Проф. Кръстьо Петков, специално за Faktor.bg

Когато гастролиращият лидер на ЕНП Жозеф Дол каза (и натърти), че България не е узряла да приложи европейската формула „Гранд Коалиция”, никой не оспори неговото твърдение. Чуха се критики и лични нападки, но те се отнасяха за правото на високопоставения брюкселски апаратчик да раздава оценки и съвети наляво и надясно в една суверенна държава като България. Въпросът, който обикаля социалните мрежи: „Би ли си позволил мосю Дол подобни безпардонни интервенции, в която и да е държава от Стара Европа?”, е напълно уместен. Ироничните намеци за посредственото равнище на неговите изяви в София също имат основание. Поведението на онези български политици, които изразиха почитание към видния гост, не изненада публиката: ролята им на послушковци е добре усвоена и старателно изпълнявана трето десетилетие.

Добре е обаче да не подминаваме с лека ръка тезата за политическата незрялост на българите . Проточилите са преговори за съставяне на кабинет дадоха достатъчно аргументи да се прецени доколко лидерите в многопартийния парламент са усвоили европейските политически стандарти. Много е вероятно преговорните им умения да бъдат поставени отново на изпитание, преди да е изтекъл парламентарният мандат.

Ако се обърнем към приложната политология, оценката за това дали един национален партиен елит е недозрял, узрял или презрял за стратегически компромиси и коалиционни формули зависи главно от това, какъв е бил неговият (на елита) прочит:

а. на изборните резултати, на скритите и явните послания на електората;

б. на икономическата и геополитическата ситуация в дадената страна. Едва след това идва решението дали да се участва в управлението, или да се остане в опозиция. Точно при тези два теста БГ политиците се провалиха вкупом. Което предреши в голяма степен неефективността на преговорите, превърна ги в досаден спектакъл, наситен с балкано-български тарикатски номера. По-долу ще дам аргументи в подкрепа на това твърдение, позовавайки се и на следизборните ситуации в Белгия и Германия (държавите, чиито пример се цитира най-често от политическите актьори у нас).

Още в началото на преговорния цикъл партийните лидери (главно от десния спектър) твърдяха, че гласоподавателите били предопределили именно те да управляват и то чрез двупартийна коалиция: „ ГЕРБ-РБ”. Тъй като не им стигат депутати за формиране на парламентарно мнозинство, поискаха споделена отговорност: открита от ПФ, полуоткрита от АБВ и сенчесто-задкулисна от ДПС.

Само че изборната аритметика говори друго:

имащите право на глас не дадоха легитимна подкрепа за управление

на НИТО ЕДНА партия или коалиция.

Такъв би следвало да бъде обективният прочит на резултатите от вота на 6 октомври, 2014 г. , когато повече от половината избиратели не се явиха пред урните. Направиха го спонтанно, мълчаливо, с убеждение. И са готови да повторят и потретят този наказателен акт, за да покажат, че политическият елит у нас окончателно е загубил кредита на доверие, който го крепеше на власт през последните две десетилетия. Равносметката от прехода е печална: следващото правителство, ако е двупартийно, ще бъде излъчено благодарение на по-малко от 20 на сто от имащите право на глас граждани. Политическата система в България, прибързано обявена за плуралистична и демократична, от години е в криза на представителството; сега вече следва да говорим и за криза на легитимността на тази система.

При такъв шумен провал единственият легитимен ход на посрамените политици трябваше да бъде: идентификация на политическата криза, покаяние за прегрешенията и предлагане на нов обществен договор с гражданското общество. Което предполага компромисен, преходен кабинет (за предпочитане програмен) и впоследствие явяване на нов, кризисен тест чрез междинни избори. Една справка с историята би показала, че в кризисни ситуации през подобен катарзис са преминавали повечето демократични държави от ЕС.

