Калин Манолов, специално за Faktor.bg

Отдавна не беше имало по-мракобесна атака срещу Свободата.Докато търсехме подателя на мафиотското писмо до премиера и се оглеждахме за знаещи английски език депутати, готови да прочетат доклада за КТБ, правната комисия на парламента одобри предложение на Патриотичния фронт за промени в Изборния кодекс. Те са за въвеждане на задължително гласуване. И то през задния вход, след като миналата година „порязаха“ президента, опитал се да го вкара чрез референдум през предния. Другата ретроградна идея е на ВМРО - за въвеждане на редовна военна служба от 6 месеца, за да може бедните и неграмотните да научат занаят. Третата са промени в Закона за резерва, които да въведат задължителен военен отчет за всички българи между 18 и 32 години. Списъкът може да бъде продължен до безкрайност, защото подобни популистки идеи винаги ще се използват като удобна дъвка за общественото мнение, когато то трябва да бъде отклонено от истински важни проблеми и конфликти. Несигурните в себе си управления най-често от всички използват този похват. Обидно елементарен е, но безотказно работи.

Този тип идеи обикновено са нееднократно отхвърляни през годините. Не би имало причина да им обръщаме внимание и сега, 

ако не идваха от националистически среди

А точно те са на ред да осребрят участието си във властта, след като всички други участници в управляващата коалиция получиха своето за подкрепата на кабинета. Позволим ли обаче на политиците да ни вменят отново задължения, които сме имали, но сме отхвърлили, или да ни натрапят нови, които не искаме да имаме, следващата крачка ще е да ни поробят.

Като казвам ТЕ, нямам предвид само Патриотичният фронт и ВМРО, автори на поредните малоумни идеи. ТЕ са всички, на които през последните 25 години позволяваме да ни управляват, и които са практически едни и същи. И няма за какво нито да ги обичаме, нито да ги уважаваме.

Ще кажете – ние си ги избираме. Не всички, някои от нас. Тези, които гласуват. Доброволно. Гласуването е право, а не задължение. Жалко, че го казаха точно от ДПС, най-недемократичната партия в България, заради която се прави поредният опит за въвеждане на задължително гласуване. То обаче няма да намали местата, които ДПС получава сега в парламента, тъй като те се дължат не толкова на собствените гласове на движението, колкото на преразпределението на гласовете, получени от непрескочилите избирателната бариера партии. Задължителното гласуване ще накара несъгласните с него или да платят демонстративно глоби и пак да не гласуват, или да гласуват „напук” за малки или демагогски партии. Още по-разпръснатият - макар и задължителен - вот ще направи коалициите още по-многолюдни, отколкото са сега. Със своите твърди 10 % национален вот ДПС винаги ще е техен явен или скрит член.

Задължителното гласуване не само няма да нанесе вреда на ДПС, но няма да донесе полза и на другите партии. Рейтингът на сегашния политически елит пада дори по-бързо от броя на гласуващите. Задължителното гласуване ще вдигне активността с не повече от 7-8 %. Предвид многобройните допълнителни разходи при задължителен вот, тези нови гласове ще ни излязат златни. Първо, за да бъдат подадени. После, когато плащаме партийната субсидия за тях. Колкото повече гласове от нас- толкова повече пари за ТЯХ.

И понеже каквото и да говорим, става дума за пари, изненади не се допускат. ТЕ не разчитат толкова на нас да гласуваме, за да ги вкараме във властта, колкото на тези, които събират и броят гласовете ни , правилно да ги отчетат. Хората на партиите в избирателните комисии попълваха на ръка и на око секционните протоколи в Арена Армеец миналата, а със сигурност и всички предишни години. Те зарязваха на улицата безстопанствени чували с бюлетини. Те крадяха гласовете на кандидати без застъпници. Хората на партиите в ЦИК брояха и гласовете - ако трябва по цяла седмица - , докато „излязат“. И ще продължат да го правят независимо дали ще ни задължат да гласуваме или не.

Няма общ интерес между нас и ТЯХ

Задължителното гласуване също не го създава. Още по-малко ще го създаде наборната военна служба.

Задължителната казарма е не само глупост – задължителната казарма е робство. Липсата на избор е робство. Някой друг да решава вместо теб е робство. Ти да работиш, а друг да се ползва от резултатите от твоя труд, е робство. Да те принудят да рискуваш живота си заради незадоволено чуждо его, чужда земя или открадната чужда жена, направо е убийство.

Мнението ми може и да е крайно, но ще си го променя само ако тези, които призоват да се върне задължителната казарма, първи се мобилизират. Ако поработят половин година безплатно. Ще им тече трудов стаж. Ако пък недай си Боже, се наложи „да се сражаваме за родината“, лично да ни „вдигат в атака“ с пистолет в ръка. Защото пак ще е заради ТЯХ.

Днес, 138 години след Освобождението си, в други условия и в друг контекст, постепенно и незабележимо се движим към нов тип робство. Тъй като човешката памет е къса, борбата за свободното общество трбява да е постоянна борба. Защитата на доброволния, а не задължителен политически избор, и на професионалната, а не наборна военна служба, е само част от тази борба. Това е преди всичко борба на идеи, борба за сърцата на хората и главно на младите. Тъй както тенденциите към робство са постоянни, така и борбата с тях трябва да е постоянна. Навсякъде и във всичко.

И това пак е борба с комунизма,

или по-точно – с мисленето му, което още доминира в много българи. Желанието да задължиш, да подчиниш, да планираш, да регулираш, да имаш последната дума, е комунизъм. Той е особено силен в тези, които са на власт. Не защото искат братство и равенство, а защото искат тотален контрол. Стремежите им към нов тоталитаризъм трябва да бъдат възпирани, преди да бъдат осъществени. Още на етап идея, после става късно. Комунистите наричаха това „идеологическа борба“. Истинското й име е „война на идеи“.

Войната на идеи в едно общество никога не спира, защото без нея няма развитие. Няма начин комунизмът да спечели при една свободна размяна на идеи. Привържениците на свободата са обречени да победят. Но те ще противостоят успешно на ретроградните и популистки идеи, само ако престанат да търсят преки – разбирай чисто икономически или чисто политически - пътеки към умовете и сърцата на хората. Просперитетът може да се окаже временен, свободата не е основна политическа ценност за повечето хора. Сигурността е. Една идеологическа битка може да се спечели, само ако огромната маса безпомощни и объркани хора, които противопоставят свободата на сигурността, разберат, че само Свободата може да им осигури и двете.

С лошите идеи не можем да се борим по друг начин, освен с по-добри идеи. Който не разбира това, е обречен да загуби.

*Калин Манолов е журналист с над 25 години опит в радио, телевизионни и печатни медии. От 2011 г. е автор и водещ на предаването „Видимо и невидимо“ по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всяка неделя от 11.00 часа. Председател е на УС на Института за свободен капитализъм „Атлас”. Издател е на български език на трудовете на Айн Ранд и други философи на свободата.