Христо Марков

В деня/09.02./, в който изпратихме в последния му път бореца срещу комунизма и виден правозащитник Петър Манолов бяхме сюрпризирани от писмото на външно министерство, че България номинира Ирина Бокова за Генерален секретар на ООН. Според хората на Даниел Митов с „биографията си Бокова може да бъде една от значимите кандидатури в предстоящата кампания за генсек на ООН”. В същото време биографията на убедения антикомунист Манолов не бе достойна да го уважи поне един управник в Пловдив.

Какво е това? Че има символно значение датата и събитията – има. Че естествено се налага сравнението – безспорно. Но… Андрей Райчев ще възкреси тезата си, че

„Преходът е свършил”,

Гоце Първанов ще се възрадва: „Моят ултиматум за Бокова успя пред правителството. Това е голям успех!”, а Михаил Миков вече почти изпадна в еуфория: „Това е голяма победа на левите сили.” Соломон Паси бе категоричен: „Колкото по-бързо, толкова по-добре, това е като световното по футбол и трябва да се класираш.”

В крайна сметка тук не ставаше дума толкова за лични качества и възможности, не ставаше дума дори за позициониране на международно ниво. Ставаше дума за ценностна система на една държава и България недвусмислено показа, че тук, на тази земя в 21 век окончателно е победил комунизма и няма никакво значение, ама абсолютно никакво понякога вербалното осъждане на комунизма, защото транспортираме за най-високия международен пост личност с ярка комунистическа биография и кариерно развитие. Всичко останало е второстепенно, дори и това необяснимо богатство на др. Бокова, с което тя си пазарува жилища в Ню Йорк, няма значение дори генетичната и обвързаност с един садистичен убиец, какъвто е баща и. Просто става дума за знак на България към останалия свят – това е нашата кандидатура, това е най-доброто, което можем да намерим в оредяващата ни нация. За мен няма вече и никакво значение как ще завърши кампанията на Бокова и дали лобито на Русия ще впрегне всичките си сили в рекламирането и, защото кандидатурата ни е съветски възпитанник. Нищо чудно да успее – отдавна световната политика е доминирана от левичари и либерали, колкото и да ни се иска друго.

„Десничарите” в България били против, ама някак си с половин уста, за пред хората. И в същото време почти година и половина от номинацията на Бокова от Орешарски не намериха една достойна кандидатура, която да противопоставят. А можеше, но „десничарите” никога не могат да се обединяват пред заплахите, каквито и да са те. Аз например отдавна лансирах като възможна кандидатура президента Петър Стоянов, но веднага скочиха един куп негови противници без да има разумни аргументи в случая. Я ги поставете двамата – Бокова и Стоянов – на паланцата и преценете внимателно, но не би. Трябвало да е жена, възразиха други, но аз не съм видял досега ултимативно изискване за нежния пол – това просто си го наложиха международните оракули на „фабриката за луксозни съдби”. Ами добрe, да е жена. Какво пречеше тогава да се лансира кандидатурата на Надежда Нейнски – знае повече езици от Бокова и е много по-красива, най-малкото. Ами дори Меглена Кунева – реформаторка, бивш комисар, тя щеше да се съгласи веднага и да тръгне да се рекламира, пък и патрона и Симеон, кадет Рилски нямаше да и откаже подкрепа, вместо да се хаби за Бокова. С всичките си кусури те все пак не са от котилото на една от най-зловещите комунистически фамилии в България. А и още кандидатки можеше да се намерят, просто да има все пак някакъв вътрешен дебат – той винаги е полезен – Ренета Инджова, Гергана Паси, Йорданка Фандъкова, Лиляна Павлова, Леа Коен – все жени оставили добри впечатления у българите. Просто дясното не искаше да противопостави никой на другарката Ирина, просто не искаше и съвсем не се учудвайте на символното съвпадение, с което започнах. Преходът наистина в България свърши, но свърши за наследниците на тежките комунистически фамилии – те

пак са на власт и пак са същите

Просто едно поколение се смени с друго, нищо повече. А на тези, които преди 26 години започнаха борбата с комунизма остава съдбата на Петър Манолов – бедни, унизени, битуващи в ариегарда на мизерията.

Иска ли ни се или не – това е положението. Десните в България са такива само на думи пред хората, които гласуват за тях, иначе са от същите котила като на Бокова. Лустрацията отдавна е химера в България, докато Унгария дори я вкара в Конституцията си, а тук всички партии са надпреварват да хвалят др. Иринка – бивш външен министър на Жан Виденов, сякаш не е имало протести, глад, мизерия и надежди само преди 20 години. Сега всичко е забравено и отнесено нейде в най-голямото блато на забравата. Сигурен съм, че тази кандидатура не щеше да бъде възможна преди 20-25 год. – щеше да настане веднага граждански бунт, защото тогава хората имаха чувството за мъст към комунистите, чакаха възмездие и справедливост. Убеден съм, че тогава не можеше да се случи, поне не на такова ниво, но сега е друго – всичко е тихо и спокойно, лустросано и сме мноооого загрижени за „имиджа” на страната, която е забравила миналото, абе направо сме част от „цивилизования свят” – разбира се, с цялата комунистическа камарила , възпитавана и формирана в университетите на СССР.

Мечтаехме си

с такива като Петър Манолов преди четвърт век, че ще настъпи времето на една всеобща и очистителна революция и може би ще е добре да се избие част от комунистическия елит, да има някакво пречистване, после са надявах на очистителната гражданска война, защото ние не сме имали своята 1956 год. или своята 1968 год., най-малкото като реванш за хилядите избити и пратени в лагери и затвори от БКП, но не би… Вече сме част от „цивилизования свят” и по този път смело ни водят отрочетата на убийците от зловещите нощи на комунистическия терор. И така го докарахме – за едни/П. Манолов/, истинските герои на съпротивата, остана забравата, обидата, неуважението и гордостта, а за други /И. Бокова/ сякаш по право е богатството, лустросаната реклама, държавните почести и славата, независимо от цената.

Край. Това е положението и резултата от нашия „преход”.