Днес основанията за радикален обрат в порочния кръг: „редовни избори-неуспешно управление-извънредни избори”, задвижен в България от края на 2012 г., са неоспорими, а подценяването им – твърде опасно. Имам предвид състоянието на икономиката, която е превърната във функция на политиката. За съжаление реалната икономика беше забравена в предизборния период; силно подценена при преговорите за съставяне на нов кабинет; оставена в опашката на приоритетите, които уточняват помежду си потенциалните партньори: коалиционни и ситуативни. Цялото им внимание до и след шести ноември беше насочено към бюджета, дълга и банковия сектор - независимо от обстоятелството, че и трите компонента на финансовата система са производни на реалния сектор. Там са производството и услугите; от бизнеса зависи създаването на добавена стойност, пълненето на държавната хазна, умножаването на работните места, съживяването на периферните географски райони и др.

Кардиналният проблем на България, който ни донесе продължителна политическа нестабилност, е 

Икономическата Криза

Който не е разбрал тази неприятна истина, значи не го бива да управлява. През последните две години Кризата навлезе в най-опасната фаза: на трайна рецесия и дефлация. Като изключим предупредителните сигнали за последиците от дефлационната спирала, излъчени от КНСБ , Съюза на икономистите в България и отделни експерти, нито едно от изредилите се редовни и служебни правителства не предприе стъпки за нейното овладяване. Не виждаме такава готовност и сред кандидатите да управляват през новия мандат. Което ги поставя още през първите месеци в крайно рискова ситуация, особено, ако се състави правителство на малцинството.

Вероятно реалистично мислещите българи си дават сметка, че широка и стабилна „Коалиция на споделящите” няма как да се конструира. Всички политически опоненти на ГЕРБ със затаен дъх и тънки сметки очакват ”Борисов и сие” да скочат в дълбокото, изпълнявайки ритуалната роля на политическо камикадзе. Кой от двата типа поведение ще надделее до 5 октомври: инстинктът за оцеляване, или отговорността пред нацията и ангажиментите пред дясна Европа? Формулата „2 плюс 2” задоволява „победителя” в изборите, но не е адекватен отговор на потребността от национално съгласие.

Въпрос на дни е да узнаем решението, което безалтернативният лидер на ГЕРБ и партийният му наставник Жозеф Кол са съгласували насаме. Докато германските христяндемократи и социалдемократи се срещаха миналата година, за да формират Голяма коалиция в най-мощната европейска държава, никой не се намеси отвън в тримесечния дебат. Европа търпеливо изчака 130 дневните преговори за съставяне на правителство в Белгия –държавата с най-сложна институционална структура на континента. Резултатът е налице: избирателите (подкрепили победителите, както и тези, дали гласа си за загубилите) приеха политическия компромис; картелните споразумения бяха подписани и веднага влязоха в действие - с фокус върху антикризисните мерки. Извънредни избори не се задават в Германия; Белгия на свой ред доказа, че и да има паузи в националния политически кръгооборот, институциите продължават да работят (след 2010 г. беше поставен рекорд от 589 дни без федерално правителство).

С какво ни превъзхождат двете държави, с които имаме трайни/исторически партньорски връзки? Има ли нещо, което не знаем, а би трябвало да ни служи за пример в политическото строителство? Какво се крие зад фразата „България не е узряла”, изречена от мосю Дол?

Няколко са липсващите елементи в БГ-преговорите, „Есенен сезон: 2014”:

1.Процедурата не е нормативно закрепена

Тактическите прийоми , които демонстрираха осемте партии, бяха плод на импровизации, а не на съгласувани правила.

В Германия няма законово закрепена уредба, която да регламентира кой и как да преговаря при формиране на парламентарно мнозинство. Но има неписани, вкоренени образци на политическа култура, които са се превърнали в задължителни норми в междупартийния диалог. В Белгия предпочитат другата - писана традиция. Това помогна да се реши сложният ребус: как за по-малко от четири месеца да се излъчат шест (!) правителства на федерално и регионално равнище. В конституцията са уредени само принципните правомощия на краля. Всичко останало – и разпределението на ролите, и нормите на поведение е изработено, проверено, коригирано в продължение на половин век, откакто датира съвременната коалиционна история на страната. Технологията може да се намери в наръчниците по политология; по тях учат студенти, а когато се налага и политици (какъвто беше случаят с националистите, които си наеха треньор , за да ги учи на трудния занаят за водене на коалиционни преговори).

