Димитър Бочев*, Портал „Култура“

Дали да предпочетем начело на световната общност човек със съмнителен граждански морал, но с наша националност, или доказан демократ и хуманист, пък бил той и чуждоземец. За мен отговорът е недвусмислен.

Как се радвам само на вероятността български гражданин да оглави най-престижната международна организация. И как не се радвам, че този гражданин е Ирина Бокова. Не, не защото баща й така, пък иначе.

Дори да е водещ апаратчик на най-престъпната политическа сила в цялата ни национална история, дори да е убил собственоръчно бащата на моя бивш директор в Мюнхен и настоящ приятел в София Алекс Алексиев, за да ограби семейния им дом в центъра на столицата, аз зная, че и най-тежката вина (както между другото и добродетелността) не се предава по кръвен път, че никое дете не унаследява генетично злодеянията и достойнствата на родителите си.

Пък и Хегеловият закон за отрицание на отрицанието си знае работата: не парии презрени, не работниците и селяните от Прованса възпламениха Великата френска революция – възпламениха я и я поведоха по кървавите й дири аристократи, интелектуалци и буржоа от икономическия елит.

Както и не по-малко окървавената Октомврийска революция (разбирай преврат) бе дело преди всичко на дворяни – воглаве с дворянина Ленин, ласкаво наричан по съветски образец и от многото си последователи на българска земя Илич. Така че колкото и престъпна да е, вината на бащата е вина само на бащата – не и на неговите потомци.

Предпочитам да съдим по библейски – по делата на съдените да съдим. При което, за разлика от недалечното ни минало, в случая става дума само 

за морално-политически – не и за наказателни присъди

Така че по-точно е може би да кажа за себе си, че не съдя, а преценявам и коментирам. А след като е така, коментарът трябва да се фокусира само върху личното политическото кредо на г-жа Бокова – така както е проявявано и защитавано то собственоръчно от нея през десетилетията активна обществено-политическа дейност.

И така, родословното дърво, както се разбрахме, ще оставим настрана. Ако някой е трябвало да бъде съден и осъден процесуално, той се казва Георги, а не Ирина. Готов съм да си затворя очите и пред обстоятелството, че госпожа Бокова е завършила Института за международни дипломатически отношения в Москва и то в разцвета на българо-съветската дружба.

Този фамозен институт, приютил деца на най-високопоставените номенклатурчици от цялата Съветска империя, бе фактически неофициална школа на КГБ по международен шпионаж.

Но и това не прави автоматично г-жа Бокова кагебист.

Допускам, че не всички елитни студенти са били вербувани от приемниците на Берия и че Ирина Бокова е едно от щастливите изключения, съумели да се изплъзнат от тяхната желязна хватка. Преди да съумееш да се изплъзнеш обаче трябва първо да поискаш да се изплъзнеш. Приемам, че героинята на нашия коментар е поискала и е успяла да убегне на съветските вербовчици.

Дотук всичко е общо взето успокояващо. Обезпокояващото започва оттук нататък. Започва с факта, че години наред ценният кадър Ирина Бокова е била школувана да внедрява по дипломатически път комунистическата идеология, обучавана като български дипломат да разчиства, доколкото България бе неделима съставна част от Съветската империя и нямаше собствена вътрешна, а още по-малко външна политика, навред по широкия и пъстър свят пътя на имперската външна политика на Кремъл.

Друго, в институт като споменатия, едва ли учат. Още със зараждането си в началото на двайсетте тази империя се закани да завладее от полюс до полюс планетата, а открай време подобни завладявания започват не с топовни гърмежи, а с дипломатически уловки. Което и прави нашата дама като дипломатически представител на режима в редица чужди страни – чак до рухването на комунизма.

След което продължава да изпълнява дипломатически мисии – този път вече като доверен човек на новородената ни демокрация. Но да речем, че и един възпитаник на комунистическия тоталитаризъм може да бъде превъзпитан от събитията в духа на плурализма.

Осмисляйки уроците от Втората световна война, 

лорд Халифакс стигна до заключението, че нещата и в Европа, и в света щяха да изглежда по-различно, „ако хер Хитлер и синьор Мусолини бяха учили в Оксфорд”. Но да речем, че има хора прекомерно гъвкави и адаптивни – специалисти, приспособими към всяка нова ситуация.

По собствен съзнателен избор аз не съм между тях, не бих ги следвал в биографичния си път, но с перото си мога да ги проследя – като гражданин и съгражданин, като публицист и писател имам право на това.

Чак сега в хода на текста разбирам, че колкото по-задълбавам в темата, толкова по-непрогледни стават нейните хоризонти. Формулираните дотук разбирания за кариерата на г-жа Бокова ще допълня с неразбиранията, които я придружават.

Ирина Бокова бе водещ функционер на законния наследник на БКП – БСП, и то в най-ретроградния й период. Тя оглави Министерството на външните работи в правителството на Жан Виденов – правителство, което не искаше и да чуе не само за НАТО, а и за Европейския съюз.

