Проф. д-р Георги Близнашки, 

специално за Faktor.bg

Вече година време България се гърчи в обятията на родната ни олигархия и върви от един скандал към друг скандал, от една криза към друга криза, от един катарзис към друг катарзис. Все същата, позната ни до болка схема: проба – грешка, проба – грешка и отново, и отново. Едва ли някога ще разберем по какъв критерий е образувано квазиекспертното правителство на Пламен Орешарски, ясно е само неговото предназначение – да обслужи интересите на семейно-приятелския кръг на Сергей Станишев, превърнал се в еманация на олигархичния модел на управление в България. Министрите съставляват странна компания от хора, които до неотдавна принадлежаха към различни политически тенденции и се подвизаваха под различни партийни етикети, но това, което със сигурност ги обединява, е добре осъзнатата и добре разбраната общност на техните споделени кастови интереси. В крайна сметка един изцяло изхабен и напълно изчерпан номенклатурно-полицейски елит се опитва да оцелее и наложи волята си над едно общество, което се съпротивлява със всичките си сили, които са му останали.

Гражданският протест избухна със страшна сила по повод назначаването на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС, 300-ният ден от началото на протеста отбеляза издигането на същата персона за европейски депутат. 

Олигархията показва твърдата си воля за господство над обществото, 

без да се съобразява с каквито и да е възражения и съображения на здравия разум. Посланието към обществото и останалия свят е ясно като бял ден: ще ни търпите, защото сме на власт, парите, с които се поръчва музиката, са у нас, а медиите са под наш контрол. Това е положението.

И все пак положението е доста по-различно от розовата картина, която ни рисуват всекидневно официалните медии. Дефицитът на легитимност съпровожда всички начинания и действия на правителството. Дошло на власт по съмнителен начин в резултат на „Костинбродската афера”, която е на път да се окаже поредната провокация на остатъчните структури на държавна сигурност, излъчено от една кошмарна коалиция, съставена от БСП, ДПС и Атака, правителството „Олигарски” няма политическа линия, няма кауза, няма перспектива. То пребивава във властта ден за ден, раздава пари наляво и надясно под формата на социални помощи с надеждата, че така ще може да си купи народната любов, но след него ще останат само огромните дългове, натрупани за рекордно кратки срокове. Кадровите решения на това правителство са така отчайващо некомпетентни и толкова безкрайно арогантни, че споменът за „калинките” на предишните управляващи действа умилително в сравнение с тлъстите „торни бръмбари”, назначавани в наши дни, които гледат на гниещата държавна администрация като на бунище, т.е. като на естествена хранителна среда за техните ненаситни апетити и безкрайни злоупотреби. За парламента едва си заслужава да се говори, след като основният му проблем е събирането на кворум, а депутатите тръпнат всеки божи ден: ще има ли заседание или няма да има. Недъзите в работата на Народното събрание не могат да бъдат дефинирани другояче, освен като симптоми на една парламентарна патология.

На този фон 

единствената светлинка в края на тунела е протестът на гражданското общество

Този протест успя да изненада всички, включително и самите участници в него, със своята спонтанност, креативност и мащабност. Хората излизаха на улицата в лично качество, за да изразят своето несъгласие със силните на деня и да защитят собствените си ценности и достойнство. В случая не ставаше дума за „хляба насъщен”, а за всичко онова, което придава смисъл и значение на човешкото съществуване. Това беше бунт на гражданското общество срещу диктата на олигархията. Въпросът „Кой?” стана символ на гражданската съпротива. Този привидно простичък въпрос обаче опира до същността на режима, който изпразва демокрацията от нейното съдържание и я превръща във „фасадна демокрация”. Ето защо този въпрос вадеше медийните слуги на олигархията от равновесие и ги докарваше до истерия. Останали без доводи и аргументи, медийните „бухалки” на режима повтаряха във транс заклинанието, че участниците в протестите са „платени”, без да могат да приведат каквито и да било доказателства за своите твърдения. Така се появи знаменателният лозунг, издигнат от един от протестиращите граждани: „Не съм платен, мразя ви безплатно!” На спонтанните протестни действия на гражданското общество управляващите се опитаха да противопоставят своя странен „контрапротест”, който много бързо се превърна в безсмислена гротеска. Съвсем естествено протестът придоби облика на морална революция, т.е. на дневен ред се постави въпросът за възстановяване на обществения морал.