Да сте чули нещо от този изстрадан опит да е приложен в български условия? Единственият положителен момент в есенния спектакъл беше, че след 24 годишно прекъсване партийните делегации проведоха срещи на открито, пред добре информирана публика. И дотук! Останалото е ПАРОДИЯ НА ПРЕГОВОРИ, при които чухме зле научени и изтървани реплики; злонамеренно суфлиране; бойкот на обявения спектакъл; арогантно словоблудство и дразнещо слуха пустословие. С изключение на неколцина от преговорните екипи (най-вече Румяна Бъчварова и Ивайло Калфин ), останалите показаха стряскащо непознаване на модерната практика и лексиката на междупартийните преговори.

2.Преговори без консолидираща национална фигура

Такава в Германия е Ангела Меркел, чиито авторитет на национален и международен лидер се приема без резерви от коалиционните партньори. Впрочем, в най-новата история на германската държава винаги е имало водачи, които в критични моменти са обединявали разнопосочните по идейни убеждения, произход и местоживеене граждани- Хелмут Кол, Хелмут Шмид, Вили Бранд и редица други. В Белгия въпросът е решен пак по конституционен път – инициативата за съставяне на правителство е възложена на краля, което е най-важното му правомощие. Кралят назначава водещия преговорите (т.нар. информатор), а при неуспех възлага тази функция на потенциалния премиер, наречен форматьор. Предвидено е и как да се излезе от ситуацията, ако провалът е пълен. Тогава двама мъдреци от северната/фламандска и южната/валонска общност се нагърбват със задачата да вразумят спорещите. И като правило успяват!

България не от вчера страда от липса на национални обединителни фигури.

Целият преход се базираше на конфронтация между партиите и техните водачи. Формално битката се водеше на идеологическа основа (за и против комунизма), но на практика всичко опираше до подялбата на кокала, т.е. властта. После политическото задкулисие беше превзето от олигархията;след 2000 г. тя имаше наглостта да разпределя главните роли и дори сама да се появява на авансцената.

С риск да предизвикам несъгласие сред читателите ще отбележа, че другият положителен момент в есенните преговори у нас, наред с публичността, беше ненамесата (поне открито) на олигархокрацията. Изглежда, разкритията около КТБ я стреснаха, а и междувидовата борба между клановетеза поредното разграбване на активи навлезе в решителна фаза. Възможно е също крехките опити за граждански контрол върху партийните велможи да са фокусирали временно тяхната енергия към целта: правителство на всяка цена . Тук визирам преди всичко РБ; блокарите показаха начален стремеж да се придържат към предизборните си ангажименти, поети пред съживяващия се десен електорат; само че от страх да не се изложат, често забравяха за какво са отишли на поредната сгледа.

В интерес на истината, Бойко Борисов се опита да влезе в нова роля - на помъдрял държавник, демонстрирайки серия от компромиси. Дотук промяната в типичното за него нарцистично амплоа работи в полза на намиране на компромисен изход. Предпазливо му партнираха ПФ и АБВ, докато ДПС го изкушаваше с предложението за 300 дневна безусловна (!) подкрепа. След два-три дни ще узнаем дали си е заслужавало Борисов да изневери на своя първичен инстинкт. И ще имаме ли основание да изречем гласно: «Тройната коалиция не се състоя. Да живее БГ патента «2 плюс2!»

3.Спроазумението- последна грижа!

След първите контакти между лидерите на партите, желаещи да формират коалиция, идва ред на същинските преговори. Тяхна първа и основна задача е да подготвят споразумение за съвместно управление.Няма писано споразумание- няма коалиция! Такъв е неписаният закон в демократичните страни. Колкото е по-тежка социално-икономическата ситуация и колкото по-съществени различията са между коалиционните партньори, толкова по-подробен е общият документ. Това е причината в Германия да подготвят цял том от 184 страници, в които е разписано всичко: от икономическата до регионалната политика, от европейските до световните геополитически стратегии, от имигрантския режим до реигулирането на трудовите пазари. В Белгия споразумението между 4-те партии е още по-обемисто: над 240 страници.