Задачата на тогавашното ни външно министерство бе не, както би трябвало да се очаква от едно външно министерство, стъпка по стъпка да ни превърне в част от световната общност, приобщавайки ни към най-проспериращите държави на планетата, а да ни брани и разграничава от тях, да унаследи и да продължи с нови, модерни средства полувековната комунистическа политика на изолационизъм, на капсулиране спрямо Америка и Европа и на постепенно обвързване с Кремъл.

Тази идеологическа цел стоеше в онези мразовити и гладни години пред социалистическото (разбирай: неокомунистическо) ни правителство, тази идеологическа цел преследваше външната ни политика, с тази идеологическа цел бе натоварено и външното ни министерство.

Цел, която под ръководството на Ирина Бокова, бе прокарана успешно – никога дотогава и никога след това младата ни демокрация не е била така противопоставена на светския дух, никога не е била така нежелан икономически и културен партньор на международното поприще – както за водещите западноевропейски страни, така и за Северна Америка.

В онези времена на неимоверна духовна и материална нищета България бе поставена редом с Беларус и Молдова – и това деструктивно, това пагубно за страната ни развитие стана с личния принос, със собственото участие на г-жа Ирина Бокова.

Съгласен съм с класиците на екзистенциализма, че човек е не принцип, а процес, вярвам на диалектика Хераклит, че никога един и същ човек не може да се изкъпе два пъти в една и съща река, защото нито той ще е същият, нито ще е съща водата, отчитам, че всяка личност, пък била тя и политик, има ресурса да еволюира, да се усъвършенства, да разширява собствените си хоризонти, да преосъзнае и преначертае досегашния си път.

Но ми е трудно да си представя как един апаратчик на една догматична, ретроградна партия, тръгнала срещу духа на времената и подкарала нацията ни обратно към дебрите на феодализма, на азиатщината и на средновековното крепостничество, изневиделица, едва ли не чудотворно ще се превърне в демократ, в парламентарист и интернационалист не в ритъма на Интернационала, а в смисъла на общоевропейската, на световната интеграция, протичаща под егидата на хуманизма и равноправието.

Недоумението ми се подхранва от факта, че всяко действително преосъзнаване започва с покаяние, а г-жа Бокова и до днес не се е разграничила ни с дума не от злодеянията на рода си, за които тя, както споменах, не носи отговорност, а от собственото, от личностното си комунистическо минало, за което пък носи пълна отговорност.

Ни дума на покаяние, ни намек за вина, 

ни опит за преоценка и преосмисляне на провежданата от нея и преди, и след рухването на комунистическия деспотизъм антинационална политика.

Ето значи цял-целеничък мотивът ми на път от ЮНЕСКО към ООН, ето радостите и нерадостите, с които трябва да вървя и да продължа пътя си на гражданин на Република България, на Европа и на света. А че тази политика се оказа политика не само на БСП, а и на ГЕРБ, че и ГЕРБ издигна кандидатурата за настоящия й пост, не е мой принос – мое проклятие е.

Струва ми се, че всеки, който решава дали да подкрепи, или да не подкрепи кандидатурата на г-жа Ирина Бокова, ще се види изправен пред един съществен въпрос: Дали отечеството доминира над човечеството, или човечеството доминира на отечеството?

Сиреч дали да предпочетем начело на световната общност човек със съмнителен граждански морал, но с наша националност, или да предпочетем доказан демократ и хуманист, пък бил той и чуждоземец.

За мен отговорът е недвусмислен, в моята ценностна скала, детерминирана от себесъзнанието ми на християнин, преди да съм българин, турчин, руснак или американец, аз съм син Божи, интернационалистът, всечовекът, извън какъвто и да е расов и национален белег, който Творецът е замислил и вложил изначално в мен. И всеки опит тази фундаментална йерархия да бъде преобърната е посегателство върху Творението, подчиняване на висшето, на общочовешкото на низшето, на националното.

За мен нашата национална кауза е не само неделима от европейската – за мен националната ни кауза е подчинена на общоевропейските ценности, към които и ние се приобщихме преди някоя-друга година. И за да не бъде, за да не остане това приобщаване само формален ведомствен акт, за да придобие то субстанция и смисъл, необходимо е от европейци по местожителство да се превърнем в европейци и по манталитет.

Това едва ли ще стане чрез апаратчиците на тоталитаризма, чрез старите номенклатурни кадри – за новите ни цели са необходими нови хора. Със стари метли нова къща не се мете – учи една древна абхазка мъдрост. Именно защото лица на новата ни държавна администрация станаха хора, които бяха физически носители на стария режим, преходът ни към демокрация се оказа толкова тромав и неубедителен.

