Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

„Там, където свободата не обезкърви робството,

там робството ще обезкърви свободата.”

У. Уитман, „Говори!”

Пишейки, човек като мене винаги търси изход от ситуацията – била тя интимна или гражданска. Правя го, откакто се помня – ще го правя, докато мога. И макар че търсенията ми на изход често с безизходност завършват, избор аз нямам – други похвати просто не владея. Разочарован от безсилието на словото пред действителността и разгневен на непроменяемостта на този бакалски свят съобразно романтичните ми представи, веднъж, нейде на границата между детството и възрастта, напуснах краткосрочно платоничните си стихотворни писания и опитах с юмруци в силистренската детско-юношеска боксова школа, но нищо не се получи: набиха ме още в първия рунд – до втори така и не се стигна. И аз отново се върнах обратно в похабеното котило на думите, където нещата не се решаваха оптимално, но пък и не биеха. И където си останах и до днес в някакво 

трайно междуцарствие – ни победен, ни победил

Сега, тръгвайки към настоящия текст, неусетно си спомням неволите на един мой романов герой, който, виждайки, че писателските му сюжети с нищо не променят света, обезсърчен се пита дали, вместо всяка изписана дума, не е по-добре да посади по едно дръвче. Или по една плесница да удари. С плесниците вече бях опитал десетилетия преди героя си, опитах дори с юмруци, но не се получи, не успях да ударя – удариха мен. И болеше така, че, както споменах, болката ме прогони обратно сред думите.

Които днес отново търсят изход за мен – този път под неудържимия напор на многохилядната емигрантска вълна. Тя ме безпокои със скоростта, с която нараства. Безпокои ме като българин, като християнин, като европеец, безпокои ме и морално, и битово, безпокои ме не на последно място и като баща. И понеже краят й не се вижда (вижда се по-скоро нейната безкрайност), безкрайно може да се окаже и безпокойството ми. Защото, ако върви, както е тръгнало, скоро и цяла София, и цяла България може да се превърне в онова зрелище, което днес е столичният Лъвов мост. Аз не виждам как да се противопоставя на тази заплаха и за мен, и за близките ми хора. Затова и пиша – който вижда, да ми каже.

Логиката на бягащите от Сирия, от Либия и Афганистан е ясна: те бягат от смъртта към живота, бягат, за да оцелеят. Това разбирам. Искам обаче да потърся парадоксите зад фасадата на тази логика. А те са ужасяващи. Смъртоносните военни конфликти, от които бежанците бягат, не са внесени отвън, а са техни собствени, породени от исляма – те са преди всичко вътрешноислямски конфликти. Доколкото европейци и американци участват в тях, участват, не за да ги доразпалват, а само за да ги притъпят и помирят. Така стигаме до първия парадокс: ислямистите бягат от себе си, от издевателствата на собствената си религия, от приложния ислям, от исляма в действие. Който действа не като съвременното християнство с блага дума на уста, а с пръст на спусъка. Парадоксите продължават с обстоятелството, че, бягайки, мюсюлманите от размирните региони бягат не в незасегнатите от сраженията мирни ислямски държави, не към верските си братя в Азия и Африка, а към нас, европейците, друговерците и неверниците. Които и след като ги приемат и приютят, и след като ги обезпечат социално, и след като им предоставят всички духовни блага, които са естествени за нас и недостъпни за пришълците по родните им места, като човешки права и граждански и религиозни свободи, си остават техни смъртни врагове – само защото се кръстят на друг бог. Така ги учи Коранът, а като добри ученици, бягайки, те не оставят вероизповеданието си вкъщи – вземат го със себе си, в сърцата си го носят. Едно некрофилно вероизповедание, което, за разлика от нашето, дамгосва всички невярващи и друговерци като врагове, които трябва със силата на оръжията или да бъдат обърнати в правата вяра, или премахнати, ликвидирани, изтрити от лицето на земята като вредители на човечеството. Защото единствен негов благодетел и добродетел е ислямът – други

благодетели и добродетели Коранът не допуска

дори само като възможност. В смисъла на споменатия парадокс бежанците бягат от войната не в покоите на мира – те бягат от войната, за да я пренесат в Европа и да я пренасочат срещу нас. Т. е. бягат от една война, за да възпламенят чрез верската си нетърпимост в нашите домове друга, не по-малко ужасна. Това е обяснимо не само чрез фанатизма на вероизповеданието им – има и друго, социалнопсихологическо обяснение. Работата е там, че и преди настоящите военни конфликти отечествата на бежанците са били векове наред не демократични, а династични робски държави. А робските държави произвеждат, възпитават и култивират роби. Т. е. близкоизточните имигранти са хора с робска психика. А робът, както знаем още от „Чичо Томовата колиба”, „е тиранин там, където може”. На европейска земя те могат, защото ние им позволяваме. Крайно време е да осъзнаем, че издевателствата в сърцето на Стария континент са продукт не само на безскрупулността на издевателстващите, а и на нашата търпимост към тази безскрупулност. Безскрупулността в доктринираното съзнание на фанатиците ние не можем да променим, можем обаче да променим собственото си отношение към престъпността им.

