Д-р Мирослав Дърмов, САЩ, Легсинктън

Учудваща е медийната еуфория, когато в БСП нещо като „промени“ са обявени в дневния й ред. Като че ли е забравено, че през изминалите 25 години тя разигра сценките на социалдемократизиране, европеизиране, реформиране, а сега идва времето на катарзиса и прошката. Резултатът от всичките тези превъплъщения е не друго, а адаптиране към реалностите, които самият елит на партията създава. Социалдемократизира се, защото бутафорията на комунистическа фразеология беше станала демоде даже в Русия. Европеизира се, понеже в последното десетилетии на 20-ти век легитимността се определяше вече от Запада, а не от Изтока. Реформира се преди всичко по отношение на собствеността, върху която, под чуждо знаме (това на СДС и всевъзможните коалиции от Беров до Симеон) успешно постави ръка. И като финал, след неуспешното пребиваване във властта, от която социалната диференциация стана само по-откровена, дойде моментът на катарзиса. Сиреч, вие, които гласувахте за нас по инерция, неграмотност или от екзистенциален инат, простете ни за това, че станахте по-бедни, ние ще направим анализ, ще напишем нещо, което никой от вас няма да прочете, а само ще чуе обясненията на апаратните активисти по места и нещо ще променим във физиономията на партията. Спектакъл, който за съжаление се оказва интересен не само за идентифициращите се с БСП, но и за останалата публика на българската медийна реалност, включително и за изпадащите в истерия от споменаването на нейната абривиатура. И се занизват прогнози, схеми, варианти - кой, кого, как ще изяде и кой ще наделее, какви ще бъдат политическите измерения на партийния живот на социалистите... Само дето се забравя, че зад цялото представление стои безкомпромисен анализ на ситуацията с отчитане на интересите на старите кадри от ЦК на БКП, които реално ръководят тази партия. А в сценария интригата далеч надхвърля партийните рамки на столетницата. Поради тази причина, паралелно с това, което се случва в БСП, българинът е свидетел на множество други етюди - като се започне от разтърсването на банковата система и се стигне до изненадващата социална активност на синдикати и работодатели и всичко това - при правителство почти в оставка. Вместо да се направи опит да се види какво се цели с всичко това, прожекторите се насочват към теми като бъдещето на Станишев и кой ще е новият председател на БСП.

За битието на Сергей Дмитриевич

най-често спряганата хипотеза е номинирането му за еврокомисар от квотата на България. Тема, появила се още с номинацията му в евролистите и израз на факта, че той дразнеше вече не само опонентите, но и целокупното население на страната. Ако се опитаме да дешифрираме упоритостта на подобно внушение, бихме могли и да стигнем до подсъзнателните механизми, намиращи се в основата на достоверността на подобно твърдение. Той е от номенклатурен произход, бил е на висок пост в страната, следователно стратегически кадър, след като е толкова неприемлив, нека да бъде изпратен еврокомисар. По-живо живковските стереотипи в мисленето не биха могли да бъдат манифестирани. Само че, за да бъде еврокомисар, на Станишев не му е необходимо да бъде евродепутат. Освен това не се изисква особена прозорливост за изводите, до които предполагам, че е стигнал и самият Сергей Дмитриевич, че евентуална негова номинация ще предизвика вълна от протести и негативни оценки в целия политически спектър на страната, които наистина сериозно биха застрашили неговото бъдеще. А се забравя и че е лидер на ПЕС. Стратегическата цел на тези, които създадоха политика Станишев, е кариера в Европарламента. Още преди много месеци изразих мнение, че негова цел е лидер на фракцията на социалистите и демократите в Европарламента – място, от което той, при условие, че продължава да бъде евродепутат, би могъл да се прицели в председателското място. Това е възможно да се реализира, ако Мартин Шулц стане еврокомисар по външната политика на съюза, а Ханес Свобода се ориентира към председателството на парламента.

