Филип Зидаров

Съществува рефлекс или поне изкушение отделната картина или група картини да бъдат възприемани като някаква интегрална цялост, като завършен образ на конкретни, затворени в рамките на определен момент, впечатления, прозрения, размисли или преживявания. Но дори и формално да отговаря на подобна схема, творбата или серията произведения не могат да бъдат ограничени според момента или непосредствения повод за създаването им; освен горното, те са и продукт на множество предишни моменти, впечатления, прозрения, размисли и преживявания от битието на автора им. Така и личността зад настоящата изложба, Николай Панайотов, също, интегралното си присъствие във и извън творческата си аура, носи със и след себе си всички свои последователни ипостази на художник-монументалист, на живописец, на оперен сценограф и на свободен артист, заедно с техните прозренията.

Композициите в изложбата действително притежават духа на връзка помежду си и оставят впечатлението, че са сътворени на един дъх. И те наистина са, почти в буквален план, защото са създадени в рамките на броени седмици през това лято в планинската „резиденция“ на автора им в с. Стоките. Имат още едно родство. Те са обединени и в концептуален план от придружаващата ги авторска (на самия художник, разбира се) текстова импресия «Синя кръв», насочваща към внушението, че цялата серия произведения тълкува и преживява конкретна свръх-актуална социална ситуация: травмата на жертвите и участниците в приливите на «новото преселение», заливащи в момента бреговете на «стария континент». Тълкуването е развито по определена линия на логика, която, както в исторически, така и в психологически план сблъсква демоните на формулираните от Амин Маалуф «гибелни идентичностти» или опитите за нейните смяна или подмяна. Коя ли сила движи десетките хиляди, поели към неизвестността отвъд изгорените зад тях мостове към предишното си аз? Илюзията, че този «Изход» от не-обетованите си родни огнища ще завърши в земи на мед и масло и където самите те ще сменят не само територията и битието, но и себе си, старата си «лоша кръв» с нова, пречистена, отговаряща на бленувана нова на благоденствие и сигурност.

Но в друг, чисто стилистически план – очевидно е, че образността на тази живопис eсъщата или поне звънтящо близка до така лесно разпознаваема 

авторска „марка“ на Николай Панайотов,

добила такъв монументален размах и известност в тетралогията „Пръстенът на нибелунга“, работена в продължение на 5-те години на поставянето ѝ в Софийската опера и гостувала преди броени дни родината на самия Рихард Вагнер.

И все пак – така е и не е съвсем: Сценографията на „Пръстена“ е решена върху отчетлив минималистичен принцип, с безкрайни вариации на два основни елемента в геометрията – конус и окръжност, за сметка на това костюмите – като пищно сюрреалистично видение. А срещата и напрежението помежду им запалва искрата на химическа реакция, на уникалното изживяване породено от конфронтацията на визуални противоположности. Въпреки това, онова, което остава е внушението на усещане за смисъл и порядък в красивия, макар и обречен свят на вагнеровия легендариум, осъден да залезе заедно със своите богове едва с последните си величествени акорди.

Обратно, произведенията от изложбата «Синя кръв», макар и да си служат със средствата на подобна стилистическа комбинация между сюрреално-поп-артовска образност с елементи на графити и стрийт арт, предизвикват асациации, противоположни на чувството за порядък. Техният огледален на представите ни за цивилизация свят, като че ли изобразява неговото състояния след разглобяване на събиращите и пъддържащи го елементи на разум и морални принципи и го запраща в вихрите на някаква зловеща дистопия на разпад на ценностите. Присъстват повечето елементи в разпознаваемата стилистика на живописта (и сценографията!) на Николай Панайотов, обаче тук всичко е в вид деконструкция, на огледалното състояния на предишната си функционалност. Дори и неговите пространствени творби, от многоцветни и преди реди-мейд колажи и на хумористичен омаж към нео-дадаизма на новите реалисти, и по-конкретно, на позитивните пластически провокации на артистичната любовна двойка Жан Тангели и Ники де Сен-Фал, сега са обединени екранирани с черен спрей и превърнати в зловещи и враждебни извънземни истукани. Механичната играчката на познатото ни мироздание, разглобена от някого, за да прозре устройството ѝ, е 

безвъзвратно счупена,

а разплетените пружини на механизма ѝ безпомощно се реят в пространството сред космически отпадъци.

