Димитър Бочев*, специално за Faktor.bg

„Не е от полза за стадото, ако овчарят е овца.”

Гьоте, „Писмо до пастора”

С ускоряването на кандидат-президентската кампания времената се политизират все по-интензивно, политизират се с нарастваща интензивност съответно и моите несъгласни думи. В журналистиката е така – словото трябва да придружава с коментара си събитията. Журналистическият коментар е, разбира се, повлиян от тези събития, но той и ги повлиява и ако това повлияване не се състои, няма гражданско общество, както няма и демокрация без независими, свободни медии. На родна земя тези медии са смесени – и независими, и зависими. Като пишещ гражданин аз се старая да избирам и подбирам за своя трибуна независимите от тях – така отстоявам и собствената си гражданска независимост, която ми е скъпа като самия живот. И в демократични условия българската журналистика неведнъж е доказвала ролята си на обслужваща политическата конюнктура сила. В близкото ни минало пък десетилетия наред националната ни журналистика цяла-целеничка бе функция на една господстваща тоталитарна партия, саморазправила се най-безцеремонно и с всички останали политически сили, и с всяко индивидуално свободомислие. От тази й лакейска роля на апологет и пропагандатор на цинизма и злото днешната ни демокрация я избави донякъде, но не я избави съвсем – и днес общественото ни пространство е населено и пренаселено от медии, които открито или скрито, директно или индиректно обслужват една или друга партия. Доколкото познавам и европейските (нашите не са съвсем европейски) медии, мога да уверя, че по политическа пристрастеност, по партизанщина и сквернословие родните средства за масова информация нямат равни на себе си. Тези им негативи блясват с особена отчетливост във вихъра на кандидат-президентската кампания. В чийто ход неотдавна един водещ функционер на БСП предупреди кандидата на партията, че няма да му бъде простено, ако се отклони и на йота от нейната политическа линия. Това предупреждение на Илияна Йотова към ген. Радев е показателно, то съдържа в най-чист вид както отношението на елита на БСП към президентския пост, така и отношението на кандидата към партията, издигнала кандидатурата му. Защото тези отношения явно са реципрочни и в реципрочността си следват един садомазохистичен модел, при който господарят нарежда господарски, а подвластният подвластно изпълнява. По правило интересите на една политическа партия, колкото и благородна и добронамерена да е тя, никога не съвпадат изцяло с националните интереси. Задачата на един истински, национален и общонароден президент е, когато тези интереси се разминават, той да застане на страната на нацията – ако е необходимо и срещу фаворизиралата го партия. Която в случая най-безцеремонно влиза в ролята на ментор, на повелител и работодател. Ако тази партия беше поставила националния интерес над тяснопартийния, тя не би отправила подобно предупреждение. Ако пък предупреденият разбираше президентската длъжност като служба не на една партия, а на цялата нация, той никога не би приел подобен подход, камо ли да се съобрази с него. За съжаление стана и едното, и другото – БСП предупреждава, а генералът, ако съдим по изявленията му впоследствие, слуша. Пътят, по който ген. Радев е поел, не позволява служба на двама господари. Така че ще се наложи генералът да избере

кого да обслужи – партията или нацията

И понеже не искам да крия собствената си гражданска позиция зад общи приказки, ще заявя, че, въпреки попътните лични конфликти, които съм имал с него, аз с чиста съвест бих гласувал отново за днешния ни президент. Тази възможност обаче ми е отнета – отне ми я сам г-н Плевнелиев. И то по начин, по който, ако не беше го сторил, щях да престана да го уважавам и като гражданин, и като човек – както престанах да уважавам ген. Радев, за когото доскоро си въобразявах, че е само един родолюбив главнокомандващ. А престанах да го уважавам, не защото е кандидат на една несъвместима с моето политическо верую партия (това е в реда на нещата), а защото обеща да следва нейната партийна политика, сиреч пренебрегна националния ни интерес. Докато, тръгнал от политическата платформа на Герб, година след година Плевнелиев съумя да се еманципира и автономизира, съумя да се превърне във всеобщ, надпартиен държавен ръководител, способен в интерес на народа си да застава и зад непопулярни решения, да влиза в конфликт и със собствената си партия, да следват безкомпромисно обществения интерес – както във външната, така и във вътрешната си политика. Заявих го недвусмислено и на неотдавнашната среща с президента на Германия, г-н Йоахим Гаук: Отстояването на тази независимост не е лека кауза, нейната висока цена е една смразяваща самота. Следвайки собствения си път на общонационален лидер, настоящият ни президент закономерно се дистанцира от всички политически сили. Така той бе загубен и за собствената си партия, но бе спечелен за страната си. В моите очи печалбата е по-голяма от загубата – в очите на ген. Радев явно е обратното.