Докато още преди двайсетина години страни като Германия, като Чехия, Полша и Унгария въведоха законодателство, проведоха реформи, които прочистиха новия държавен апарат от старите номенклатурни кадри и предотвратиха достъпа на нови такива до демократизираните обществено-политическите структури, ние като че ли проведохме лустрация с обратен знак, сиреч контрапродуктивна селекция – така нагласихме и пренагласихме институциите си, че под маската на едно фиктивно преустройство да се съхрани непокътната същността на жилавите комунистически остатъци.

Така целокупното ни национално битие продължи да си върви по старите, преименувани, но непроменени коловози. Наред с вътрешната, и външната ни национална политика остана в ръцете на стария номенклатурен кадър, който тихомълком саботираше де-що може демократизирането на страната ни. А можеше много: в саботажите тези изпитани кадри бяха силни – конспиративните похвати бяха солта и хляба на традицията, унаследена още от комунистическия интернационал.

Госпожа Бокова е част от тази порочна традиция, неин физически и метафизически носител е. И ако днес една управляваща партия, която аз години наред подкрепях по липса на друга по-добра, подкрепя нейната кандидатура с аргумента, че тя е най-силната, аз не приемам подобна аргументация.

Ако е наистина силна, тя е силна ведомствено, а не морално. И ако една политическа партия рутинно върви по течението на събитията и настроенията, като следва и подкрепя кандидатурите с най-изявени шансове, личността е длъжна да противопостави собствения, личния си морален кодекс на рутината, вместо безкритично да следва обществената конюнктура.

Това и се опитвам да направя с тези редове – колкото и безнадеждно да е. Тъкмо затова, за разлика от държавния ни елит, аз не бих подкрепил една високопоставена кандидатура само защото тя има най-реални шансове за победа. Моят личен реализъм е от по-друго естество – той ми повелява да живея така, щото общественото ми битие да не влиза в разрез със собствените ми представи за Бога и света.

А дали за сметка на това ще влезе в конфликт с външния свят, е въпрос от второстепенна значимост. На 70 години човек трябва много да внимава на кого предоставя гражданското си кредо. Сбърка ли веднъж, може и да не му остане време да изправи грешката си.

В заключение искам да отговоря изпреварващо на всички онези опоненти, които ще ми кажат, че с настоящото си писание само преливам от пустото в празното, че залудо влагам мисъл и чувство в един предрешен казус, че всички национални политически сили – и управляващи, и опозиционери – издигат и подкрепят кандидатурата на г-жа Бокова и то така единодушно, че моята позиция нищо няма да промени.

По същата прагматична логика аз не би трябвало и да гласувам, което съм правил неведнъж през последния четвърт век, за партии, които със или без моя глас са обречени. Логиката според мен би трябвало да бъде по-скоро обратна: няма смисъл да гласуваш на избори, в които любимата ти партия ще спечели и без твоя глас. Но и това не е моя гражданска позиция – дори само защото е не позиция, а 

бягство от позиция

Зная, че много мои литературни колеги се дистанцират съзнателно от политическото битие. В полемика, подобна на настоящата, Оруел стигна до извода, че аполитична литература и аполитична култура няма, че няма дори и аполитична личност, защото самото съждение, че си аполитичен вече те дефинира и идентифицира съобразно политиката, съотнася те към нея и следователно те прави политичен – все едно дали го искаш съзнателно или не.

Хилядолетия преди това Платон пък, който също се е занимавал с политика не само теоретически, предупреди, че онзи, който счита себе си за прекалено възвишен, за да стане част от политическата действителност, е обречен да бъде управляван от негодници.

Така че политическата позиция е винаги актуална, доколкото е актуален и човекът и доколкото тази му актуалност, както между другото и цялото човечество, е немислима без политическата си легитимация. А че и в националния, и в международния обществен живот нещата ще се случват и решават независимо от моя политически принос, не ще и дума.

Но нещата в моя личен, в моя биографичен път се мерят и съизмерват не прагматично, не съобразно крайния резултат, а чрез драмата на моето лично изживяване. Отнесено към конкретната тема, казаното ще рече, че да премълча сега от куртоазия или от апатия, да не дам гласност на моралните си резерви спрямо г-жа Ирина Бокова, значи да споделя разврата на всички управляващи и всички опозиционери, които в един глас вече издигнаха нейната кандидатура. А аз съм така устроен, че предпочитам да споделям любов и вино, вместо равнодушие и корист.

Когато нейде през средата на ХVІ в. един монах тръгва да горкосва Юлий ІІІ заради непосилното бреме, легнало върху плещите му, мъдрият папа го прекъсва раздразнено: "Нима не знаеш, сине мой, колко малко ум е нужен, за да управляваш света?!”. Малко, съвсем малко ум – колкото да разделиш на две магарета сеното. И почти никакъв морал…

*Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра. Следва философия в СУ “Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио “Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма Контакти. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус и др. За цялостното си творчество е удостоен през 1999 г. с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж.