Лидероманията владее демократичните сили, попонайството ги мъчи

Обещанията в програмите са хубаво нещо само при едно условие: ако партията, която ги записва и изрича, управлява

Александър Йорданов, vek21press.com

Новата политическа партия „Да, България!” е вече учредена. Предстои да бъде регистрирана. Няма случай в кратката ни демократична история след 1990 г., когато в медиите да се е вдигал толкова шум около учредяването на партия. Може би само „царският проект” вдигна по-голям шум. Този факт не е без значение, защото няма лоша реклама и както политическото задкулисие, така и медиите отлично знаят, как се вдига партиен рейтинг: с услужливо поднасяне на микрофон или страница, и как се унищожава партиен рейтинг: с мълчание. В случая целта очевидно е да се „вдигне рейтинга”. Сега остава „лошата прокуратура” или „нереформираната съдебна власт” да попречат на новата партия бързо да се регистрира и тогава рекламата ще бъде пълна. Така че, приемете и този мой текст като …”реклама”.

Не познавам членовете на Националния съвет на новата партия. Много е възможно и те самите един друг да не се познават. Така бе и в началото на демокрацията. Не се познавахме, подадохме си ръка, повярвахме в една идея и започнахме.

Участвал съм в учредяването или по-точно – възстановяването, само на Радикалдемократическата партия в България, т.е. само на една партия. Тя стана член на коалицията СДС, а след това и на националното движение СДС, чиято структура бе също договорно оформена коалиция. Като коалиция СДС спечели два пъти парламентарни избори, а в 36-то Народно събрание РДП имаше 16 народни представители, кажи речи, колкото целият Реформаторски блок днес. Този ни опит показа, че коалирането на демократичните сили поне за България е историческа необходимост. И няма алтернатива, ако партиите, които участват в това коалиране, искат да стигнат до управлението на страната.

През 1997 г. СДС реши да стане партия. Това смачка партиите от коалицията, доведе до конфликти и разцепления в тях. Като коалиция СДС стигна до властта и като партия тръгна надолу. И вместо поука, че единодействието и обединението правят силата на демократичните сили в България, се тръгна по обратния път – към нови разцепления и разделения. Всеки от идеолозите на превръщането на СДС в партия си направи „своя” партии – Костов (ДСБ), Бакърджиев (БДС „Радикали”), Софиянски (ССД), БЗНС се разпиля, а останалите партии от коалицията така и не видяха повече парламент. Самата партия СДС боледува- ше и макар да си сменяше партийните лидери като носни кърпи: Михайлова, Нейнски, Стоянов, Юруков, Димитров, Кабаиванов, Лукарски, лечебен ефект нямаше.

Нещо повече. Разправиите между изброените „лидери” подариха властта на НДСВ, на БСП и ДПС, на ГЕРБ. Следователно гореизброените не са били „лидери“. Истинският лидер никога не подарява победата на противника. И през цялото това време, стават вече 20 години, разумът подсказваше: обединявайте се, събирайте се. Отговаряше му партийният егоизъм и високомерие: няма, защото ние сме най, най, най! И така близо две десетилетия. До момента, в който абсолютната неволя не доведе до създаването на Реформаторския блок. Но болестта не бе излекувана. Боледуването продължи и днес отново демократичните сили са на кръстопът.

Лидероманията ги владее, попонайството ги мъчи

Когато започнаха тези негативни процеси в демократичната общност аз реших, че за един живот е предостатъчно участието в учредяването на една партия. И напуснах политиката. Но не мисля, че е редно да се отнасяме към старите партии като към ненужни дрипи. И с претенцията, че като облечем нова партийна дреха ставаме нови хора, нови партийци. Лесно е да бъдеш със своята партия, когато лети към върха. Да се изживяваш като лидер. Морално е да останеш с нея, когато пропада, губи, не успява, дори и да не си неин лидер. Но може би това са остарели разбирания. Днешните мераклии за участие в политиката са много по-гъвкави, пластични , поврътливи и знам, че ще извадят 100 аргумента за това, колко е добре за здравето да се навлича нов партиен анцунг, да се скача от един в друг партиен асансьор. Наричат го „право на промяна”. Отговорът е: интересът клати партийната шапка. Какво ще бъде поведението на новите партийци от „Да, България!” тепърва ще има да разбираме.

