„Брей, хитро момче излезе, да е живо и здраво на

баща си, всинца ни измами! Не можахме да го

излъжем. Ашколсун. Браво!”

„Бай Ганю”

Димитър Бочев, специално за Faktor.bg

Забелязали ли сте как родни държавници от първата фаланга копират родния Тодор Живков? Ако не сте ги забелязали, не пропускайте спектакъла, забележете ги – те го правят и днес. Правят го дори онези, които претендират да са антикомунисти от плът и кръв – несъзнателно, съвсем несъзнателно го правят, но го правят и полуосъзнато, и подсъзнателно го правят, правят го така, както цялата ни нация подражава, без да подозира, на селския хитрец Андрешко. Държавните ни люде не биха могли, разбира се, да копират тоталитарния си предшественик в тоталитарната му власт и тоталитарните му издевателства – те не могат като него да разстрелват по държавните ни граници, да пребиват по кварталните участъци за един прошепнат политически виц, да пълнят концентрационните лагери с другомислещи. Времената са други – и двойниците на Андрешко не карат вече конска каруца и не наричат конете си господа. Само хитруват като него. Политическата ни класа пък подражава на правешкия деспот като демонстрира близост с гласоподавателя (реален и потенциален), като дискретно крие номенклатурните си привилегии и се прави на човек от народа, на един от нас, на мен и на теб се прави. При което не съм съвсем сигурен дали става дума за актьорско майсторство или за автентична себеизява – толкова еднородни, толкова конвертируеми, толкова взаимозаменяеми са роли и същности, първообрази и образци. Дълго

носените маски имат свойството да се срастват с лицата,

неусетно в лица, в портрети, от декор в самоличност да се превръщат с времето. Така се стига до пълна дезориентация, до окончателна загуба на идентичност – състояние, което за личността е катастрофално, за политика обаче е животворно. Един мъдрец беше казал, че за да ръководиш масите, трябва да съсредоточиш в себе си преди всичко многото техни пороци – не и малкото им добродетели. И националният ни социален опит говори, че може да му се вярва. На родна земя бедата е даже двойна: към природно присъщото на политическата сфера притворство у нас се прибавя и притворството на балканския ни манталитет, онази унаследена от дебрите на историческото ни минало византийщина, която с вековете се е превърнала в наша социална генетика.

Преди много години заявих на един наш президент, че, макар да е изключително почтен и благороден човек и да ненавижда с искрена ненавист държавническите си привилегии, които му бяха наложени с високия пост, в поведението му има нещо болшевишко. Тъй като беше сериозно пострадал от комунизма, той ми се поразсърди. С казаното обаче аз не поставях под съмнение антикомунизма му – знаех каква висока цена бяхме платили и двамата за убежденията си. Които, въпреки някой-друг попътен компромис, съумяхме да отстоим и опазим от погрома на партийната грижа за човека: аз – във външна емиграция през девет земи в десетата, той – в емиграция вътрешна. Болшевизмът у него бе не политическо кредо, а манталитет, болшевишка беше онази егалитарност, с която превърна шофьора си в свой личен, много личен приятел и сътрапезник, лични приятели и редовни домашни и ресторантски сътрапезници му станаха с времето и всички телохранители, и целият обслужващ персонал на президентството и резиденцията. Като

истински ветеран, болшевик и народняк,

като истински ленинец той разговаряше като с равен с уличните минувачи, спореше с квартални пияници за бит и битие, обсъждаше с кого ли не в дълги, напоителни и пустословни полемики голямата политика. Единственият смисъл на всички тези изпълнения бе техният народностен характер. Когато посегнах да го спра, той ме обвини в интелектуалско високомерие, а себе си защити с почвеническо простодушие: „Аз съм лидер на този народ – трябва да живея неговия живот, да говоря неговия език, да общувам на неговото равнище”. Моята логика беше противоположна: именно защото е лидер, лидерът трябва да отстоява лидерската си позиция, да я брани от посредствеността на масите, общувайки с тях, да не забравя и за миг, че той е не техен ортак, а техен фаворит. Като елитарно мислещ човек аз считам, че равенството е смъртоносно – отделните хора не са природно равни един на друг, не са с равни генетични предпоставки, не са с еднакъв интелектуален потенциал, не са равни физически, не са равни и социално. И изобщо целият всемирен живот се крепи не на равенството, а на неравенството, на йерархични структури, чиято йерархична неравнопоставеност подхранва цялото битие, включително и цивилизацията ни. Равенство на благоденствието и духовността няма – има само

