Доц. д-р Дилян Николчев*

Православните християни в Русия, живели и в съветската епоха, все още помнят анекдота, заради който вероятно мнозина са попадали в лагери и затвори: „Знаете ли докъде се простира Св. Синод на Руската православна църква и откъде започва КГБ?“. Отговор: „От подрасника под расото, на което се пришиват пагоните“. 
Преди няколко години обърнах внимание на един тревожен за Русия и Югоизточна Европа, вкл. и за България, процес, а именно – все по-отчетливото демонстриране на явни и скрити „канали“ на взаимно влияние между поместните православни църкви и политиките в държавите от тази част от света, и в частност – използването на РПЦ от Кремъл за  завоюването на геостратегически политически предмостия в същите тези страни.  В настоящия момент различните православно-политически движения в Югоизточна Европа изграждат своите идеологии и политики на базата на оформилите се през последните две десетилетия фундаментални православно-политически посоки: панславизъм, неоавразийство, православен национализъм, православен комунизъм и националболшевизъм. 

От съществуващите вариантни православно-политически идеологии най-универсална е евразийската в лявата му версия, т.е. в съчетание с 

„православния комунизъм”

Най-добро представителство на тези политическо-религиозни православни течения днес се наблюдава в Русия, където управляващите от партията „Единна Русия” на президента Владимир Путин, неприкрито използват проправославните и прокомунистическите настроения, партии и движения не само за укрепване на властта, но и за консолидиране на православния свят в самата федерация и на международния терен около политиката на Русия и за политиката на Русия. В по-голямата си част сегашните отношения между Руската федерация и Руската православна църква представляват продължение на елементи и от съветския, и от царския държавнически период. Църквата се облагодетелства неимоверно след разпадането на Съветския съюз, тъй като православието неофициално стана държавна религия. В този случай връзката между църквата и държавата е от взаимна полза и за двете. Руското православие придава аспекти на национална легитимност на държавата и нейните действия, а държавата гарантира, че другите форми на християнство ще са маргинализирани в рамките на Русия. В тази среда, националистическият политически управленски руски вариант на политическото православие бе използван и на международния терен посредством активирането му по време на събитията в Украйна, например, и по този начин постави политическото православие като скрита карта и значим фактор в международните отношения. Ставащото днес в Русия, в контекста на украинския проблем, по думите на свещ. Яков Кротов, е 

„национализация на православието”, 

превръщането му в държавна идеология, като РПЦ възприема „функциите на полкови военен свещеник, който изпълнява задачи на командването”. В случая, отново за Украйна, наблюдаваме демонстративно инструментализиране на православието от страна на Кремъл, както и пропагандна война, която Русия наложи по отношение на съществуването, според нея, на два религиозни християнски свята в тази държава: на Изток проправославен и проруски настроен, на Запад – прокатолически и прозападен. Именно внушеното от тази политика съчетание на етнос и религия ми дава основание да изкажа опасение, че в случая вече става дума не само за регионална политика, но и за глобална международна, която има пряко отношение към безопасността и мира в световен мащаб. 
От друга страна, проблемът се превръща в еклисиологичен, тъй като ние ставаме свидетели на това, че РПЦ се използва от управляващите в Русия политици като инструмент за увековечаване на техните национални, политически и културни интереси, вместо да освещава националния си живот чрез прилагане на високите идеали за Едната, Света, Съборна и Апостолска Църква в него. Политиката в Русия прегърна православието, за да използва църквата като инструмент – като обединяваща и сплотяваща сила в епохата на силна дезинтеграция на постсъветското и комунистическо общество. За отбелязване е също, че в този преходен период официалното ръководство на Руската православна църква в лицето на всерусийския патриарх и руския Св. Синод, рядко изразяваше съборни църковни позиции по наистина богословски въпроси, но още тогава се положи начало на тенденция, която даде възможност на същите тези управляващи официални църковни лица,  да се изявяват и изказват публично по изключително актуални въпроси от социално-обществения и политическия живот, като по този начин влияеха в една или друга степен на политиката на най-облагодетелствания наследник на „нещото повече от Русия“, т.е. СССР – Руската федерация. Нещо повече. Бившият руски патриарх Алексий ІІ (агент на КГБ с агентурното име „Дроздов“ – в превод „Косът“) в продължение на години бе член на Съвета за национална сигурност към президента на Руската федерация, орган от първостепенно геополитическо, икономическо, разузнавателно и военно значение. Този пример демонстрира как Руската православна църква посредством най-висшия си представител се превърна в един от основните политически фактори за политическа стратегия във всички сфери на държавния живот на руската държава. В тази ситуация още тогава в православния свят се чуха въпроси като: каква е църквата в Русия днес и какво стои зад понятието „църква“ в руските политически условия; в същите тези условия тя съединява или разединява на политически принцип, прикриващ се зад православно-религиозни послания?
 Още тогава бе ясно за мнозина православни наблюдатели, че типологията на религиозното съзнание и дисциплина е отделила ръководството на РПЦ от каноничната църковна традиция и то е приело по-скоро ролята на политически „изпълнител” от времето на теократична Византия с нейния дуалистичен модел на църковно-държавни институционални връзки. Кулминацията на този модел дойде през 2011 г., когато руският патриарх Кирил (също агент на КГБ, с агентурен псевдоним „Михайлов“) получи височайша покана да премести своята резиденция в Кремъл. На свой ред Кирил похвали тогавашният министър-председател Путин, назовавайки го „божие чудо“.
Едно от последните доказателства за „политическата кройка” на Руската православна църква в лицето на нейното йерархично ръководство дойде през пролетта на 2014 г. по време на събитията в Украйна (веднага след анексирането на Крим и сепаратистките терористични действия в Източна Украйна), след като по време на Великденската литургия в катедралния храм „Христос Спасител” в руската столица предстоятелят на тази най-голяма по диоцез и население православна църква патриарх Кирил подчерта, че всички опити да бъде отнета Украйна от Русия в миналото, са се проваляли. Каза го така, сякаш не Русия е нападнала Украйна, а обратно – Украйна или някой друг е нападнал Руската федерация.  И за да не остане съмнение в богомолците, допълни, че руснаците трябва да се молят, та никой да не може да унищожи „Свещената Русия”.

