Проф. д-р Георги Близнашки, специално за Faktor.bg

На 16 април отбелязваме поредната – този път 135-та – годишнина на първата българска конституция, приета непосредствено след Освобождението и останала в историята по мястото на своето създаване като Търновската конституция. Една от благоприятните последици от Берлинския конгрес на „великите сили” е обстоятелството, че възкръсналата за нов политически живот българска нация се конституира като конституционна държава. Народът най-напред създава собствената си конституция, а едва след това избира своя княз, който е само една от учредените власти в държавата, действаща в рамките на отредената й правомощия. Мечтата от епохата на националнореволюционните борби за „чиста и свята република” няма да се осъществи във времена, когато монархията си остава очевидния способ за организация и легитимация на управлението на европейския континент. Монархията като форма на държавата създава усещане за стабилност и предсказуемоаст в тогавашния свят. Множество безработни (най-често немски) принцове са на разположение, за да възглавят една или друга от новоосвободените през XIX в. балкански държави.

И все пак българският народ чрез своите бащи-учредители създава една „републиканска” по своя характер държава, в която властта се изгражда отдолу нагоре, а не обратното. Възприетият в 

Търновската конституция принцип на колективната отговорност 

на министрите пред Народното събрание за начина, по които управляват страната, придава парламентарен облик на формата на управление и така България се нарежда до развити в политическо отношение страни като Великобритания и Франция. „Същинската конститтуционност – пише водачът на либералите Петко Каравелов – се състои в това щото изпълнителната власт да произлиза от мнозинството в законодателното тяло”. И още: правителството трябва да отговаря за действията си пред парламента, а по този начин и пред народа, защото в крайна сметка „отговорността пред народа не умалява властта, но напротив я прави нравствено по-силна”

Търновската конституция се характеризира като основен закон от либерално-демократичен тип. Либералният момент в конституцията се свързва с основните права и свободи на гражданите, разделението на властите и местното самоуправление. Правата и свободите на гражданите следват най-развитите европейски образци, като са заимствани най-често по модела на знаменитата Белгийска конституция от 1831 г. Около Търновската конституция се създава един ореол на либерализъм: „Една мисъл ни въодушевяваше – пише един от водачите на либералите – 

да положим свободата върху здрави основи

и да я направим непристъпна за нейните врагове”. И този стремеж е напълно естествен и изцяло разбираем, тъй като това е епохата на либералния конституционализъм. Наред с това обаче конституцията се отличава и с наличието на демократичен момент, който й придава изключитено авангарден облик. Този демократичен момент се проявява както във въвеждането на всеобщо избирателно право (макар и само за мъже), без никакви преки или косвени имуществени цензове, така и в установяването на еднокамарна структура на парламента, която в онази епоха съставлява изключение от общото правило. Показателно за инстинктивния и неподправен демократизъм на нашите бащи-учредители е отхвърлянето на предложението за втора камара с довода за отсъствието на нотабилитет с някакви особени заслуги към нацията, поради което никой не може да претендира за привилегировано представителство, тъй като по думите на Драган Цанков в Учредителното събрание: „Ний, българите, сме всички равни, всички благородни”. Освен всичко друго, в конституцията се установява и свободата на сдружаването, която ще послужи като правно основание за създаването на първите политически партии в страната. Политическата система на младото княжество се организира и функционира като плуралистична демокрация. И всичко това ще се случи във времена, когато политическите партии са поставени извън закона дори във водещи европейски държави. Непосредствено след Съединението известният публицист и държавник Петко Славейков ще напише: „един народ без партии е мъртъв народ”. И още: „Ако няма опозиция в едно кое да е управление, ако няма в един народ партии, те трябва да се създадт, защото това го изисква интересът на държавите, интересът на народите, интересът изобщо на човечеството”.

Изначалното организиране на държавната материя в конституционна форма допринася както за постепенното цивилизоване на политическите нрави, така и за формирането на националната конституционна традиция. Търновската конституция изиграва важна роля в модернизацията на младото княжество. В хода на тази модернизация се разрушават заварените форми на собственост, за да се оземли основната маса от населението. Наред с това се преодоляват традиционните естествени форми на представителство, което земевладелци, чорбаджии, еснафи и търговци осъществяват дотогава по силата на своето икономическо положение, за да се утвърдят новите конституционни форми на политическо представителство. В страната се изграждат нови обществени отношения, основани върху индивидуалната свобода и формалното равенство пред закона. Придобиването на частна собственост от мнозинството български граждани, от една страна, и въвеждането на всеобщото избирателно право – от друга, създава ново самочувствие и увереност в собствените сили и заедно с това придава изключителна динамика на обществено-политическия живот. По тази причина конституционната форма на управление се превръща в неразделна част от политическото съзнание на будното гражданство, а самата конституция се възприема като „светиня” от огромното мнозинство на българския народ.

Историята на Търновската конституция е до голяма степен

история на нейното потъпкване

Но причините за този развой на събитията не се съдържат в конституцията, а се пораждат от драмите и превратностите в националния политически живот. „Историята на българския ХХ в. – по думите на проф. Николай Генчев – е цял наниз от национални грешки, катастрофи и падения, които се свеждат до три фатални петици: участие в пет войни след Освобождението (1878 г.), всичките през ХХ в. (четири) загубени; извършени пет преврата, които смутиха и опропастиха нормалния ход на българската държавност; участие в пет неуспешни въстания, които компрометираха националната и социалната идея в българската история. Тези три фатални петици – продължава той – в края на краищата срутиха българската държавност и омаломощиха до краен предел националната общност”.

В този исторически контекст Търновската конституция нееднократно е суспендирана изцяло или частично, но след това отново е възстановявана изцяло или частично, без да може да се стигне до някакво друго – принципно различно – конституционно решение. И този привиден парадокс има своето обяснение във факта, че българският народ приема тази конституция като своята „светиня”, тъй като тя му гарантира неговите правдини и го приобщава по ясен и недвусмислен начин към модерната европейска цивилизаия.

Така или иначе факт е, че Търновската конституция поставя началото на демократчната конституционна традиция в България. Опитите, които се правят напоследък за консервативна реинтерпреция на конституционния текст са твърде закъснели и обречени на неуспех. И това е така, защото не могат с лека ръка да бъдат обезсмислени и зачеркнати славните борби на поколения български граждани в защита на конституционализма и демокрацията. Вярно е, че автортаризмът доминира през дълги периоди от новата и най-новата история на страната. Но не по-малко вярно е, че демократичната конституционна традиция също така има своите дълбоки корени в националния политически живот. Именно тази традиция се явява наша морална опора във времена на изпитания, а свързаните с нея демократчните ценности и принципи си остават неизменен източник на надежда за по-добро бъдеще.