Христо Христов, desebg.com

За всеки, който поне малко се е замислял над събитията от последните три години (от агресията на Русия в Крим насетне), вече си дава сметка и му е ясно, че предстоящите президентски избори са тест за това дали пропагандната машина на Путин и неговите платени слуги и идеологически дружки в България – преименувалите се през 1990 г. комунисти – ще успеят да вбият клин в геополитическата ориентация на Родината ни.

Троянски кон на Кремъл в президентството

Дали с избирането на един президент с явна ориентация към Кремъл няма да се постави началото на същинската операция по превръщането на една страна, отскубнала се преди няма и три десетилетия от орбитата на тоталитарната комунистическа система, в троянския кон на Москва.

Троянски кон, нарицателен пример за останалите страни от Европа как новите кремълски господари могат да откъснат от Европейския съюз и НАТО една държава, която са владеели почти половин век и да я върнат в своята орбита.

Променената и изострена международна ситуация е още едно доказателство колко важно е да се научат уроците от миналото, за да не се повтарят. А ние определено не сме научили урока от времето на комунизма.

Затова президентските избори са изключително важни. За гарантирането на досегашния път на България е необходимо да бъде избран президент с ясна проевропейска и Северноатлантическа позиция.

Това ограничава избора на настоящите номинации до излъчените кандидати от т. нар. десни и дясноцентристки коалиция и партии – Реформаторския блок и ГЕРБ.

За така наречените десни в България

Неслучайно използвам израза така наречени, тъй като за съжаление истински десни партии у нас няма. Такива партии в поскомунистическото пространство на страните, преживели тоталитарни комунистически режими в Централна и Източна Европа имаха отговорността (в началото на прехода) пред потисканите общества да извършат пълна декомунизация и осигурят живителни сили за утвърждаване на върховенството на закона, свободата и демокрацията.

Тъй като сегашните т. нар. десни или дясноцентристки политически формации не съществуваха в началото на демократичните промени от тях десните избиратели очакват/ха да довършат плахо започнатите и блокирани по различни начини декомунизационни процеси – лустрация, потвърждаване на процеса на разкриването на сътрудниците на тоталитарните комунистически служби на възлови постове в държавата, приемането на изучаването на комунистическия режим и неговите престъпления в училище, изграждане на места на памет за жертвите на тоталитарното управление на БКП.

Подобни политики няма да откриете в нито една политическа програма на партиите в коалицията Реформаторски блок или в партията „Граждани за европейско развитие на България”.

Нещо повече, на последните местни избори през 2015 г. и Реформаторският блок, и ГЕРБ с лека ръка допуснаха в листите си сътрудници на комунистическите служби, безотговорност, която по никакъв случай не кореспондира с ценностите на една истинска дясна политика. За съжаление това не е изключение. Целият преход е осеян с подобни горчиви констатации.

Проблемите, произтичащи от недовършената декомунизация

По тази причина истинските десни избиратели у нас се оказаха без политическо представителство, което да разреши един основен проблем на прехода – извършването на декомунизацията. Проблем, който възпроизведе десетки метастази и разклонения, които задушиха и продължават да задушават демокрацията в България.

Влизането на ново поколение политици, които днес са на политическата сцена, тяхното политическо говорене и действия, ясно показва, че този първостепенен и все още нерешен проблем не само не е приоритет, но липсва изобщо в представите на новите играчи на политическата сцена.

И причината за това се крие във факта, че общо взето, на голяма част от тези играчи първите 16 години от прехода им липсват. Процесите за тях са валидни от влизането им в политика, но не и преди това.

Мълчанието в кандидатпрезидентския дебат

Това обяснява и мълчанието по блокираните декомунизационни процеси в дебата, доколкото въобще е имал такъв, на предстоящите след три дни президентски избори.

Нито Трайчо Трайков, нито Цецка Цачева са се ангажирали с ясна позиция – за необходимостта от лустрация, за продължаване на функционирането на Закона за досиетата и дейността на Комисията, за приемането на изучаването на комунистическия режим в училище, за изграждането на култура на памет към жертвите на тоталитарната диктатура.

