„Русия преживява странен период, в който

не дава нищо на света… В момента Русия

иска да възстанови империята, за да фи-

нансира съществуването си, но империята

трябва да се отмъкне от някого другиго.”

Виктор Ерофеев, „Раздвоената руска душа”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Някога, много, много някога, когато гласност и перестройка току-що прохождаха тромаво във Великия Братски Съветски съюз, а на родна земя още никакви ги нямаше, Солженицин установи, че правителствата обичат не великите, а само посредствените писатели. За разлика от посредствения, великият писател – обясни нобелистът – е нещо като второ правителство в страната си, опозиция и морална алтернатива на управляващите, а управляващите не искат да бъдат обезпокоявани с правителства в сянка, те не обичат алтернативите – предпочитат безалтернативността. Докато, стъпили върху репресивния си апарат, деспотичните държави могат да й се насладят блажено, демократичните държави нямат тази привилегия – по силата на демократичността си те препускат неуморно мандат след мандат от алтернатива на алтернатива, заставени са да се съобразяват с политическите си противници, с опозиционни настроения и групировки, с независими медии, с творци, които непрекъснато противопоставят собственото си кредо на държавността им. Не, не че приемат другомислещите радушно – длъжни са да ги приемат. И го правят – често с усмивки, зад които скърцат зъбите. Така че на демократичните правителства им е по-трудно – по-лесно, за сметка на това, е на управляваните от тях граждани. Които, благодарение на горепосоченото разпределение на силите, се радват на зачетени човешки права и граждански свободи, които за поробените им съвременници са недостъпни. Казано по-простичко, безсилието на демократичните правителства, многобройните ограничения, които рамкират тяхната дейност на всяка стъпка, регламентите, с които са заставени непрекъснато да се съобразяват, са благодат за обществото. Така докато за всеки другомислещ (писател и не-писател) тоталитаризмът имаше под ръка Бухенвалд и Дахау, Архипелаг ГУЛ-аг и Белене, за целта демокрацията разполагаше само с дискусионни форуми, със свободни, общодостъпни средства за масова информация, с парламенти, книгоиздателства и прочие дребнобуржоазни прищевки, за които мечът и щитът на Партията-ръководителка не искаше и да чуе.

Върху всички тези проклети и като че ли нерешими в рамките на земното въпроси Солженицин разсъждаваше в книгите, есетата, интервютата си десетилетия наред в отечеството си и в изгнание. Тогава, писан под суровата сянка на еднопартийната диктатура, но изнесен нелегално на Запад и издаден там, многотомният му мемориален летопис „Архипелаг ГУЛ-аг” превърна името му за целия Свободен и особено за целия несвободен свят в надежда и символ, в еманация на всички онези духовни блага, с които Бог и природа ни бяха благословили изначално, още със зачатието, но които ни бяха насилствено отнети от една самозвана, властолюбива политическа партия. Спомените на Солженицин от изтребителните сталински и, което не бива да пропускаме, следсталински концлагери преобърнаха общественото съзнание на Свободния свят, който, разобличил с подобаваща безпощадност нацизма в следвоенния период, подцени и омаловажи злодеянията на друга една, не по-малко човеконенавистна диктатура – комунистическата. Солженицин се противопостави на тази пагубна тенденция – неговото слово разкри злодеянията не само на сталинизма, а и на Ленин и ленинизма, погреба популярния мит за благородното Лениново наследство, изопачено и осквернено впоследствие от кръвожадния Сталин. (Сценарият има и роден вариант, в който много ветерани и до днес вярват, че Георги Димитров е добрият и благороден баща на нацията, докато неговите наследници са опропастили и компрометирали святото му дело.) Нещо повече: „Архипелаг ГУЛ-аг” разкри и колко половинчата и лицемерна, колко непоследователна и измамна е стартиралата през втората половина на 50-те десталинизация. Която повдигна завесата на политическия терор, но не приключи с терора като явление, а съхрани непокътната системата, която го пораждаше. 

Коренът на злото

се оказа не този или онзи скоропостижно детрониран партиен лидер – коренът на злото бе еднопартийното начало, тоталитаризмът, обсебването на цялата власт от една самозвана партия, въдворила с огън и меч повсеместно насилие на идеологията над духа. Първоизточниците на това насилие се съхраниха – съхранени са частично и до ден днешен. Благодарение до голяма степен на свидетелствата на Солженицин много западни лявонастроени интелектуалци, държавници и цели обществени групировки преосмислиха политическото си поведение, еврокомунизмът, който наивно вярваше, че човешките права и комунистическото господство са съвместими, позагуби кое-що от очарованието си, милиони негови привърженици се преориентираха политически. Ставаше дума за онези полезни идиоти на Свободния свят, чийто незаменим принос в победата на тоталитаризма прозря и умело използва още Ленин. Светът ставаше по-правдоподобен, онези некрофилни социални миражи, които легитимираха Съветската империя в очите на международната общественост, рухваха един след друг под напора на фактите. Непосредствено и лично, върху собствената си кожа изстрадал безмерния цинизъм на най-добрия от световете, надарен свише с таланта на литературен гений, гласът на Солженицин прозвуча убедително. И за да предотвратя изпреварващо евентуални недоразумения, бързам да отбележа, че става дума за Солженицин на 70-те и 80-те – дълго преди ставалият многократно жертва на терора на КГБ писател да опетни името си чрез другаруването си с кагебиста Путин. Органиката на това абсурдно и морално пагубно другаруване ще открием не само в моралното разочарование на писателя от бездуховността и консумативния манталитет на технократичните общества – това му разочарование споделят и милиони западняци, споделям го безусловно и аз. Колкото и действително да е обаче, това разочарование е само част от картината. Другата нейна част е още по-обезкуражаваща. Става дума за примитивния национализъм, за почвеническата психика, присъща на руската нация. Дори несъмнената литературна гениалност на Солженицин се оказа безпомощна да го измъкне от блатото на почвеничеството и примитивизма. Единствено и само ненавистта му към комунизма доминираше над пристрастието към панславянските му мистификации. Когато комунизмът рухна, на дневен реда планомерно дойде шовинизмът. В разрез със собствените си православни убеждения писателят 