 „Загубата” на Югославия 

в резултат на падането на Милошевич предизвика у православните панслависти остра реакция. След края на управлението на Слободан Милошевич те обвиниха славянските страни в прозападна ориентация и в предателство на православието и панславизма. Изключение от тази панславянска политика не направиха и българските леви политици, както и някои техни висши църковни „молитствуватели – покровители”. Русия все повече заприличваше на скрито православно царство, където границите между политиката и православната вяра и нейната църковна институция на практика се размиха. Подобен православен комунизъм се роди и в нашата страна – с най-активното участие на тези, които до вчера убиваха православните християни само заради това, че вярват в Христос, а днес внушават на народа ни нова вяра – в идеите на православния комунизъм.
В полза на политиката на РПЦ, т.е. на Русия по време на състоялия се през юни миналата година Всеправославен събор в Крит бе и решението на Св. Синод на БПЦ да бойкотира Събора – редом с Руската, Грузинската и Антиохийската църква. Най-усърден агент на тази политика от българска страна се оказа Ловчанският митрополит Гавриил, некриещ своите крайни русофилски чувства, и стоящ в основата на решението на Синода да откаже участие в Събора в Крит.

„Интеграцията” на православието

 в политиката на Република Гърция има вече двувековна традиция и дълбоко е пуснала корени в политическия и в държавния живот на южната ни съседка. 

Съществува основание Гърция да се нарича православна държава, без това определение да се поставя в кавички, независимо че чл. 13 от нейната конституция от 1975 г. гарантира свободата на вероизповеданията. При това срастване на църква и държава, на православна религия и политика, през последните години се стигна до ескалиране на националистически тенденции на православно-религиозна основа. В Гърция православието беше „прегърнато” политически не само от ляво, но и от крайно дясно – най-вече от крайно дясната националистическа организация „Златна зора”.Тази крайна политическа биполярност обаче не попречи на среди от Еладската православна църква, симпатизиращи в едната или в другата посока, да се обединят около руската стратегия за бойкотирането на Събора в Крит. Слава на Бога техните разколнически действия не намериха подкрепа в самата Църква и тя не се оказа на страната на Москва, Дамаск, София и Тбилиси.
В заключение, опитът за православна идеологизация и сакрализация на политиките в страните от Югоизточна Европа под влияние на руските национално-политически интереси е процес и тенденция с двустранни негативни последици. От една страна, той засяга постигнатите до момента европейски принципи и ценности, а от друга, ерозира сърцето на Православната църква, нейното Евангелие в контекста на казаното: „Трябва да се покоряваме повече на Бога, нежели на човеци” (Деян. Ап. 5:29). Да се покоряваме на Бога повече, отколкото на стратезите от Кремъл – това е принцип над принципите, светиня над светините, мерило над мерилата.

*Докладът еизнесен на научната конференция „Перспективи пред интеграцията в НАТО и ЕС на държавите от Западните Балкани и Черноморския регион”  организирана от програма „Гражданско общество и демокрация” към  Атлантическия съвет на България и проведена на 22 ноември 2017 г. в СУ „Св.Климент Охридски”