Милен Радев, http://de-zorata.de/blog

64-годишна, поразена от „инфекциозна интоксикация“, тя намери на 12 юли 2014 в Москва покой след своя безпокоен, пламенно и честно изживян, наистина героичен живот.

Тя намери покоя, който Воланд бе обещал на измъчения Майстор, но нейният покой е покоят на непобедената човешка личност.

След всички присъдени й затвори, лагери, психушки и спецучреждения, след десетилетията на тормоз, подигравки и преследвания при „реалния социализъм“ и „нереалната перестройка“, та чак до днешния модерен ретро-сталинизъм Валерия Новодворская остана сред малцината по света несломена, непобедена и съвършено безстрашна.

За мен тя бе най-свободният човек, когото познавам.

И човекът, който най-осмислено и убедено ненавиждаше болшевишката съветска власт и комунистите. Ненавиждаше ги по собствените й думи „заради пошлостта, жестокостта, глупостта и несвободата“.

Хилядите й читатели, поклонници и почитатели стоим от тогава пред една незапълнима празнота.

Тъй уникален и въодушевяващ бе гласът й, такава виталност, ирония, остроумие и изстрадана мъдрост бликаше от нея, тъй световно неповторима бе фигурата й на независим и нестрахуващ се от никого борец за свободата, за истината и достойнството на човека, че липсата й нямаше как да не направи живота ни по-беден и сив.

От тогава ни остана само да препрочитаме и да се ровим из стотиците й статии, да слушаме и гледаме нейните незабравими, спонтанни, лъкатушещи като джазова импровизация виртуозно интелигентни видеокоментари на злободневни и вечни теми. Да настройваме по нейните, замръзнали в миналото, позиции своя часовник и да се допитваме до тях щом се появи нов или стар въпрос, свързан с хора и събития не само в Путинска Русия, но и в нашата трагична страна на розите и мутрите...

Но неумолимата истина е, че никога повече няма да чуем живото й слово и мнение за актуални събития, няма да можем да сравним вече с нея оценките си за този и онзи прославил или опозорил се току що съвременник, за тази смела или онази мърляшка постъпка на хора, на политици и държави.

Преди година немногобройната читава част от Русия осиротя.

Човешкото пространство в тази днешна истинска империя на злото,както винаги я наричаше покойната Валерия, се сви до неразпознаваемост.

В Москва властва изчадието на кремълския трон, поддържано от одобрителното ръмжене на многомилионна тълпа хипнотизирани, оскотели русияни. Хищно настървени за чуждо щастие и за чужди трудови блага.

Без умната, благородна и непреклонна човешка фигура на Валерия Новодворская Русия все по-неудържимо се превръща в лагер на чумавите и прокажените, страшен пример за сплашване на непослушни деца и на лекомислени народи, един реално осъществен земен ад под синьото небе, реална ядрена заплаха за съществуването на човечеството…

В дългия си и незабравим разговор с украинския журналист Дмитро Гордонпрез 2008 г. (https://m.youtube.com/watch?v=yV0Q7RNqVR)Валерия бе споменала, че след 40 години дисидентски стаж, тя като стрелян човек е виждала и много по-страшни образи от Путин и такъв като него не може да я изплаши. Ако се наложи, продължи тя, сама съм готова да изпия чашката с полоний, защото такава смърт е къде, къде по-лека от онова на което той и колегите му са способни.

До днес не знаем дали не се е наложило да изпие чашката…

Валерия напусна през 2014 г. нашия свят в деня, в който руски сухопътни части с танкове и ракетни установки пресичаха границата с Украйна, навлизаха в украински градове, а Москва намигваше и се преструваше, че по никой начин не е започнала своя поход на Запад, срещу демокрацията, срещу европейския ред, срещу цивилизацията и хуманизма. А нашият благообразен Запад от тогава досега й намигва в отговор, размахва десния си показалец, а с левия си чопли носа и всичко друго, което го досърбява...

Нищо радостно не вещае тази година без Валерия Новодворская.

Затова, когато пак желаем светъл път на нейната измъчена душа, когато се заричаме паметта й да бъде светла и вечна, не може да не се провикнем след нея:

Валерия Илинична, бъдете наша застъпница горе, защото идва нужда велика!

От година и от ден на ден мракът над Русия става все по-безпросветен.

Затова пък на небето свети нова звезда, по която можем да се ориентираме…

Бележка на Faktor.bg

В памет на първата годишнина от смъртта на Валерия Илинична Новодворская, публикуваме един от първите нейни текстове, преведен от Милен Радев.

Без редакции и с тогавашния увод.

Навечерието на Възкресение 2007 г.

27 Февруари 2007

Поискаме ли днес да назовем една независима политическа и обществена фигура в Русия, с необикновена смелост изказваща неудобни за Кремъл истини и поставяща безпощадна диагноза на своята страна, няма как да пропуснем името на Валерия Новодворска.