Едва след споразумението идва ред на разпределението - на министерските постове.

В Германия подялбата е на пропорционален принцип, но се държи сметка и за качествата на министрите; в Белгия е въведена точкова система, която отчита прецизно тежестта на постигнатите електорални резултати. Междувраменно партийни форуми одобряват базисния коалиционен документ, а при необходимост се провежда вътрешнопартиен референдум (както постъпиха социалдемократите в Германия)

Технологията на преговорите в България също включва изработване на обща програма и подписване на коалиционно споразумение. Което показва, че политиците са си извадили някаква поука от двата провала на квази-коалициите: тройната през 2005-2009 г. и двойната през 2013-2014 г., които управляваха с устни договорености между лидерите, т.е. задкулисно. Само че у нас ще научим за какво точно са се споразумели партньорите едва накрая, след като са приключили пазарлъците за квоти, персонални назначения, сфери на влияние, алгоритъм за вземане на решение и прочее технически детайли на практическото упражняване на властта.

Какво се оказва: мосю Жозеф Дол е бил прав, определяйки България като неузряла да провежда модерна политика! По всеки от посочените по-горе критерии и образци за водене на коалиционни преговори, родните ни политици или се разминават с европейските стандарти, или действат наопаки, срещу тях. Защо тогава се дразним, че мисионери от Брюксел и Вашингтон идват да ни надзирават винаги, когато трябва да вземем суверенно политическо решение?

Препоръка: Каква би трябвало да е адекватната позиция на излъчените български управници в момента - в отговор на вербалните интервенции и директните команди от високопоставени брюкселски фигури?

Нужен е открит и принципен дебат по следните въпроси:

1.Кой по-точно не е узрял за големи коалиции: България или българските политици? Защото гласувалите български граждани, макар и останали в малцинство, зададоха вярната формула, изпращайки в парламента за първи път осем партии и коалиции. С което ги принудиха да седнат на масата на преговорите. Ако някой не е проумял посланието, толкова по-зле за него. ЕНП, както и ПЕС и Либералния интернационал е редно да ограмотят политически своите подопечни/местни лидери, вместо да прехвърлят вината от партийните елити към нацията като цяло.

2.Защо г-н Дол прилага двоен стандарт при оценката на състоянието на обществата: тук и там, отвъд Виена? Нали в неговата родина и в още половин дузина държави членове на ЕС националистите или вече управляват (на местно и национално равнище), или са на път да сторят това. Техните ксенофобски изказвания и крути антиимигрантски решения станаха всекидневие-факт, с който се съобразяват дори съюзилите се христяндемократи и социалдемократи.

При това положение, да се хващаш за преразказани изявления на лидери от ПФ, без да си изчел техните програми, да ги причисляваш към екстремните националисти, е акт, който не прави чест на един политик от европейски мащаб.

3.Реакция от българска страна заслужава и предупреждението, което отправи от дистанция друг евролидер: Ги Верховстад. От името на Либералния интернационал той заяви, че не биха приели участието на националисти в бъдещото правителство. Отново сме свидетели на двоен стандарт, защото в същото време собствената либерална партия на г-н Верховстад е в коалиция, водена от националисти.

Искрено се надявам, че формулираните препоръки няма да се тълкуват в контекста на сюжета от популярния анекдот „А вие защо биете негрите?”

Да, в София не сме дорасли до голямата европейска политика, но тази оценка се отнася преди всичко за партийните елити.

Да, същите тези елити се избират от нас, българите; но техният профил и манталитет се култивира и от брюкселското политическо семейство, към което принадлежат.

Да , България има проблем с проявите на екстремен национализъм, но те бледнеят пред масовата ксенофобия, заливаща западната и северната част на континента.

Следователно, проблемът с етнонационализма и евроскептицизма е общ, паневропейски . Още по-опасен от него е разривът в демократичните европейски държави между гражданските общества и политическите елити на старите партии.

Същите партии, чиито говорители имат куража редовно да ни поучават как да редим националните си дела.