Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

„Епохите остават в историята с анахронизмите си.”

О. Уайлд, „Фрази и мисли за използване от младежта”

Носталгията по прелестите на комунизма, която в България (и май само в България) е общонародно явление, нанася ден след ден своите видими и невидими опустошения. При което, доколкото са нанасяни върху съзнанието, от което започва цялото битие, невидимите щети са несъмнено по-тежки от видимите. Те изкривяват социалната ни сетивност, която, веднъж изкривена, изкривява съответно и социалното ни битие, повежда го по измамни пътища към измамни цели. Така неусетно заживяваме в царството на измамите – един измамен живот заживяваме. И нацизмът, и (особено) комунизмът свидетелстват, че обществено-политическите измами могат да бъдат и дълголетни, и общонародни, краен победител обаче е винаги реалността – не измамата. Нейно е царството земно, а според моя православен светоглед

и Царството небесно е нейно

Засега обаче ще се ограничим със земното. Дори всички блага на комунистическото ни минало да бяха (а те не са) действителни, равносметката пак ще бъде в полза на днешната ни демокрация с всичките й кусури. Защото всички материални (които са съмнителни) и всички духовни (които пък никакви ги няма) постижения на комунистическото господство бяха осъществени, заплатени бяха на една неминуема цена: свободата. А, доколкото е не просто и само добродетел, а висше благо, сама-самичка свободата тежи повече от всички останали блага и облаги накуп. Отсъствието на свобода обезсмисля всички останали добродетели. Така, както нейното присъствие придава смисъл, осмисля цялото битие.

В текст, подобен на настоящия, по античен маниер нарекох преди време носталгиците по тоталитарното ни минало реставратори, хранители и пазители на злото. Техният неутешим копнеж по бесовете и демоните на доскорошното еднопартийно господство е по своята природа деструктивен, той спъва пътя ни напред, обременява интегрирането ни в Европа, противостои на приобщаването ни към цивилизацията, която от векове мечтаем да бъдем, но която явно още не сме станали – не на последно място и поради полувековния застой в националното ни развитие. Застой, въдворен и обезпечен от господството на Съветската империя върху националната ни съдба. Тази империя вече никаква я няма – ни на географската, ни на политическата карта на Европа и на света. Сполетя я историческата съдба на всички други империи: времето я надви, свободолюбието на поробените от нея народи я надживя и срина до основи. Имперските блянове на Русия, която бе ядрото на съветския империализъм, обаче си останаха все така непокътнати. Както е било винаги през вековете, великоруският шовинизъм и днес е актуална заплаха за националната ни независимост. Един шовинизъм, който носталгиците по комунизма също подхранват чрез носталгията си.

Носталгията по комунизма е ехо от комунизма – самият комунизъм е. Колко зловредна е тя, съм коментирал неведнъж. Сега ще се опитам да обясня

нейния генезис,

да разгадая кое-що скритите й психологически корени. Те се съдържат в обстоятелството, че всяко настояще идеализира миналото, от което произхожда и което унаследява – както в интимното битие, така и в социалнополитическата сфера. Изхождайки от богатия си опит на политик, Хорас Грили стигна до извода, че „заблуждението, че миналото е било по-добро от настоящето, очевидно е било разпространено във всички епохи”. Така значи е било винаги, така е и днес, и днес миналото ни се струва по-чаровно – дори само поради факта, че е минало, че е безвъзвратно загубено, че е неповторимо. Тази му неповторимост, недостижимостта, недостъпността му придават едно допълнително обаяние, което е налично, дори когато е лишено от всякакво рационално основание. С настоящето си човек може да прави каквото си реши, може да планира и бъдещето си по свой образ и подобие, но да върне времето назад и да въздейства върху миналото си, не може. Миналото хем е негово, хем му е неподвластно – негово е само ментално, а физически принадлежи на едно друго, отвъдно пространство. Какво да се прави – човек е устроен така, че невъзможното е винаги по-силно желано от възможното. Има и друго. Каквото и да е, миналото е било населено от младостта на копнеещите днес по него, а това прави копнежите им още по-витални. Колкото и да се тешим, че всяка възраст си има своите прелести, времето на нашата младост е най-вълнуващо – дори гората в стиховете на Каравелов е така хубава, защото мирише на младост. Чарът на младостта ни неусетно се предава и на епохата, в която тази младост е бушувала, неусетно завладява и нея. Чрез тази взаимност между време и живот многото зло на миналото става като че ли по-малко зло, а малкото добро в него – още по-добро. Това субективно изкривяване на преценката е свойствено на човешката природа, срещу него конкретният човек не може нищо да стори – нищо не може да стори и цялото човечество. Дори ако изпитанията в младостта ни са били най-жестоки, младостта ни е давала най-много сили да се справим с тях. Всичко това нагнетява и динамизира битието така, че то се обезсмъртява в спомени, които ни придружават доживотно.

