Виолета Радева

Наистина: какво искаха, какво очакваха през Април 1876 година въстаналите българи?

Въпросът изглежда риторичен, но не е!

„Свобода!” – ще отговорят някои.

„Намесата на Русия, която да ни освободи” – ще бъде отговорът на други.

В рамките на тези два, уж близки, изглеждащи дори идентични отговора, е заключено неслучилото се и до ден-днешен действително освобождение и единение на българската нация. Прекият резултат от Априлското въстание наистина изглежда да е поредната руско-турска война от 1877-1878 г., довела до разкъсването на най-големия етнос на Балканите – българския – на пет части и създаването на две васални територии: Княжество България и Източна Румелия. Тази „истина” добре платени или политически и идеологически зависими историци втълпяват в националното съзнание вече 140 години. С нея растат поколение след поколение българи без национално самочувствие, на които неизменно им се вменява в дълг да изпитват коленопреклонна благодарност към „освободителите”, към „братята по кръв и вяра”, към „христолюбивия руски цар”, който бил чул виковете за помощ на нещастните българи и, видите ли, заради техните черни очи в бой с турския поробител били положили костите си 200 000 (двеста хиляди!!!) руснаци за нашата, българската свобода!

Тази опашата лъжа, 

съчинена от Васил Коларов, шества из учебниците на нашите деца, в публицистиката на добре платени руско-съветски агитатори, живее в представите на ограничени и невежи, но затова пък твърдо убедени в непогрешимостта си индивиди. Упорито и методично обработваното в русофилски дух съзнание на българите в продължение на 140 години е извратило ценностната ни система, посяло е семето на раздора и взаимната вражда, изкривило е преценката ни за това кое е полезно за общата ни национална съдба и кое работи срещу собствените ни интереси.

Ние непрекъснато се люшкаме от национално малодушие и нихилизъм, към надуто, преекспонирано самочувствие. Нямам предвид платените агенти на вечния, вековен враг на българите – Руската империя, независимо дали царска, съветска или путинска, за които ние сме все недозрели, слаби, нуждаещи се от „православна закрила”, от „защита на социалистическите завоевания” или от „измъкване от гейска и развратна Европа”. На тях са им плащали щедро и продължават да им плащат от Азиатския департамент, от КГБ и ГРУ, от ФСБ и Кремъл. Става дума за онези наши сънародници, които вместо да отстояват общобългарски ценности и въжделения, да бъдат слуги на Истината, доказана с факти и документи, с „плодовете”, както казва Иисус Христос, бързо свиват знамената и призовават младите даса си вдигали чуковете и ... на Терминал 2!!! (Сякаш там, някъде по големия шарен свят, няма противоречия и неправди. Сякаш там, по широкия свят, ще бъдат по-щастливи – далече от майка и баща, от братя и сестри, от приятели и връстници, от общи спомени и преживявания, измъчвани от онази стихия, наречена колективно несъзнавано, която ги кара дори когато са на хиляди километри непрекъснато да мислят за изоставената родина и да изгарят от желание да се бъркат отвън, от разстояние в нейната кухня.)

Наистина ли въстанието през април 1876 г. има за цел да даде повод на Руската империя да започне със своята Османска посестрима поредната си завоевателна война, устремена към завладяването на проливите и Цариград, мамена от южните топли морета и амбицията да стане втората Византийска империя?

Действително ли създателите на тайните революционни комитети и апостоли на въстанието са имали на ум предизвикването на руско-турска война, довела до, както се оказва,

необратимото разпокъсване на българите

и трайната загуба на изконно български земи, поени с кръвта и потта на нашите предци?

В предисловието на своите „Записки по българските въстания” Захари Стоянов се пита кое събитие би трябвало да държи първо място в страниците на родната история от падането под турско иго до освобождението и отговаря категорично, че това са въстанията и най-много това от Април 1876-та! Като един от дейните участници, той с възмущение отхвърля твърденията на някои свои съвременници, че българските въстания са приготвени от „агентите на панславистическите комитети”. За ничий чужд интерес не са полагали лудите си глави стотици и хиляди български синове през върволицата от десетилетия, преминали във векове на гнет и насилия, на унижения и загуби, но и на ту тлееща, ту разгаряща се съпротива срещу султанската тиранична власт. Макар обезкръвена, загубила елита си при падането на Българското царство под ударите на селджукските турци, българската народност е раждала непрекъснато синове, движени от свята цел и от благородни подбуди. А тази „свята цел” е само една – възвръщане на свободата!

Тя най-добре е формулирана от Левски в писмо до новопосветени в народното дело от 19 февруари 1872 г.: „Възобновлението на нашата славна (преди) държава, отърваванието ни от проклетите агаряне, за да си добие първата чест и слава нашето мило отечество Българско, най-после да бъдем равни с другите европейски народи, зависи от нашите собствени задружни сили”.

