Образът на лидера на БСП видян през погледа на студента по „Психология” Христомир Костов

Сергей Станишев е най-нехаризматичният лидер на столетната партия. Толкова е обикновен и семпъл, а е толкова амбициозен и с високо мнение за себе си, че поведението му често пъти е гротеска с привкус на оперетност. Неговата безкритична самоувереност ясно личи и в избора на докторантската му тема, която се доближава по значимост до изясняването на въпроса за влиянието на духовата музика върху духовното развитие на духовенството. Тъй като никога не му е достигала смелост да заяви и отстоява собствена позиция, предпочита ролята на хамелеон и залага на демагогията, авторитарните действия и апаратните хватки – демонстрира привидна праволинейност в убежденията си, но преди всичко за да търси и намира „врагове”, които заклеймява и громи; фаворизира лично предани му хора без особени качества, а несъгласните – отстранява; снизходителен е към собствените си гафове и гафовете на личните си любимци; заема позицията на ментор, дава оценки, предупреждава и заплашва. За него упражняването на власт е свръхценност и 

единствената възможност за личностно присъствие

Упорит е до инатливост като не признава очевидните си грешки, провали и загуби. Трудно отстъпва, дори когато вижда, че не е прав. Склонен е да омаловажава агресивните си изблици, които от ранно детство е трябвало да потиска, поради страх от санкции и лишаване от любов и одобрение.

Това неадекватно отстояване на „Аз”-а е устойчив модел на бягство от отговорност и прехвърляне на причините за неуспех на външни фактори и обстоятелства. Идентификацията с атрибутите на формалния статус и заеманата властова позиция е неговия начин да се чувства важен и значим. Без бронята на статуса и властта, той се превръща в „доброто момче”, което всички гледат снизходително и го ценят само заради готовността му да угодничи и да бъде сервилен.

Макар привидния самоконтрол и демонстрацията на самочувствие е силно зависим от оценките и одобрението на референтната група, но най-вече на референтните фигури. Всъщност най-авторитетна за него е фигурата на майката, която в неговия случай освен, че емоционално значима фигура е и авторитарен наставник и опора. С езика на психоанализата може да се каже, че неговите „орално-садистични“ и „анални“ „фрески“ в характера - самонадеяност, зависимост от „големиите“, ригидност, инатлива упоритост, свръхпунктоалност – са под „воала“ на едиповата психо-сексуална травматичност, откъдето произтичат амбициозността и нуждата за признание и аплодиране. Силната жена до него е постоянно търсен обект, защото е проекция на тази инфантилна зависимост от майката. Мъжествеността му сякаш е стерилизирана, а поведението е неспонтанно и свръхконтролирано, защото винаги е зависело от мнението на „всемогъщата“ майка. Всъщност вероятно той е предпазван винаги от сблъсък с реалността – психоаналитично погледнато, с по-големите мъже в семейството – бащата, брата. Винаги му е осигурявано предимство преди да се захване с нещо. Той е неавтономен и разглезен от щядящото и взискателно отношение на значимите други в неговия живот. Всъщност и първата му работа беше като премиер, а преди това бе лансиран от силните хора в своята партия. Пропастта между реалността и илюзорните му представи за нея, дистанцията между привнесеното му високомерие и хората, които уж представлява той запълва с лъжи, измами, заблуди и дори примитивно отричане на обективното и видимото. Това е й причината да е противник на всяка промяна на статуквото, която би нарушила крехкия баланс на самочувствието му и би го изправила пред необходимостта отново да се бори за статус и влияние. Ето защо въпреки претенциите за образованост, за цивилизованост и европейски маниери той остава „ялов“ в градивността на усилията си. Неговата помпозна на моменти маниерност е лицемерната маска на дълбоко скритата неспособност за съзидание. Не може да се очаква такъв човек да започне и да завърши нещо, на какъв продукт като майстор, който внимателно и с умение реализира произведенията си.

Има популярна теза, че това, което най-силно искаш, е твоят кармичен дефицит. 

При този лидер дефицит са победите

Той е перфектния губещ – последователен в провалите, с нежелание или невъзможност да се учи от грешките си, да маскира неуспехите с грандиозни манипулации и лъжи. Твърде честолюбив и ригиден, за да признае загуба, е склонен да измисля и натрапливо да повтаря манипулативни конструкции, представящи желаното за действително. Склонността му да използва лъжата като принцип в отношенията с околните е много силно изразена. По принцип е морален релативист, нравственото му съзнание, често се „изключва“. Тъй като е неубедителен, безличен и често ялов, когато става дума за градивност, открита конкуренция и реалния живот като цяло се опитва да компенсира с интелектуални напъни, витиевата риторика и непочтено поведение. Той не е „феър плей“ играч. Типичен макиавелист, за който важи принципа „Не ме безпокойте с факти, вече имам становище по въпроса”. Поведението му на овластен лузър се доминира от когнитивния дисонанс, породен от разминаването между заявените от него гръмки обещания и реалните действия, а също така и от непреработената травма на фрустрираната потребност от успех и одобрение.

Стремежът да поддържа идеализирания си „Аз” образ ограничава спонтанността в поведението му, което го прави скучен, предпазлив и мнителен. Склонен е да превръща личните взаимоотношения в битка за превъзходство, като се стреми да подчини партньора на волята си. Винаги има втори план, стреми се да се подсигурява и не обича изненадите. Избягва открито да се противопоставя, особено ако опонента го превъзхожда. Предпочита де действа скрито, зад гърба, чрез подставени лица. Прикрива враждебността си с прекомерна любезност, дразнеща клишираност на разсъжденията и натрапчиво повтаряне на шаблонни фрази. Това е форма на скрита садистичност, с която отмъщава на всички, които не го приемат и се отнасят критично към него.