Една младежка акция, довела до издигане на плаката „Не ви ли е срам?” в пленарната зала на Народното събрание, породи движението на „Ранобудните студенти” и окупацята най-напред на СУ „Св. Климент Охридски”, а след това и на редица други университети в столицата и страната. Непосредствен повод за окупациите стана скандалното решение на Конституционния съд по казуса „Пеевски”, с което той беше върнат обратно – в разрез с всякакви конституционни принципи и норми – като депутат в парламента. По време на окупацията, продължила близо два месеца, младите хора се държаха изключително отговорно и достойно. Чистият и неподправен порив на студентите към възстановяване на справедливостта преобърна обществените нагласи в полза на протеста , като искането за предсрочни парламентарни избори достигна до най-високите си равнища на подкрепа. На идеализма на младите хора олигархията противопостави нелепите твърдения на казионни дисиденти от времето на „закуската с Франсоа Митеран”, като един от тях стигна дотам в своето морално падение, че поиска 

разстрела на ранобудните студенти

Няма съмнение, че историята един ден ще се произнесе в полза на ранобудните студенти, а имената на казионните интелектуалци, които им се противопоставиха, ще бъдат отминавани с мълчание или споменавани с презрение.

Подписката в подкрепа на искането за реформа на изборните правила възстанови единството на протеста и му придаде нови измерения и мащаби. Събирането на повече от половин милион подписа в рамките на едва няколко седмици стана възможно само поради обстоятелството, че в тази подписка се изля енергията на протеста. Иначе казано: събирането на подписи в подкрепа на изборната реформа не е нищо друго, освен продължение на протеста с други средства. Това са мирните и легални средства за промяна на изборните правила, а тази изборна реформа е само началото на голямата обществена промяна, чрез която страната да се измъкне от посткомунистическото блато.

Така или иначе, факт е, че протестът не постигна своята изначална цел за оставка на правителството и произвеждането на предсрочни парламентарни избори, но той промени духовната атмосфера в обществото. Протестът отвоюва свой собствен периметър в общественото съзнание. Той произведе алтернативна публичност, която разруши монопола на олигархията върху публичното пространство. Тоталната война, която водят управляващите против собствения си народ, не произвежда същите опустошителни последици, както нееднократно се случваше досега през годините на прехода. Темата за господството на олигархията в националния политически живот зае централно място в обществения дискурс. Потайностите на родната политика станаха и продължават да стават публично достояние. Днешните управляващи не успяха да се разправят с опозицията така, както го направиха техните родители в годините след 9 септември 1944 г. Каквито и да са недъзите на родната ни демокрация, 

България вече е друга

Освен всичко друго, протестът запази отначало докрай своя цивилизован характер. Натискът върху министрите и депутатите бе преди всичко и най-вече психологически, като не се допускаха груби и крайни форми на насилие. Участниците в протеста сами разпознаваха и неутрализираха потенциалните провокатори, като неотклонно ги отстраняваха от своите редици. Твърдения от типа, че протестът се явява „опит за метеж” и прочие нелепости огласяваха страховете на управляващите от народния гняв, но нямаха реално покритие на практика. По-скоро подобни заявления служеха като оправдание както за струпването на огромни полицейски и жандармерийски сили, така и за техните брутални на моменти действия в центъра на столицата, каквито най-новата история на страната не познаваше досега.

Предстоят общи избори. Не точно такива, за каквито настояваха будните и активни граждани, а регулярните европейски избори. Но тези избори са исторически шанс за българския народ да покаже на олигархичната върхушка, че не желае, не одобрява и не подкрепя нейния режим на дирижирана демокрация. Нека не забравяме старата максима, че лошите управници се избират от добрите хора, които в деня на изборите си остават вкъщи или ... отиват за гъби. Време е да вземем нашата съдба в собствените си ръце!