Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ

специално за Faktor.bg

Колкото и странно да звучи, възпитателната сила на хаoса би могла да се отрече единствено, ако се игнорира случилото се през последните седмици. Под заплахата, че авоарите на някои олигарси в западни банки могат да бъдат замразени, премиерът Орешарски промълви нещо за спиране на строежа на „Южен поток“ и реално подписа своята оставка. Колкото до възможното замразяване, въпросът има и морална страна и като се има предвид, че голяма част от тези средства са откраднати, американската администрация вместо да използва информацията като инструмент за реализиране на стратегическите си интереси, би могла да направи услуга на българския народ и да помогне за връщането на парите в страната. Но това е тема от далечното бъдеще, а реалността е, че в ситуацията, която се оформи вследствие на външнополитическа неопределеност и вътрешен банкрут на доверието в политическите субекти, властимащите в България за пореден път приложиха работещата тактика на контролиран хаос, за да закрепят безвремието. Бомбата хвърли ДПС. Като лоялен коалиционен партньор с доминиращо влияние, първо декларираха неизбежността на извънредни избори, след което, по живковски приложиха тактиката на снишаване, снишаване, снишаване.... и на политическите разговори започнаха да се появяват все повече лица без реална тежест при вземане на решения в тази партия. И това може би е мъдростта на опита, понеже за изминалия четвърт век на промени винаги

ДПС и „демонът“ 

/или за някои - „най-влиятелният политик“/ са отговорни за негативите на хаоса в България. Не че това е вярно, но по този начин реалността се обяснява на българина. Нещо като афоризъм на прехода, но за съжаление, все още работещ.

Колкото до основните играчи на българската политическа сцена в момента - БСП и ГЕРБ, след присъдата на минималната избирателна активност на евроизборите, те шокираха своите привърженици с промяна на 180 градуса. Станишев, за когото в изминалата година основният аргумент да бъде на власт в доста необичайна коалиция беше да не се допусне връщането на ГЕРБ в управлението, като даже смяташе, че единственото достойно място за Бойко Борисов и сие е затвора, изведнъж заговори за „държавника Борисов“. А Бойко, който се кълнеше, че няма да влиза в безпринципни коалиции, изненада с твърденията си, че в името на спасяването на страната е готов да работи с всички представени в парламента.

И в тази ситуация на хаос, лидерите на двете най-големи партии, вместо да се концентрират над мобилизиране за предстоящите избори, единият замина за Брюксел да оправя проблемите на европейските социалисти, разчитайки на неговите протежета, че за негово и свое добро, ще удържат статуквото в БСП, а другия замина за Вашингтон за предизборен тур на овации като бъдещ министър-председател. А там, въпреки че по времето на своето управление той самият наложи мораториум над проучванията за шистов газ, сега обеща щедро концесии за експлоатация на евентуалните залежи в страната, и завръщайки се заговори за ново поставяне на България под диктата на МВФ, който американската администрация много харесва. Впрочем, ако Бойко Борисов сам си е внушил, че ще бъде следващия министър-председател, е по-малката беда. Проблемното в случая е, ако дипломатите на САЩ в София са го прогнозирали в подобна роля. Това е сериозна грешка в анализа, защото той нито има ресурсите, нито доверието за подобно развитие.

Днешната ситуация в България е характерна с краха на доверието в политическите партии и институции и това е причината за безпокойство на архитектите на прехода. Политическата фасада, градена в продължение на двадесет и пет години, е пред срутване. Наистина, недоволството от реалността е все още в атомизирана форма, и за да не прерасне в нещо структурирано, активно работят всевъзможни агитатори от контролираните медии до самозванците от „Протестна мрежа“. Но ситуацията в България е такава, че появата на нови политически структури е неизбежна. Направени бяха някакви опити да се отговори на желанието на 70 процента от избирателите за нещо ново чрез широко рекламирания „Реформаторски блок“ и бутафорията Бареков, но очевидно те не са в състояние да абсорбират желанието за промяна и, за да се печели време, архитектите на прехода налагат безвремието на широката коалиция, която еднозначно внася

хаос сред недоволните

И за да се принуди българският избирател да възприеме наложения сценарий, се активира страхът у населението плюс пропагандата за политическо единство. Поради тази причина, реално управляващите страната симулираха сегашната банкова криза, напомняйки на българина, че неведнъж е ограбван посредством банките. Впрочем, елемент от българската реалност на прехода е, че всяко правителство си е имало любима банка. При Костов се говореше, че това е Славчо Христов, при Борисов - Цветелина Бориславова, а напоследък - Цветан Василев и КТБ. Разбира се, примери могат да се приведат и от по-ранен период на прехода, но като цяло, закономерността е, че влиянието на съответната банка магически изчезва с формирането на нов кабинет. Така че това, което се случва с КТБ като че ли е закономерно, само че грешката, която се прави при анализирането на случващото се, е в търсене на аналогии с периода 1996-1997 година. За съжаление, реалността е много по-страшна. Докато по времето на Жан Виденов ставаше дума за разбойници, които чрез кухи банки присвоиха огромни средства, днес държавата посредством своите структури, МВР,

прокуратура и БНБ срути КТБ

Вероятно причината за това е, че подобно на Илия Павлов, Цветан Василев си е въобразил, че може да определя политиката в страната. Но понеже времената вече са други, а и може би е извадил късмет, той избягна края на боса на Мултигруп; на Василев просто му отнеха любимата играчка. След това бяха необходими само малко допълнителни слухове, за да се доведе населението на страната до състояние на истеричен страх. Сега то вече е готово да приема всякаква политическа структура, стига да му обещае, че няма да бъде отново подложено на пладнешки грабеж. Като резултат, общественият климат за коалиция на съгласието е вече произведен. Остава само на Бойко Борисов да му бъдат, както казва народът „набити обръчите“, а той определено има над какво да се замисли, за да не надскача ръста си или казано по друг начин, да не излиза извън ролята която му е определена, и в България за последващия парламентарен мандат ще настъпи тишината на гробишните паркове. Наистина, хаосът учи на покорство не само политиците, но и обикновените граждани.