По някакъв начин тази визуална символика наистина придава възможния образ на разпадането на порядъка, на навика, на чувството за релативна лична сигурност и на предвидимост на общественото бъдеще. Днешната емигранската катастрофа в южното Средиземноморие има своите аналози в Европа през 20-ти век единствено в унищожителни конфликти като двете световни войни, а наложилата се след края на Студената война формула на демократичен глобализъм е заплашена от неизвестните измерения на задаващото се глобално преселение. Какво се е случило?

Още през 1937 г. на своя лекция в Алжир Албер Камю лансира тезата „медитерански регионализъм“ за средиземноморска космополитна хуманистична култура като по-виталната алтернатива на консуматорския модел на Севера и Запада. Романтичната представа за Средиземноморието не само като люлка на античната култура или сцена на вековна конфронтация между империи и религии, а като място на интеркултурния синкретизъм на едно ново общо marenostrum, както са го наричали римляните. Уви, новото време и обединена Европа не успяха да установят своя PaxEuropaeum, не сполучи да наложи своя универсален модел върху историческата центробежност на региона и допусна циментирането на дисбаланса между бедния, уязвим и ретрограден Юг и Изток и богатия, индустриализиран и самоуверен Север и Запад.

Може би преследването на химерите на индустриалното общество неусетната трансформираха HomoLudensв HomoEconomicus, а от отсрещната страна, страхът от „другия“, от „чуждия“, от „варварина“ преобразуваха раждащите новото миграции от миналото в предвестник на глобални катастрофи от бъдещето. Европа днес не е Америка от вчера, и за нея едва ли важат стиховете от сонета на Ема Лазаръс (1849-1887) „Новият колос“, излети в бронз върху фундамента на Статуята на свободата: „Дайте ми вашите изнурени, вашите бедни, потъпкани маси, обзети от копнежа да дишат свободни… Изпратете ги при мен, ненужните, бездомните, отхвърлените и брулените от бурите - за тях ще издигна своя фенер над златните врати…“ Европа днес дори не е онзи стар и изхабен свят на късната античност и нуждаещ се от „свежа кръв“ от известната поема на Кавафис:„… Сега какво ще стане с нас без варварите? Та тези хора бяха някакво си разрешение…“

Защо ли е тази разлика? Защото днешните мигранти са различни? Заради опасението, че принципът на обновлението е сменен с модула на разрушението? Или защото настъпва някаква

опасна фаза в социалната антропология,

свързана с подмяната и смяната на всичко, дори и „цвета“ на кръвта?

Как изглеждат в живописта на Николай Панайотов антиподите на функциониращия социален механизъм, наречен цивилизовано общество? Разпад, несигурност, загуба на посока, отчаяние, фатализъм, мракобесие. Елементите на машината са все още там, но разглобени и задвижвани от нерационални енергии. Отворена е кутията на Пандора, конусите са се превърнали в раздиращи шипове, пръстените – в подноса на Саломе, вярата - в агресия, силата – в тъмната си страна. Стрелките на счупения часовник на просветената толерантност се въртят в обратна посока; яйцето на разума е счупено, а от съдържанието му вече не става нищо друго, освен омлет. Трансформации, трансфигурации и трансмутации, устремени към имплозията на канавата на тънкия пласт сапиенс, нанесен върху животинската сърцевина на човечеството.

Каква е алтернативата на цивилизацията? Хаосът. Безутешният, ням и мрачен, варварски хаос. Онзи, от който, според Хезиод, се раждат първите богове с мисията да му предадат форма и смисъл. Културата е един от начините да бъде предадена форма на хаоса. Един от най-могъщият, най-светлият. Художникът твори образи, които остават. Значи е част ако не от процеса, то поне от опита да бъде обуздан хаосът. Дори когато образите му са хаотични.