Някои биха казали, че разрешаването на тези проблеми не зависят от президента, но това не е така. Достатъчно е като кандидати те ясно да се позиционират и да заемат позиция. Ще припомня как президентът може да промени посткомунистическия пейзаж.

Положителните стъпки на Росен Плевнелиев

На президентските избори през есента на 2011 г. тогавашният кандидат на ГЕРБ Росен Плевнелиев публично декларира, че ако бъде избран за президент няма да подписва укази за назначаването на посланици, сътрудници на тоталитарните комунистически служби. А също така, че ще извърши предварителни проверки за принадлежност към ДС или РУ-ГЩ на лицата, заемащи ръководни постове в президентската администрация, преди тяхното назначаване.

Същото се отнасяше и до определяне на състава на двата служебни кабинета (премиер и министри). Плевнелиев спази обещанието си. Какъв е ефектът от една такава реална политика може да се види като се сравнят назначенията на посланици по времето на президента Желю Желев и Петър Стоянов, излъчени от СДС (виж графиката по-долу). Ефектът е огромен!

Общо 55 са агентите на комунистически служби, назначени от Желев за посланици в периода 1990-1997 г. и 35 лица с досиета от Петър Стоянов (1997-2002). Георги Първанов – „ГОЦЕ” пък е назначил повече от двамата съвкупно – 98 посланици агенти по време на двата си мандата като президент (2002-2012).

Сред назначените от Росен Плевнелиев посланици фигурира само един с досие – Пламен Шукюрлиев, посланик в Пекин, Китай от есента на 2012 г. Тук трябва да се има и предвид факта, че принадлежността на този посланик към Разузнавателното управление на Генералния щаб на БНА (военното разузнаване) беше скрита от служба „Военна информация” и тя стана ясна едва след отмяната на параграф 12 от Закона за досиетата, забраняващ разкриването на един важен кръг сътрудници (Комисията по досиетата обяви принадлежността на Шукюрлиев през март 2013 г., б.а.).

Да не говорим огромното присъствие на агенти в президентската администрация и при Желев, и при Стоянов, и Първанов.

Не чухме ясно от Трайков или Цачева да се ангажират с продължаване на тази политика, възприета от президента Росен Плевнелиев.

Изграждане на култура на памет към жертвите

Не на последно място по значение стои и въпросът за ясно и еднозначно отношение към жертвите на тоталитаризма в България. Настоящият държавен глава беше първият, който още през 2012 г. почете жертвите в Националния ден за признателно и почит към жертвите на комунизма у нас – 1 февруари.

В интерес на истината редно е да се припомни, че Цецка Цачева, макар и бивш редови член на БКП, е и остава към момента единственият висш държавен ръководител, който в качеството си на действащ председател на Народното събрание през 2011 г., е присъствал и отдавал почит пред жертвите на 23 август – Европейският ден за почитане на жертвите на всички тоталитарни режими.

Също така тя присъства и уважи годишното национално поклонение на жертвите на комунизма през 2015 г. в „Белене” на остров Персин. Позицията на президента Росен Плевнелиев в оценката му за комунизма е еднозначна и ясна. Би следвало да чуем оценката и на кандидати като Трайков и Цачева.

И накрая, един евентуален провал на т. нар. десни и дясноцентристки кандидатури ще заличи всички тези стъпки, които бяха направени през последните години при мандата на Плевнелиев.

Вместо дори и на плахи опити за декомунизация ще станем свидетели на рекомунизация – настървена и масирана, кадрова и нравствена, като виждаме как преименувалите се комунисти потриват нетърпеливо ръце и как беше даден шанс на проруския Доган-„САВА” да калкулира отново търгуването на гласовете на ДПС на решаващия втори тур.

Отговорността – политическата и историческата – да се повтори сценария от президентските избори през 2001 г. носят т. нар. десни лидери, които заради своите дребнави сметки, лична омраза и егоизъм не направиха необходимото за издигане на една обща кандидатура.