Споделеното дотук подсказва колко субективно е отношението ни към едно минало, което, доколкото е непроменимо, е само по себе си обективно – независимостта му от нашата воля го прави неуязвимо, неподвластно на времето. Дълголетникът Бърнард Шоу учи, че ако има достатъчно време, рано или късно с всеки се случва всичко. В моя личен, в моя биографичен живот аз не искам да е така. Знам, че не могат да ми се случват само хубави неща, не бих желал обаче и всичко да ми се случва. Не бих желал, например, да бъда палач на сънародниците си – и палач на никой народ, и палач на един-единствен съчовек не бих желал да бъда. Както не бих желал, не бих допуснал и някой да бъде мой палач – психологически едното предпоставя другото. А комунистическото ни минало бе

време, разпределено на палачи и жертви

(Че жертви и палачи често разменяха местата и ролите си, превъплъщавайки се едни в други, не ще и дума, но това е друга тема.) Дори страната ни с всичките й милиони обитатели и с партийните им лидери воглаве беше цяла-целеничка похитена от великоруския шовинизъм, наричан от кумова срама безкористна братска помощ. Припомням тези обстоятелства, защото те бяха скоропостижно забравени и защото подобна безпаметност крие опасни рискове за бъдещето ни. И защото считам, че наред със субективното, със сантименталното ни отношение към собственото ни минало, трябва да отчетем и обективизма в него. Този обективизъм на родна земя е белязан от факта, че само допреди броени десетилетия цял един народ бе скован в една тоталитарна диктатура, че със силата на оръжията бяха похитени всичките му човешки права и граждански свободи, че бъдещето, което Оруел прогнозираше в антиутопията си – ботуш, стъпил върху човешко лице – за нас беше настояще. В този смисъл националното ни настояще изпревари прогнозираното от гениалния писател общонационално бъдеще, но аз не се гордея с тази победа. Казано с две думи, аз предпочитам несъмнено днешното ни време. Предпочитам с други думи да старея в плуралистичното ни настояще, отколкото да младея в еднопартийните си спомени. Това ми предпочитание има едно-единствено, но за мен много сериозно основание: свободата. Ето, споделяйки и тези несвързани мисли, аз не си броя, както това ставаше под господството на метода на социалистическия реализъм, думите. Сиреч във всичките си възгледи, във всичките си тези, съмнения и заблуди не съм ограничаван институционално в търсенията си и съм морално отговорен само пред себе си, пред собствената си съвест – не и пред ръководната роля на комунистическа партия. Няма по-радостно, по-възторжено изживяване от съзнанието, че гражданското ти битие протича под господството не на нечия еднолична воля и не под диктата на една самозвана партия, а според собствените ти вълнения, според собствените ти политически симпатии и антипатии, според собствените ти грешки и заблуди дори. Предпочитам, хиляди пъти предпочитам живота, който живея, изживявам и доизживявам в момента, защото е мой собствен, не само биографичен, а и автобиографичен – живот, личен и себесъщ, живот, който носи неповторимия почерк на собствената ти индивидуалност и който няма институционална алтернатива. Доколкото днес този живот е наличен и достъпен за всеки, а допреди броени десетилетия бе неналичен и недостъпен, в личната си ценностна скала аз, за разлика от милиони мои сънародници, 

фаворизирам безусловно настоящето пред миналото

В писмо до любимата си Луиз Флобер споделя: „Невежеството ни в областта на историята ни кара да хулим своето време. Хората винаги са постъпвали така.” Нека бъдем себекритични – нека бъдем критични и към времето си. Тази себекритичност и критичност е не само желателна, а и необходима – тя облагородява и битие, и характер. Не по-малко необходимо е обаче да надмогнем сантиментите си, да се себенадмогнем и да погледнем със същата критичност и себекритичност и към комунистическото си минало – като настоящето, и то е наше дело. Тъкмо затова сме длъжни да го видим такова, каквото е: едно време, което бе застинало, сковано, умъртвено от догматиката на една властолюбива самозвана партия, едно безвремие, което удави страната ни в насилие, което ни изхвърли от семейството на цивилизованите държави, потъпка националните ни интереси в услуга на една милитаризирана и безскрупулна империя. Чийто империализъм не само похити без остатък и националната ни независимост, и всичките ни човешки права и граждански свободи, а и се превърна в смъртоносна заплаха за целия Свободен свят. Потокът на времето стопи и тази заплаха, превърна и нея в минало. Едно минало, което като политическа реалност лично мен ме очарова с едно-единствено свое качество: че е минало безвъзвратно.