В създаването на всяка нова политическа сила има силен емоционален заряд: силни думи, клетви, обещания, големи стремежи. Така трябва да бъде.

По-късно идват сивите партийни делници, когато задължително се жертва личното време, за да се работи за партията. Сцената, трибуната, медийното експониране, не са достатъчни. Идват и проблемите, трудните решения, споровете. Така е, ако партията е демократична. Ако ли не е, думата има само „лидерът”, „командира“.

„Да, България!” предлага идеи и заявява политика, които не са нещо ново, нечувано, незаписвано в партийни програми. Тези идеи се търкалят отдавна в публичното пространство. Като бурета с барут бяха търкаляни, но нито веднъж не избухнаха. Напротив, мнозина от тези, които търкаляха антикорупционните и антимафиотските „бурета”, сами се облажиха от участието си във властта или покрай нея. Ето защо се надявам, че когато в новата партия започнат да говорят по тези въпроси, вече ще са научили, че при демокрацията няма „наши” и „ваши”. Ако искаме да живеем честно, справедливо.

Обещанията в програмите са хубаво нещо само при едно условие: ако партията, която ги записва и изрича, управлява.

Защото само тогава идеите за промяна могат да доведат до реална промяна. Да реализира напълно програмата си една партия може само, ако има самостоятелно и стабилно мнозинство в парламента, което да излъчи свое правителство. Тогава, ако не реализира програмата си, такава партия си заслужава да бъде прогонена с камъни от властта. Но ако една партия, мераклийка за сериозни промени, влезе в коалиция, за да управлява, то тогава тя може да се разпростира според електоралната си черга. Няма как например „чергата” да е 10% на изборите, а да искаш да реализираш 100% от програмата си. Това е нереалистично и минаха ония времена, в които можеше да се вярва на всякакви обещания и да се сеят заблуди.

Това бе и проблемът на Реформаторския блок. Затова и не са справедливи всички, които поискаха от Блока „преизпълнение на плана”. Реформаторският блок постигна полезни за държавата реформи в управлението и дори повече от това, което му дадоха като доверие избирателите. С 10% – толкова. Управляващата партия ГЕРБ също постигна до голяма степен това, което бе записано в нейната програма. Липсваше й демократична решителност във важни моменти. Но и изборният резултат на ГЕРБ също предполагаше разпростиране според чергата. Управлението бе натоварено с много въздушни очаквания, някои министри на думи докарваха нещата, но на практика – не, затова и разочарованието бе неизбежно. И стана очевидно, когато вътре в Реформаторския блок започнаха познати и гибелни партийни „номера”.

Но въпреки това правителството на ГЕРБ и Реформаторския блок, както и парламентарните групи на тези политически сили, действаха далеч по-добре и демократично от кое и да е управление на БСП и ДПС. Сигурно е могло и по-добре, по-успешно. Но фокусът с „реформите” и напомпването на обществото със свръхнадежди, им изигра лоша шега. В един момент атаката срещу ГЕРБ стана по-силна отколкото полемиката с БСП. Загуби се ориентирът, старата демократична партийна болест рецидивира. Вътрешната конфронтация в Реформаторския блок наля вода в мелницата на БСП и на ДПС, затова и на президентските избори тези две партии си смелиха успешно брашното. Имат свой президент. И реформаторите и герберите загубиха.

Президентските избори предизвикаха политическо земетресение

И не само защото от разправията в т.нар. дясно пространство спечелиха от БСП и ДПС. Към старата „любов”, която „ръжда не хваща”, тихомълком се примъкнаха и Обединените патриоти, а мили очи на новия президент вече правят и други партии, и други политически личности, известни с това, че интересът винаги им е клатил бомбето. След президентските избори и преди предсрочните парламентарни избори, ситуацията е повече от ясна:

БСП, ДПС и Обединените патриоти ще искат да развият своя успех в парламентарно мнозинство, което да излъчи новото правителство на страната. Сценарият предвижда то да бъде съставено от БСП и Обединените патриоти, а ДПС да го подкрепи без да излъчва свои партийни кадри за министри. Но ще има свои министри.

Кой може да спре, да попречи на този сценарий? От ГЕРБ ще желаят да докажат, че са ранени, но не са повалени. Реформаторският блок е в безтегловно състояние – никоя от партиите в него не знае накъде да поеме. И да поема ли изобщо? Единствено от ДСБ са убедени, че трябва да закачат своя вагон за новия „локомотив” – новата партия „Да, България!”, и да композират заедно композиция, която да гони успех на изборите. Но какво означава успех? Победа на изборите? Да слезем на земята. Влизане в парламента? Защо не. Дори е задължително. Ако ли не, защо бе цялата гюрюлтия? Защо са така услужливи медиите? Горе долу в същата схема разсъждават и в СДС, и в ДБГ, и в БЗНС, а вероятно и във всички останали демократични партии, които са много ефектни във Фейсбук, но нямат спомен откога не са били в парламента. Защото това не става само с регистрация на партия и с коментари във Фейсбук. Затова пък към парламента се е засилила като цистерна пълна с нискооктанов бензин партията на Веселин Марешки „Воля”. Като нищо може да влети в него. А какви ли сметки си правят в партията на Лютви Местан? Ще оцелее ли тя в сумотохата?

Казано още по-ясно: очертава се сериозна битка за влизане в новия парламент.

Цената е властта. Защото само партия, която участва в управлението може да реализира, ако не цялата, то поне част от програмата си. И да бори корупцията, да „чупи системата”, да изхвърля на бунището „статуквото”. В тази ситуация новата политическа партия „Да, България!” ще трябва много, наистина много, яко да гони успеха. Но какво означава успех? Влизането в парламента? Не е достатъчно. Успех би било, ако новата партия убеди нови избиратели в идеите си, а не просто да прехвърли гласове, които преди това са подавани за партии от същото, да го наречем условно, „демократично реформаторско семейство”. Такова „преместване” на електората е безсмислено, то ще бъде като преливане от пусто в… празно. В този смисъл, не конфронтацията, а разбирателството, единодействието и обединението в рамките на цялата демократична общност е пътеката по която една демократична партия – стара или нова, малка или голяма, може да реализира идеите си чрез участие в управлението. Отстрани нещата изглеждат като детска игра. Немирни деца се опитват да изпразнят един съд, за да напълнят друг. Като родител мога да кажа: не изливайте, ще се намокрите. По-добре напълнете още един, още два, още три съда заедно. Това е смисълът от учредяването на нова партия в демократичното пространство – тя трябва да разшири политическото пространство на демократичните сили чрез партньорство с тези от тях, с които смята след изборите да осъществи съвместно управление.

На популярното у нас партийно тото „харесва ми-не ми харесва”, не играя

Преди изборите, като съвестен избирател ще прочета програмите, ще проследя дебатите в медиите. Но за да реша коя демократична партия да подкрепя на изборите ще трябва да съм чул или прочел две неща. Да съм чул или прочел отговор на следните два въпроса:

Първо, желае ли партията, за която бих гласувал, да управлява или ще се задоволи с „попадане в парламента”, т.е. ще кисне в него като опозиция, оправдавайки се, че така е „решил народа”. Мога да бъда опозиция на БСП и ДПС и без да ме представлява специално опозиционна партия в парламента.

И второ, на коя от партиите, които се очертават да влязат в парламента, „моята изгора” ще подаде ръка за общо, коалиционно, управление. Отговорът, че трябва да почакам, да минат изборите и тогава ще разбера, не ме задоволява. Защото добре помня как някои лидери на ДСБ, на Реформаторския блок, се палеха преди миналите парламентарни избори, че по никакъв начин няма да направят коалиция с ГЕРБ, а като влязоха в парламента – първи скочиха във файтона на властта. Някои от тях и министри станаха. А защо трябваше да лъжат преди изборите? За да „риболовстват” ли? Коалицията, което направиха бе единственото правилно решение в 43-то Народно събрание. Но те сами я разтуриха и сега рискуват да построят „колиба на полето”.

В такава, никаква, ситуация ще трябва да стартира в политиката новата партия „Да, България!”.

Но от нея очаквам отговор на същия въпрос: с коя от партиите, които се очертава да влязат в парламента, ще предпочете да направи коалиция новата партия, за да управлява. Ако новата партия няма партньор за съвместно управление, ако не е готова за коалиционно управление, т.нар. „промяна” ще остане само голо обещание, хвърлена въдица за наивници.

Имам и още едно изискване. След като е против статуквото не трябва да допусне страната да се управлява от БСП и ДПС – най-статукварските партии в българската политика. Първата е столетен шампион на статуквото. Бащи и майки, баби и дядовци на новите партийци е възможно да са били част от това статукво. Ако новата партия влезе в парламента, което и пожелавам, но реши само да гледа сеир отстрани като опозиция и остави отново да ни яхнат от БСП, да ни се курдиса ново червено правителство в комбинация с розовият ни президент, мерси им за „новото” и за „борбата”! Разбирам, че млади са новите партийци, що е живот – пред тях е, могат да се учат, да експериментират, да грешат, парламентарен хепанинг да организират, да почакат край бюфета на парламента следващите избори. Но опозиция система не „чупи”.

Впрочем, те се се дразнят от „статуквото”. Това е добре. Дразнещо е то. Но в момента, в който „Да, България!” влезе в парламента ще се наложи депутатите й да се закълнат в Конституцията на „статуквото”, както в нея се закле преди две години и лидерът на партията им в качеството си на министър от коалиционното правителство на ГЕРБ и Реформаторският блок. Ще се наложи депутатите на новата партия да приемат Правилника за работа на парламента – също абсолютно статукво, в което дори и времето за изказване е статуквирано.

Влизайки в политиката „Да, България!” ще трябва да се сблъска директно с истината, че преходът, или „промяната”, или „смяна на системата”, отдавна са приключили.

Приключили са с приемането ни в Европейския съюз. Оттук нататък предстои само ремонт. Ремонт на „статуквото на промяната”, ремонт на автомобил, който е в движение, но отделни негови системи дават дефекти: предницата има проблеми, отнякъде тече масло, съединителят не зацепва. Да се твърди, че новите партийци ще създадат напълно нов автомобил, без дефекти, е несериозно. Колкото и напред да е стигнала „политическата индустрия” все не е стигнала до там. Хубавото на демократичната система е, че не е съвършена и затова трябва редовно да се ремонтира, да се поддържа. Трошенето бе комунистическа работа. Помним как комунистите така строшиха „системата”, че вече 27 години се учим да сричаме азбуката, вместо вече да пишехме романи.

Затова и не препоръчвам „трошенето” като политически метод. С разумно действие и участие в управлението, с ежедневна управленска майсторска работа, се стига по-далеч. А и корупцията не се бори с партия, а с работеща съдебната система, с министри, с държавни служители и кметове, които отказват да се корумпират. Да пребориш корупцията не се изисква кой знае колко. Иска се само да си честен човек и ако седнеш в управленски стол да не забравиш, че си честен човек. Но не може да се мине без лустрация, без прочистване, без прокурори и съдии, които вместо да мислят, какъв пореден имот или банков влог да прехвърлят на своите деца, е по-добре да си изпълнят служебните задължения. Знам, че е лесно да се каже, но дали е така лесно да се постигне? Едно е ясно:

партия, която иска да бори корупцията трябва да участва в управлението

И да я бори като променя или приема закони, които да не са „врата в полето”, а управлението, в което участва тази партия, да осъществява действен контрол върху спазването на законите. Всичко това предполага всеотдайност, пълно личностно и партийно себераздаване. Дано новите партийци от „Да, България!” са готови за това, а не да мислят за „борбата с корупцията” между другото – докато преследват своя личен бизнес успех. Казвам това, защото повечето от тях са все „успешно реализирани млади хора”. Но тия две дини: личният успех и общественият успех, трудно се носят под една мишница у нас. Във всички случаи времето за едното сякаш пречи на времето за другото. И се случва по-често да се изтърве „обществената” диня.