Родена през 1950 г. в Беларус, тя още през 70-те години си спечели славата на един от най-категоричните дисиденти, противници на самата същност на комунистическия съветски режим.

Първият й арест в КГБ е през 1969 г. по обвинение в антисъветска агитация и пропаганда. От 1970 до 1972 г. към нея прилагат изпитаното средство на наказателната психиатрия.

Освидетелствана в зловещо известния институт “Сербски” в Москва, Валерия Новодворска е въдворена в лудница с диагноза “шизофрения, параноидално развитие на личността” . Безброй са протестните й действия в борба със системата, в които участва през годините на разлагащия се, но все още безмилостен комунизъм. Съдена е на три пъти, прекарва години в затвори и лагери, арестувана е десетки пъти преди и след началото на перестройката.

Основава категорично антикомунистическата партия Демократически съюз. През май 1991 г. я съдят по обвинение в опит за насилствено събаряне на държавния строй. Излиза от затвора след провала на августовския опит за преврат.

Днес Валерия Илинична е един от малкото принципно демократични политици, винаги с неудобни мнения и акции, както за управляващите в Кремъл, така и за опитомената до голяма част опозиция. Нейната публицистика, печатана и препечатвана главно в Интернет, редовната й колонка в Грани.ру са продължение на най-светлите традиции на руското свободомислие, на онази смелост в отстояване на убежденията, която не се спира и пред саможертва.

Милен Радев

Международни договори, декларации, Конституция, Наказателният кодекс, световното обществено мнение, правозащитните организации – нищо и никой не помогна на злополучните ЮКОС-овци.

И ето, че сега майсторите-ченгета от Лубянка отново се заемат с нещастните затворници на съвестта (онази съвест, която у нашите бизнес-среди е по принцип парализирана) – с Михаил Ходорковски и Платон Лебедев.

Очевидно Черният Властелин от Кремъл не бе предполагал, че те ще устоят тъй дълго. Всичко бе опитано – и студът, и радиацията, и “килията за пречупване”, и тормозът на рецидивистите в Краснокаменск, и истинският глад за Платон Лебедев в Задполярието.

Цялото дело, което Михаил Ходорковски изгради с ръцете си, онова малко кътче на възраждането на Русия, неговата свободна “независима” територия – фондът “Отворена Русия”, лицеят, който той основа – всичко това сега се заличава от лицето на земята.

Какво ли не бе приложено срещу него – за малко рецидивистите да му отрежат носа, натикваха го в карцера за чашка чай, за два лимона, а нито той, нито Платон Лебедев не се пречупиха и не си признаха, че са врагове на народа, не подписват протоколите, че са откраднали целия държавен бюджет на Евразия за текущата следледникова епоха и че са разреждали нефта с грузинско вино и черно мастило.

Вече измислят ново обвинение. Същността му може да се опише кратко и разбираемо така: “ще лежат до пълна забрава” или “нека лежат до тогава, докато ние спокойно и след време полегнем в земята за да няма “ефекта на Монте-Кристо”. Мотивът на властите може да се опише и така: “Виновен си, Ходорковски просто защото на нас, чекистите, ни се прищя да те глътнем, дума да речем и ЮКОС-овците заминават в чекисткия зандан”…

Истинското название на всичко това е “точков сталинизъм”.

Изложената по-горе същност на новото обвинение е увита разбира се в непроницаеми икономически формулировки, от които става ясно едно: Ходорковски е откраднал не само целия руски нефт, но даже е успял да задигне това-онова и от Емиратствата.

Намират се хора да се чудят, за какво му е нужно всичко това на Путин… Нормални човеци не са в състояние да го разберат. Защото това е логиката на античовеци. В нашата история това не се случва за пръв път: внезапната лавина от т.н. “повторници” (повторно осъдени – бел. прев.) през 1948–1949 г.

С каква пронизваща ненавист разказваше за това Солженицин.

Онзи, предишният Солженицин, когато беше все още свободен човек, дисидент и антисъветчик: “1948-49 години… бяха отбелязани с небивалата даже за сталинското неправосъдие трагикомедия на “повторниците”. На езика на ГУЛАГ така бяха наречени онези нещастници, недоубити през 1937 г., които бяха успели да оцелеят след невъзможните, непреживаеми 10 години на първата присъда… Каква дивашка фантазия (или устойчива злоба, или незаситена мъст) накара генералисимуса-победител да отдаде заповедта: всички тези осакатени нещастници да бъдат затворени отново, без нова вина!.. и всички тях ги прибраха един след друг. Откарваха ги със същата ленива умора, с която и те самите тръгваха на път. Те знаеха какво ги очаква, целият кръстен път им бе вече познат. Те не питаха “За какво?” и не казваха на близките си “чакайте ме, ще се върна”, надяваха пò опърпани дрехи, насипваха си в лагерната кесийка махорка и тръгваха да подписват протокола. (А той беше все един и същ: “Вие ли сте вършили това?” – “Аз” – “Получавате още десятка!”)”.