От собствените задружни сили!

Не можем да говорим за Априлското въстание, забравяйки за Апостола на свободата и неговата посветеност на „святата цел”!

Не можем да разсъждаваме за стратегията и тактиката на въстаналите, за героизма на отделни личности и за настъпилия погром, загърбвайки печалните страници за сблъсъка на Васил Левски и неговите верни сподвижници с революционната емиграцията в Букурещ, с Добродетелната дружина и с Одеското българско настоятелство, дърпащи делото за национално освобождение ту към Русия, ту към Сърбия. За да се стигне дори до там работещите за Русия Христо и Евлоги Георгиеви да предадат например през 1868 г. на турското правителство най-голямата българска чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Или до това Любен Каравелов и ръководеният от него БРЦК да работят за Южнославянска федерация и всячески да спъват работата на Васил Левски в изграждането на мрежа от тайни революционни комитети във вътрешността на страната, докато накрая не му налагат (лично Каравелов!) неясния сръбско-балкански субект Димитър Общи за пръв помощник. Знаем какви фатални последствия има това за делото и за съдбата на Левски. Още по-страшното е, че тайната кореспонденция, изпращана от Левски за съхранение при Л. Каравелов, по време на следствието след Арабаконашкия разбойнически обир се оказва върху масата на следствената комисия!!!

Не случайно Левски, по време на разпита, проведен на 9 януари 1873 г., след като изслушва издайническите приказки на сподвижниците на Общи в обира на хазната и високопарните хвалби и разкрития на първия си помощник, някак извън другото казва: „Отдавна бях разбрал, че мнението да се обърнем към чужди държави е твърде опасно за нашия народ”. Това би звучало като логична защитна теза, ако не намираше потвърждение в редица негови писма и документи, оцелели до наши дни, макар и грижливо премълчавани и дори скривани от официалната българска историография.

Който иска да знае истината,

ще се разрови в някои от изследванията, появили се през последните две десетилетия, макар контролираните медии да не отварят дума за тях. Впрочем, в интерес на истината ще отбележа, че още през 1973 г. проф. Николай Генчев в инкриминираната си книга „Левски, революцията и бъдещият свят” даде гласност за решителното противопоставяне на Апостола на усилията да бъде тласнато българското национално-освободително движение в услуга на Русия, да бъде то поставено под опеката и ръководството на Азиатския департамент (за съжаление в последващото редактирано издание темата е обеззъбена, а тонът е размит и обезцветен).

Само като илюстрация на казаното ще цитирам абзац от писмото на Левски до Филип Тотю от 18 април 1871 г.: „Българите, ако се бяха повлекли след четите, щяха да принесат полза на руския цар, пък за тях си щяха да изгубят най-добрите си юнаци – на кои в ръцете стои българската свобода”.

Тези „най-добри юнаци”, чистите дейци след гибелта на Дякона, са организаторите и водачите на Априлското въстание. В биографията на Левски, която през 1883 г. създава Захари Стоянов, се казва: „Големите смутове, на които бе свидетел България три години после смъртта на Левски, една голяма част се дължи на тоя последния. Ако не беше той да събуди най-рано заспалите духове, то ние не щяхме да имаме Априлско въстание. Участвувах в приготовлението на това последното и видях доколко народът беше приготвен още от времето на 

покойния Дякон – бащата на апостолите

В IV въстанически окръг (Панагюрище) апостолите през 1876 год. тръгнаха наготово из пътеките и старите конаци на Дякона”. Дори самото вглеждане в имената на избраните сред мнозина от Васил Левски, говори за неговата страхотна интуиция, за усета му към хората и техните истински душевни качества. Сред тях са останалите неопетнени с нищо „най-добри юнаци” Матей Преображенски, Христо Иванов-Големият, Иван Кършовски, Сава Младенов, Иван Драсов, Иван Арабаджията...

Мнозина опитаха през последните десетилетия да омаловажат подвига и саможертвата на априлци. Едни поради криво разбрана толерантност между етносите – нещо, което няма отношение към истината и към отминалите исторически събития. Други поради нихилизъм и презрение към собствените корени и собствената кръв. Силно комплексирани, те се стремят непременно да се прилепят към силната ръка, към мощната държава, към някакъв покровител, бащица, спасител – такава им се представя Русия днес. Впрочем, това са обикновено добре платени клакьори на азиатската вечна сатрапия, независимо от различните имена, които е носила през вековете. Но има и простосърдечни, наивни и объркани хора, които поради ограничения си кръгозор сляпо се доверяват на различни внушения и не си правят труда да потърсят истината чрез факти и документи.

За тези простосърдечни хора е важно да бъде посочван примерът на Левски и на верните му следовници – хората, организирали и водили Априлското въстани

В галерия: Виолета Радева

Последвайте Faktor.bg в