Преди 27 години, когато ние – тогава млади ентусиасти, „нови партийци”, издигахме призив за „смяна на системата”, за „борба с червената мафия”, комунистите ни отвърнаха: „не се палете, всички са маскари”. И е факт, че доста от „нашите” „намазаха филията”, когато участваха в управлението. Използваха участието си във властта за лично облагодетелстване. Затова е добре и днешните нови партийци да знаят, че да си в държавното управление и да не „намажеш филията”, си е направо „световно” постижение, морален подвиг у нас. Те трябва да са готови за него. Ако искат да бъдат „нови”, не от „статуквото”. Нещо повече. Българите смятат за неудачници и „провалени политици” точно тези, които докато са били на власт не са си „оправили положението”. Затова и очаквах лидерът на новите партийци да каже поне една дума на благодарност за всички демократи през прехода, които не се „облажиха” от „смяната на системата”, да каже добра дума за всички, които през тези трудни години работеха честно, отговорно. Твърдението, че се поставя началото на „партия от ново поколение” прозвуча неискрено, обидно дори. Като боядисване с голямата баданарка. А още по-нелепо бе пояснението, че „за първи път в България се създава политическа формация не отвън или отгоре, а от хората, които са в сърцевината й, от нейните членове.” Хайде, ако може, малко по-скромно! Скромността е част от демократичната гражданска култура.

Когато в края на 89-та година заедно с проф. Елка Константинова, с Михаил Неделчев, с личности като режисьорът Емил Капудалиев, Йордан Ганев, Стефан Хаджитодоров, Аспарух Панов, Цоньо Ботев, Хозе Канети, Надежда Александрова и много други, възродихме Радикалдемократическата партия, никой ––нито отвън, нито отгоре (отгоре беше само таванът на блока, в който живееше Елка Константинова!), не ни е казвал, какво и как да правим. Решавахме сами. Спорехме. Нямахме опекуни. Нямаше „сутрешен блок” нито „Още от деня”, които да ни поднесат услужливо микрофона. Сега е факт, че цяла медийна група окуражава новата партия, а друга медийна група я хули. От това по-голяма реклама, здраве му кажи. Цялата власт, силата на парите, в началато на демокрацията бе в комунистически ръце. Как е днес? Това не чух в словото на новия партиен лидер? Тия „олигарси”, „задкулисия” и прочие, за които ставаше дума в него, от какви родове и фамилии са? И ако са, както си мисля, от средите на бившата комунистическа партия и от бившата Държавна сигурност, какво се случва с „антикомунизма”, погребваме ли го?

Понятието „ляво” още дълго у нас ще означава свързаност с комунистическите среди и бившата Държавна сигурност. А дясното ще бъде това, което е срещу тях. В този смисъл лозунгът: „няма ляво”, „няма дясно” – да борим корупцията, е капан за наивници.

Тезата, че „левите” са „бедните”, а „десните” са „богатите”, е комунистическа теза, лъжа. В посткомунистическите държави богатите, олигарсите, корумпираните и прочие, са като по правило от средите на бившите леви. Няма изключение. Дори и когато се маскира като „наш” съответният „олигарх”. Затова и замитането на различията между „ляво” и „дясно” легитимира безчестието по време на прехода, а това ще рече и корупцията. То повтаря с други думи комунистическата лъжа: всички са маскари. Това замитане ни казва: било, каквато било. От днес нататък ще бъде различно. Но това бе пропагандната теза на бившите комунисти. Тази философия направи мечешка услуга на демокрацията. Тя каза: парите не миришат. Напротив, миришат. Ах, как миришат! Смърдят дори. Твърде много са преплетените интереси в нашия преход, за да загърбим съмненията и да приемем всяка нова демократична партийна „оферта” като чиста монета. Затова и очаквам новите партийци да излязат по-скоро от еуфорията на възторжените учредителни слова. Да отговорят реално на въпросите, които действителността им поставя. Приемам, че поне по въпросите на външната политика на България, между тях няма такива, които да смятат като новобранецът в политиката, избран наскоро за президент, че щом над Крим е забит руски флаг, въпросът е приключен и че за „общото добро” санкциите срещу Русия трябва да отпаднат. Ако има такива в „Да, България!” със сигурност няма да гласувам за тази партия.

И в заключение: подразни ме поредната партийна употреба на името на отечеството ни в името на новата партия. Така го правят в Русия: „Наш дом – Россия”. Така не го правят в държавите, които успешно са преборили корупцията. И от които ние като държава се учим. Но…млъкни сърце!