постави родолюбието над общочовешкото Божие начало,

а отечеството – над човечеството. А когато изконните ценности се пренаредят от актуалната политика по такъв безобразен начин, резултатът е предрешен. Докато комунизмът и антикомунизмът са конюнктура, национализмът на монархическа и особено на съветска Русия, чиято плячка са ставали десетки съседни и далечни народи, е с вековни корени, в негова услуга поставиха перата си и немалко литературни гении – от Тютчев до Достоевски. За по-малко от век великоруският шовинизъм стъпи двукратно и твърдо и на родна земя, издигайки претенциите за наш двоен освободител. Погледнато реално, имаме основание да говорим по-скоро за наш двоен поробител, сиреч за лъжеосвободител от две псевдоробства. Хегемониалните попълзновения на Кремъл и днес са все така отявлени и нагли – не смея дори само да си представя какво щеше да стане, какво щеше да остане от националната ни независимост, ако не бяхме се приобщили своевременно към Европейския съюз и НАТО. Защото и днес, когато целият цивилизован свят десетилетие след десетилетие се денационализира и интернационализира, Русия крачи непоколебимо срещу духа на времената, и днес по манталитет тя си остава старата колективистична и олигархична империя, лишена, слава Богу, от старата си военна мощ, но съхранила непокътнати старите си завоевателни апетити. Една династична империя на стари кадри с болшевишко мислене и болшевишки копнежи, империя на деспотични апаратчици и безскрупулни олигарси, която, ако не се европеизираме пълномерно, като нищо може да ни натика в азиатските дебри, да ни превърне от република в губерния. Милионите родни русофили, обединени в няколко директно или индиректно финансирани от Москва политически партии, са непоклатими гаранти за евентуалното ни русифициране. Единственото противодействие на тази зловеща и вечно будна опасност е Европа, към която, ще ми се да вярвам, принадлежим – не само топографски. Ако една икономически могъща Великобритания, да речем, може да си позволи да напусне ЕС, за една немощна държавица като нашата това би било самоубийствено – както икономически, така и духовно.

Ако споменатата опасност идваше само от една политическа конюнктура, нещата щяха да бъдат къде-къде по-безобидни. Конюнктурата е временно явление – временен е и Путин. 

Путизмът, за сметка на това, е безвременен и вечен

При неотдавнашното си гостуване в София един от малкото либерално настроени руски писатели заяви с ръка на сърцето, че колкото и властолюбив и деспотичен да е, не Путин е великото зло. Бедата е, че за огромното мнозинство от съгражданите си при цялата си авторитарност и при целия си антиевропеизъм Путин е прекалено либерален и мек, прекалено светски настроен. Всички те упрекват Путин не в това, че се саморазправя брутално с всяко другомислие, не че преследва с огън и меч политическите си противници, не че за да укрепи едноличната си власт е готов на насилие и убийства, а че проявява дребнобуржоазна търпимост и малодушие, че плаща данък на ненужни хуманистични традиции, че се съобразява с най-проспериращите, с най-цивилизованите държави на Европа и Америка. Не ще и дума, че милиони руснаци предпочитат да видят Путин по-шовинистичен, по-непримирим както към вътрешнопартийната опозиция, така и към външния свят, по-малко демократ и повече губернатор. От векове поколение след поколение народопсихологията на руснака обожествява държавата и боготвори вожда, идолопоклонническото руско национално съзнание копнее да види Русия реставрирана в старата й имперска роля – по възможност в най-отявления, в най-агресивния, в най-имперския й вид: като съветска империя. Дали това ще е отново империя на лъжата и злото, не е толкова важно – важно е да е империя, да завоюва и владее, да налага и отстоява господството на Кремъл. Добро и зло в руския си вариант са подвластни на държавността – не и обратното. И лъжата, и злото, и насилието се превръщат в добродетели, щом служат на вожда, на династията и на придворните. Съзнанието, че, стига да са достатъчно цивилизовани, двама души могат да бъдат лични приятели, дори когато са политически противници, е недостъпно за руската национална душевност, според която хората трябва не да се толерират, а да се владеят взаимно. И понеже съвременна Европа е изградена на базата на взаимната толерантност, понеже формулираният от Волтер принцип, според който дори да не споделяш възгледите на човека до теб, ти трябва да си готов да воюваш за неговото право свободно да изяви тези си възгледи, се превърна с времето във водещ принцип на държавността, Европа изведнъж се оказа враг на руската кауза. Тази противопоставеност е колкото естествена, толкова и непреодолима, фронтовете не могат да бъдат примирени – ще се наложи и ние като българи да изберем един от тях. Моят избор аз съм направил отдавна и той е изборът на ренесансовия човек, изборът на просвещението, изборът на най-светлите ни възрожденски умове като Раковски, като Стамболов, Захари Стоянов и Вазов, които виждаха в лицето на Русия лъжеосвободител и наш национален враг, по-опасен и от султана. Съзнавам, че съм доста самотен в този си избор – теша се с утехата, че е мой собствен…