И Евгения Гинзбург припомня в “Крутой маршрут” този страшен период. При тях в Магадан прибирали заточениците просто по азбучен ред за по 5 – 6 месеца в затвора, за да могат да им оформят след това вечната каторга на Колима.

А на Ходорковски и на Лебедев дори не им позволиха да излязат за малко. И това се среща при Солженицин. Нарича се “лагерна присъда”. В колимските лагери по време на войната, макар и да ти изтече присъдата, няма освобождаване: дават ти да подпишеш хартийка, че те задържат временно, до края на войната.

У нас в момента също се води тиха война: войната на Путин и на чекистката банда със съвременността и с бъдещето, от името и по поръчение на сталинистското минало.

Любимият на Путин Андропов също прилагаше такива номера: в лагерите по негово време даваха на политзатворниците (на Таня Осипова например) още по три години за лошо поведение: отказва да носи номер на гърдите като в Освенцим, не се разкайва, не върви по пътя на поправянето…

Ето до каква точка сме стигнали днес, ето откъде трябва да черпим своите примери, своите аналогии.

Рузвелт и Чърчил да се застъпиха с нещо за робите на ГУЛАГ? Докато към Сталин, към симпатичния “чичо Джо” те се отнасяха с голяма деликатност. По онова време вместо днешната “осморка” G-8 съществуваше “тройка”.

“Голямата тройка” заседаваше в Ялта, а малките “тройки” заместваха правосъдието и заседаваха по места, от Москва до Колима.

Когато днес правозащитниците питат Съюза на индустриалците и предприемачите “Къде е брат ви Ходорковски?”, той нахално отговаря: “Страж ли съм аз на брата си?” Истинският председател на тези бизнесмени е Каин, а не Шохин.

Така че ако искаме да помогнем на Лебедев, на Ходорковски, на Бахмина (юристконсулт на ЮКОС, майка на две невръстни деца – бел. прев.) направо трябва да почваме да копаем тунел от Чита и Потма до Лондон. Иначе Михаил Борисович и колегите му по нещастие просто ще си умрат в затвора, както щеше да умре Едмон Дантес, ако не беше избягал от замъка Иф.

Сега е Велик пост и аз като добра християнка, гладна и отслабнала, започвам от време на време да си мечтая: представям си, че в затвора Михаил Ходорковски намира плана на тайник, където атаман Ермак, адмирал Колчак и който още там е минавал през онези места, са заровили злато и диаманти. И ето го, рови изкоп и хваща тайгата. Завръща се под името княз Амурски и с помощта на парите си успява да си отмъсти в духа на Дюма: Путин се застрелва, Сечин полудява, Сурков го хващат в плен чеченски бойци и го морят от глад. Той се разкайва и Ходорковски му прощава.

Знам, че това са неосъществими мечти. Тогава почвам да си мечтая за онова, което със сигурност ще се сбъдне според стиховете на Державин:

Възкръсни, Боже, Боже на праведните!

И чуй молитвите на роба:

Ела, съди, наказвай строго,

Бъди единствен земен Цар.

Ето го изхода. Исус ще наследи цар Ирод!

Интересно, дали Путин ще заповяда да се убиват всички младенци под една година, когато го посетят тримата влъхви и му съобщят, че са видели звезда над Русия, и че Той се е родил и ще заеме трона му?

Интересно, ще обяви ли той за съучастници на терористите добрите християни, които се молят през Великия пост за здравето и спасението на Ходорковски, на Лебедев и на другарите им и за наказание на президента Путин? Бог все пак не е Шамил Басаев.

И дали молитвата за това същият президент да попадне в геената огнена ще бъде обявена за екстремистка дейност?

Бог, разбира се си има своите въоръжени формирования, но дали те няма да бъдат обявени за незаконни?

Може ли Архангел Михаил да се счита за нелегален боевик? Според мен той си е по-легитимен от цялото Министерство на отбраната.

Сега у нас всички се вълнуват каква ще е съдбата на Путин след 2008 година. На мен пък ми е много по-интересна неговата съдба много по-късно. Когато, доживял дълбока старост, обкръжен от деца и внуци, на които ще остави богато наследство, той издъхне в своите палати някъде из Сардиния. Какво ще се случи след това с него?

Помните ли какво казва Христос в романа на Шарл де Костер “Тил Уленшпигел” на поминалия се император Карл V, който въвежда инквизицията в протестантска Фландрия? Всеки път, когато някой човек е изкарван на ешафода, удавян, изгарян на клада или разкъсван на четири, Карл трябвало да изтърпява същите мъки.

Така че и Путин ще се дави като моряците на Курск, ще се задушава от газа, като жертвите в “Норд-Ост”, ще изгаря жив в училището заедно с бесланските деца, ще умира с всяко чеченско дете под развалините на Грозни, ще загива мъчително от радиация като Литвиненко, ще се сбогува завинаги с децата си като Светлана Бахмина.

Не знам как е при Михаил Ходорковски, но мен лично тези мисли силно ме утешават.