Днес Апостолът е под сянката на съветския войник „Альоша“

(по Иво Инджев от Киро Проданов), Ivo.bg

В България, поради липса на стремеж към свобода, честваме с нарастващо гузен патос деня на Апостола на свободата. С по-силен патос обесването, отколкото годишнините от рождението му. Традиция, няма що! Самите ние сме готови да жертваме свободата си, но се прекланяме поне пред онзи, който се е жертвал заради свободата, която не ценим.

Смут цари в самите нас този парадокс и това си личи - независимо дали си го признаваме или не. Когато един народ превръща в тема Свободата само един или два дни в годината, при това като преклонение пред герой, чийто стремеж към свобода не следва, само свободата на словото може да помогне да си изясним диагнозата на заболяването сред този народ.

Такъв разговор обаче нямаме. Този, пред който се прекланяме заради подвига му да повярват българите в бъдещата си държава на равноправието за всички етноси, днес е под сянката на съветския войник „Альоша“. На скромния бюст в Морската градина поднасяме цветя два пъти н годината, а 17- метровият символ на съветската окупация осветихме денонощно като най-голяма забележителност в центъра на обновения бургаски площад „Тройката“. С наши европейски пари. Изписаната в гранита „Вечна признателност“ ознаменува комунистическото раболепие пред окупатора, за когото пророческите думи на Апостола „Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби“ останаха неразбрани и забравени. Ако символите са мерило за историческа памет, то съветският автоматчик, насилвал невинни бургазлии, позорно засенчва бюста на Левски. Не само като размер, а и като израз на дълбоко не разбиране на свободата и политическата злоупотреба с придобиването й. Тъжно е, че все още мнозина живеят с лъжата за повторната свобода на отечеството, донесена уж от съветския войник.

С цели 83 паметника благодарим на чуждата окупационна Червена армия,

обесила с главата надолу българската независимост. Бургаският „Альоша“ обаче единствен прерязва на две най-главната и красива улица на морския град. Над обновения площад „Тройката“ сянката му тегне като мрачен символ на едно тоталитарно минало, грозно доминиращо над свободата да гледаме назад и се отърсим от призраците му, да се уповаваме на себе си, както завеща Апостола.

Нашият Левски, който отдаде живота си, за да постигнем сами националната свобода, какво ли би казал, ако можеше да види раболепието ни пред този символ на отнетия национален суверенитет за близо половин век? Как ли би погледнал днешните ни управляващи , лутащи се между чувството за справедливост пред историята и неясната зависимост да бъдат удобни?

У нас свободата на словото, майка на всички демократични свободи, беше обесена след дългогодишно задушаване в подземието на Европа от екзекутори, които мистериозно биват наричани вкупом Задкулисието - удобен термин за оплакване на поробената медийна свобода. По същия начин Темида се оплаква и оправдава тук с прословутия Неизвестен извършител, виновно набеден заради универсалната липса на виновни поради отказа от правосъдие.

Не друг, а тъкмо обесените за езика журналисти търпят, за да го има Задкулисието. А често канените му говорители пред микрофони и екрани лъснаха като противници на всякакви реформи. Кой да им вдигне Априлско въстание?

С почитането на Левски се надпреварваме да избиваме комплексите на 

нация, която НЕ уважава свободата като ценност

Тук всички обичаме Апостола на Свободата, но самата Свобода не влиза в нито една класация на ценностите ни, а ни вкарва в антикласации по свобода ( на словото). Нима това не поражда страхът и смирението – да не те нарочат, да не ти навредят?

Люлеем се на бесилото на позора като най-беден и самоопределящ се за най-нещастен народ в Европа, който боготвори свободата като ценност за своя Апостол, но дори не забелязва липсата й във всекидневието си. Това че можем да казваме каквото мислим не е все още истинската свобода. Истинската свобода е в умението и способността да надмогнем слабостите си, да се освободим от страха и раболепието, да променим ежедневието си от излишното бреме, като помислим за другите малко повече, отколкото за себе си.

Почитането на истинската Свобода не е само в преклонението пред делото на Левски, когото българските политици буквално обсебиха – горди с портрета му зад бюрата си вместо подражаване в делата му на истински водач. Свободата като състояние на духа, наследена от Апостола, всякога трябва да има съвременно измерение. За да черпим сили от неговото самочувствие, че „Времето е в нас и ние сме във времето – то нас обръща и ние него обръщаме“. Или казано простичко: истинската свобода е в способността да променяме правилата в живота си, които го правят по-добър. Това, което нсъщност искат от нас европейските ни партньори.

А това означава да се отърсим от наследените пороци на партията-държава и да осъзнаем свободата си и като ценност, и като средство да бъдем по-добри хора.

Бургас, 18 юли 2015 г.