваха страховит шум – ефектът бе неописуем. Последиците също. Окървавиха площада пред Парламента, изпълнявайки правителственото разпореждане да го прочистят. С бившия премиер Филип Димитров бяхме там. На него му разцепиха веждата и облян в кръв го събориха на земята. И аз отнесох няколко палки преди един офицер, който явно ме е познал да отклони нападателите в страни. След малко всичко приключи. Това безсмислено насилие обаче изигра важна роля. То генерира мощна съпротивителна енергия в цялата страна. От следващия ден започнаха повсеместни протести – шествия, митинги, барикади, блокади в цялата страна. Въпреки студа, въпреки снега, хората не напуснаха улиците. Комунистическият инат издържа цели 20 дена. Най-после на четвърти февруари 1997 г. БСП се отказа да прави ново правителство, върна мандата и страната тръгна към предсрочни избори.

КАКВИ са поуките?

Би трябвало да се учим от грешките си, за да не ги повтаряме. За жалост човешкият род в т.ч. и ние българите често се спъваме в един и същи камък. Въпреки катастрофалните управления на нереформираната БСП, която трудно прикрива болшевишката си същност и идеология, мине не мине и отново й поверим управлението и съдбините си. Това Луканова зима, Берово безвремие, Виденова катастрофа, Орешарски катарзис сякаш нямат никакво значение. Сега отново напират. Отново да им се доверим. И отново старите приказки на нов глас. Отново повече държава в икономиката, както през 1995 – 1996 г.. Сякаш тя е малко сега. Сякаш държавата не е стиснала в мъртва хватка бизнеса, оплитайки го с хиляди разрешителни, забранителни, лицензионни, съгласувателни и прочее режими. Сякаш държавната и общинска бюрокрация не тровят достатъчно инвестиционните намерения и бизнес средата като цяло. Още държава. Колко още? Колкото при Виденов или при Луканов? Освен повече държава, сега чувам и нещо ново /добре забравено старо/. Държавни предприятия – създаване на нови държавни предприятия, които да се конкурират с частните на свободния пазар. Авторите на тази глупост сигурно забравят, че в България и сега си имаме 20 – 30 държавни предприятия, които финансовите министри всяка година се чудят как да издържат. БДЖ, ВМЗ Сопот, мини, топлофикации, НЕК и т.н., които са натрупали над 10 милиарда пасиви /задължения/. Сега да си създадем още 20 – 30, че да издържаме и тях. Авторите на идеята сигурно забравят и оглушителния провал на държавните предприятия при свободното им конкуриране на световната сцена. Справка - Съвета за икономическа взаимопомощ на бившия Соц. лагер и Свободния пазар на частния бизнес. Пълен световен провал с едно изключение – Северна Корея. 

Всъщност авторите на тези идеи са добре известни. Водеща фигура сред тях е Румен Гечев. Същия този Румен Гечев, който в правителството на Жан Виденов беше икономически вицепремиер и като такъв носи основна вина за причините довели до десети януари 1997 г. Сега в качеството си на икономически гуро на новото соцръководство иска отново да опита. Този път, ако успее в най–добрия случай може да ни нареди до Северна Корея. Пуста мечта социалистическа - не увяхва. Въпросът е - ние ще позволим ли отново да се експериментира на наш гръб? Ще се поучим ли от миналото или ще ритнем за пореден път камъка, с надеждата да дочакаме някой ден нов 10-и януари?