Нещо повече, едва ли имат особена достоверност твърденията, че евентуален нов председател на БСП би променил нещо в партията. А примерът за конфликта Първанов-Станишев едва ли е особено сполучлив. Ако се изключат личните амбиции на Георги Първанов, противоречия няма. Още повече, че Първанов беше председател на БСП само няколко години, докато Станишев прекара на поста повече от десетилетие, и следователно влиянието им в апаратните структури е несъпоставимо. Още повече, че изборът на нов председател (ако има такъв) ще се осъществи на конгрес, а конгресът ще бъде подготвян от сегашното ръководство начело със Станишев. И за да не бъде надбягване с един кон, се появи абсурдната кандидатура на Мая Манолова, която може и да не се досеща, че е там само за парлама. Макар, че тя има и своите качества. Почти е един Бойко Борисов в пола. Същият народняшки изказ с подчертан отказ от интелектуалност и в един предизборен диспут би стояла добре срещу лидера на ГЕРБ. Но изборите отминават, а ръководството на една партия изисква повече. Поради подобни причини,

конгресът ще избере протежето на Станишев

А е възможно и да потвърди лоялност към самия него. Още повече, че той, като Живков на 10 ноември, който си запази прдседателството на Държавния съвет, си остави поста в структура, кореспондираща с властта - Коалиция за България. Сега остава да се види дали и той, като Тодор Живков няма да бъде изпързалян от своите съратници. Но понеже Станишев е програмиран стратегически на по-високо ниво, подобен вариант е малко вероятен. По-скоро се очаква конгресът да е доста неблагосклонен към неговите критици. Заявка за подобна критична насока направи вече и самият Станишев, представяйки се за жертва на почти антипартийни елементи. Ще е интерсно и кой ще представи предизборните документи на партията на предстоящото заседание на конгреса. Това е първа точка в дневния ред и основните дебати ще бъдат насочени в тази посока. Ако това е Сергей Дмитриевич, ще е ясно, че той прави крачка встрани, а не назад. Следователно, еуфорията е неоснователна.

Извън въпросите за лидерската позиция, които доминират в новини и анализи, се пропуска визията на БСП за бъдещото й място в управлението. Ако нещата се развиваха по учебниците по политология или както се прави в цивилизования свят, мястото на партия, провалила се в управлението, е в опозиция, за да има време да се самооцени и промени. Само че подобни нюанси не се забелязват в политическите изявления на лицата, които говорят от името на БСП. Може би защото са извън кръга, взимащ решенията или по стар партиен навик се страхуват да изразят позиция и в смутни времена се снишават. Това за което става дума за сега встрани от фокуса, е обединена левица. Явно на „Позитано“ 20 са разбрали, че електоралното им влияние намалява не само по биологичните закони на съществуванието, но и поради отказа от лява политика, което даде възможност за появата, макар и в маргинална форма, на други партии, претендиращи да бъдат в левия спектър. Загубата на монопола там за БСП е нещо страшно, а и критика от сходни политически позиции е най-разрушителна за образа на тази партия. За да предотврати подобно развитие, явно новата политика няма да бъде тотална изолация, както досега, а прилагане на 

изпитаната тактика да приобщи другите партии в обединена левица

и да ги удуши в своята прегръдка. Това вече се случи със социалдемократите, ще проработи и с всякакви други леви на българската политическа сцена.

Това, за което се готвят на „Позитано“ 20 е някаква форма на коалиционно управление, което много ще прилича на програмно правителство. Илюстриращите примери са многобройни - от ясни декларации на БСП-активисти по медиите, че те ще участват в бъдещо управление само при ясно разписани цели на коалиционното споразумение, до българският абсурд - труд и капитал в единен глас да искат политическо споразумение от партиите по три стратегически направления, започвайки с енергийните проекти и завършвайки с пенсионната реформа. Просто нагледен пример за това, как трябва да изглежда едно бъдещо коалиционно споразумение. Само че от уравнението е изключен избирателят.

Предполагам, че по-възрастните читатели си спомнят времето след смъртта на Георги Димитров, когато най-често срещаният лозунг беше „Без Димитров, по димитровски път“. Казват – „минало незабравимо“. Другата интерпретация е, че историята се повтаря веднъж като трагедия, след това като фарс. Изборът на интерпретацията е личен, само че каквото и да се случи на конгреса на БСП, изненади едва ли ще има. Просто в България...нищо ново, само трагикофарс.