Бруталността на БСП в отношението към генерала мен не ме изненадва – в биографията на партията тази бруталност е потомствена, показната демократичност на неокомунистите е само фасада, зад която се крият единоначалието и догматизма, желязната йерархичност, присъща на предтечата на БСП – БКП. Струва ми се, че една политическа организация, която няма формата да зачете необходимостта собственият й кандидат-президент да се издигне в името на общонационалното благо над партийните й интереси, няма и ресурса да излъчи въпросния кандидат. Тъкмо поради тази си двустранна хармония те са – рамо до рамо – в дисхармония с националните интереси и цели. Готовността, с която генералът робува на партията си, е в своята същност предателство към интересите на онези български граждани, които биха му доверили гласа си, за да служи на техните интереси. Политическото поведение и на ген. Радев, и на фаворизиралата го партия е еднородно: става дума 

за жертване на морала в името на властта

Това се е случвало многократно и в родната, и в световната история – дилемата е стара като битието. Още преди векове Шекспир писа в „Юлий Цезар”, че няма по-голямо престъпление от това да отделиш морала от властта. По времето на Шекспир е нямало медии в собствения смисъл. Днес обаче с чиста съвест можем да отнесем направената от най-великия драматург морална равносметка и към медиите. Особено към българските медии, които клеветят лъжат и преиначават неуморно и в които дезинформацията често доминира над информацията. Отсъствието на морал е най-видимо там, където моралът е най-насъщно необходим – в политиката, във властта и в журналистиката. И ако това отсъствие в миналото на европейските нации е циклично и епизодично, в миналото на Балканите, и особено на родните Балкани, то е като че ли перманентно. Оттук и наглото предупреждение, отправено от ръководството на БСП, кандидат-президентът й да се съобразява не с нацията, а с партията. А доколкото тази партия в своята собствена структура е не демократична асоциация на демократични, равнопоставени граждани, обединени от общо политическо верую, а авторитарна и йерархична корпоративна, кастова общност, споена монолитно и монолитно водена единствено и само от сребролюбието и властолюбието си, съобразяването с партията в случая значи съобразяване преди всичко с номенклатурните интереси на Илияна Йотова и компания. Това съобразяване е цената, която БСП поиска от генерал Радев да заплати за издигане на кандидатурата му – това е цената, която генералът плати в брой – тук място за пазарлъци няма и той не се пазари. Тази еднакво унизителна и за партията, и за елита й, и за кандидата, и за гласоподавателя сделка вече е факт и ако (Боже, опази!) следващите два месеца събитията превърнат генералът в президент, 

деградацията ще продължи още години – цял един мандат

Странни, непонятни и странни неща стават в политическото битие – там господства непредсказуемото. Ето, случи се така, че изневиделица, без да се наговаряме, без да се познаваме лично дори, Мая Манолова и аз се видяхме рамо до рамо на един фронт в една обща битка. Битка, която поведохме против незаконното връщане на Абдулла Бююк на Ердоган. Че аз водех тази битка в името на човешките права, които не бива да се решават чрез уговорка между двама държавници, от които единият отявлен деспот, а г-жа Манолова, която като ген. Радев в името на собствената си партия е готова да пожертва всички права и свободи накуп, я води като партиен апаратчик, не ще и дума – за това вече писах в Портал „Култура”. Но фактът е факт – Мая Манолова и аз се оказахме съотборници. Съотборници без време се оказахме и с АБВ – и АБВ громи генералската кандидатура с моята непримиримост. Аз не желая сподвижници като АБВ – предпочитам други другари. Струва ми се обаче, че, макар и събитията да ни обединиха в един отбор, моят път е по-последователният. Защото ген. Радев е отроче на Първанов – той го вкара в голямата политическа игра и започна да го недолюбва, чак когато кандидатът му обърна гръб, за да се себепостави изцяло в услуга на БСП. Подобна двойственост в моето гражданско поведение няма да откриете и това незначително на пръв поглед преимущество е в моите очи огромно. Обещавам да го съхраня и в бъдеще, и в бъдеще да го опазя от разврата на конюнктурата – чак докато тази така тачена и съблюдавана от генерала конюнктура го изхвърли от надпреварата нейде в небитието. След което ще почерпя.

*От днес Faktor.bg стартира нова рубрика – всяка сряда „Несъгласни думи“ с политическия емигрант и дългогодишен редактор в радио „Свободна Европа“ Димитър Бочев. Той е сред последните големи български мислители и интелектуалци. Несъгласните му думи се превръщат в куршуми, но често по тях остават и следи от куршуми.