Противоречията между отделните ислямски групировки не са истинската, не са свещената война на мюсюлманите. Дори когато воюват помежду си, огъня, който си разменят, е приятелски огън – врагът, съдбовният, изконният, вековечният общ враг и цел на свещената им война сме ние, християните. Така проповядват не малограмотни самозабравили се ходжи по селските джамии – така повелява самият Коран. Така че в умерения ислям и неговата миролюбивост аз ще повярвам тогава, когато чуя как ходжите заклеймяват от минаретата верски мотивираните убийства, как осъждат всеки терор и всяко насилие, пък били те и в името на Аллаха. Това обаче няма как да стане – да проповядва един ходжа подобно помирение между разновярващи, значи да тръгне право срещу Корана, чиито сури не само препоръчват, а и изискват ултимативно от всеки мюсюлманин да преследва и убива всеки не-мюсюлманин. Нещо повече: за провеждане и налагане на правата вяра може и трябва (отново според Корана) не само да се убива, а и да се краде, да се мами, да се проституира. И изобщо, сторен ли е в името на правата вяра, всеки, и най-тежкият, порок се превръща в добродетел, всяко престъпление – в добродеяние. Така Коранът е не само висш законодател – Коранът е и висш изпълнител, 

екзекутор, всичката власт,

която във всяка цивилизована държава е разделена и раздробена, ведно. Така че Ислямска държава е закономерно следствие, производно на Корана, нейните идеолози са въоръжени с шериата, нейните воини въдворяват халифата – джихад след джихад. Е, как тогава ние, европейците, които си имаме собствен морален кодекс, които сами сме си избирали държавите и ги предпочитаме пред халифата, да воюваме с блага дума срещу подобно съзнание? И тъй като всяко действие, включително и всеки терористичен акт, започва от съзнанието, как да внушим на един правоверен мюсюлманин, че всеки човек под слънцето има право на собствена, свободно избрана и свободно упражнявана религия, че правото на всеки от нас да се себеопредели религиозно и политически е неприкосновено? За да стигне до това съзнание, един мюсюлманин трябва или да пренапише Корана така, както Новият завет пренаписа Стария, или да му обърне гръб, сиреч да престане да бъде мюсюлманин. Това обаче би значело да попадне (не метафорично, а физически) под ножа на верските си братя. Така че във вековната битка за душите и сърцата победител няма да има и с днешна дата: нито ние ще ги спечелим за Христа, нито те нас – за Аллаха. И в двата случая обаче губещите засега сме ние, християните. Защото ако обстоятелството, че ние няма да ги приобщим към нашите морални ценности, нас не ни безпокои, обстоятелството, че ние отказваме да приемем техния бог и техните нрави, тях ги озверява. В тон с новозаветната си християнска цивилизованост ние сме предоставили на гостите си (междувременно те май в нашественици се превърнаха) право на избор. Който обаче при всички случаи трябва да бъде направен в рамките на цивилизоваността – не и извън нея. Защото да избереш да убиваш и издевателстваш над домакините си, значи да злоупотребиш с това право по най-грозния начин, значи, възползвайки се от него, да въдворяваш безправие. След като сме отстоявали това си сакрално право с потоци кръв в хилядолетни битки и революции, след като сме го опазили с цената на милиони жертви от вандалщините на болшевизма и на нацизма, учудваща е готовността, с която днес абдикираме от него в името на една криворазбрана толерантност. Един мой състудент формулира духовната нищета на това състояние с блестяща афористичност: „В зората на една цивилизация се жертва живота за свободата – в залеза на една цивилизация се жертва свободата за живота”. Нека читателят сам реши на кой от двата етапа се намираме ние като 

жертвоприносители

От ъперкътите на ринга човек може да избяга (аз съм жив пример) в царството на думите, от куршумите на атентаторите обаче – не. Частично пожертваната, ограничената и непрекъснато ограничавана под прицела на терористичната заплаха по улиците на големите европейски центрове свобода вече е факт: градовете ни заприличват на военни биваци, перспективата да заживеем от атентат на атентат и от извънредно положение на извънредно положение така нагнетява, така абсолютизира и демонизира страхът, че той, а не благата и добродетелите на демокрацията, господства над цели народи. Насилствената смърт е присъща на режимите – не на демокрациите. Няма свободен гражданин под перманентната угроза на насилствена смърт – и свободно гражданство няма. Не се ли справим с терористичната заплаха, тя ще се справи с нас – патов изход в този двубой е немислим. Модерните армии на Оксидента имат физическата сила да разгромят тероризма – и това е добре. Лошото е, че модерните общества на Оксидента имат малодушието да бъдат разгромени от него…