равенство на мизерията и бездуховността

Абсолютно равенство има в Северна Корея, където цари абсолютен глад и абсолютно безправие. Докато равенството е по правило несправедливо, има два вида неравенство: справедливо и несправедливо. Справедливо е онова неравенство, което изхожда от естествения подбор, от естествената селективност, от изначалните отлики във всички природни и социалнополитически фактори и явления. Несправедливо е неравенството, което по изкуствен, по ведомствен, по насилствен, по противоестествен път се противопоставя на естествената йерархичност, за да я замени и подмени с нововъдворена, базирана на несъвместима с фундаменталните начала и принципи на битието субординация. Така се създават конюнктурите, които са изкуствени, несъобразени със закономерностите на мирозданието, с функционалните принципи на битието конструкции, чиято скрита цел е да обслужват нечие високопоставено тщеславие. И тъй като животът е по-силен от тщеславието и властта и на най-могъщия властелин, конюнктурите, обслужващи нечии индивидуални потребности в разрез с потребностите на общността, са, въпреки кратковременните си триумфи, исторически нежизнеспособни. В нашата национална съдба тази нежизнеспособност си каза тежката дума в края на 1989 г., когато всички като един се изправихме срещу комунистическите демони. Оттогава насам обаче демократичните, антикомунистически тенденции са в непрекъснато отстъпление – вече четвърт век сме свидетели на една тиха, но неумолима, на една подмолна

реставрация на комунизма

Реставрация психологическа, която, доколкото социалната психология закономерно води до социална практика, рано или късно ще стане и практическа. Свален с гръм и трясък от сцената, година след година комунизмът се завръща тихо и на пръсти, подмолно и инкогнито се завръща в националното ни битие. От това аз се боя като от огън, съзнавам обаче, че моите страхове няма да спрат този деструктивен процес. Чиято индикация е и общонародната носталгия по Тодор Живков и тодорживковизма. Извечен двигател на тази некрофилна носталгия е популизмът. Разиграван десетилетия наред на всички социални равнища, този популизъм завладя общественото съзнание и надживя режима – вместо да го заличат, десетилетията демокрация не само го съхраниха, а и го легендаризираха. Като явление популизмът не е чужд и на най-цивилизованите, и на най-култивираните общества и общности, в деспотични условия обаче той цъфти и процъфтява с най-пищните си цветове. Именно защото съзнава, или поне интуитивно долавя, своята нелигитимност, деспотът трескаво търси похвати да се себелегитимира пред сънародниците си. Това той не може да стори със средствата на демокрацията – може да го стори, само симулирайки демокрация. Така същинската, традиционна, класическа демокрация бе провъзгласена за буржоазна лъжедемокрация и заклеймена от партийната идеологическа пропаганда като антинародна, а едноличният режим бе тържествено обявен за народна демокрация. В тон със сценария номенклатурчиците напускаха епизодично номенклатурните си лимузини и слизаха церемониално сред народа: първа копка на новия строителен обект и първа глътка на Трифон-Зарезан, хляб и сол според ритуала на поредния фестивал, родопско чеверме на събора, народно хоро на площада пред мавзолея – постановките нямат край. И награди, грамоти, медали – като на освободителна война. Всичко това придружавано, разбира се, от щедри обещания. Които не бяха изпълнявани – нямаше и защо да бъдат изпълнявани. Обещаващите знаеха, че, обещавайки, лъжат адресатите. И адресатите знаят, научиха с петилетките, че са лъгани. И едните, и другите се правеха обаче, че си вярват взаимно. Тържествеността, с която се вживяваха в церемониалните си роли, правеше пародийността още по-флагрантна. Това масово надлъгване на всички социални равнища, тази общонародна мимикрия се превърна с времето в истински маскарад. Безконтролността на висшестоящите подхранваше ентусиазма. Е, вярно е, че и в най-цивилизованите държави държавниците послъгват кое-що електората, но го правят с мярка – те знаят, че има, съществува и будува една четвърта власт, която зорко следи и проследява всяка тяхна дума и която ще им подири сметка за всяко неизпълнено обещание. Демократите са ден и нощ нащрек, защото всеки момент могат да бъдат направени на маймуни от свободните медии и да се простят с ведомствените си кресла. Това тяхно безпокойство обезпечава спокойствие на обществото. Разбира се, по този начин социалните пороци не са ликвидирани веднъж завинаги – доколкото е човешко дело, и най-съвършеното общество носи белега на людското ни несъвършенство. В цивилизованите общности обаче това несъвършенство е лимитирано, подвластно е на строги регламенти, които, макар да не превръщат земните хора в небесни ангели, държат под око дяволщината в тях. В деспотичните системи това е немислимо – там в единствена реалност,

във върховна истина се превръща надлъгването,

там разюзденият популизъм господства безусловно над всички истини. Там можеш да обещаеш, че през 1980 г. ще навлезем в царството на комунизма, което ще изобилства от общодостъпни духовни и материални блага. След което, необезпокояван от настъпилата повсеместна социална нищета, да отложиш общонародното щастие с някоя-друга петилетка, с някоя-друга епоха, с някоя-друга вечност. Можеш дори да отпразнуваш измамата като победа, която зевзеците нарекоха победа на прогресивните сили над здравия разум. А медиите до една ще те аплодират, ще те аплодират поединично, групово и колективно всички национални институции и форуми и певци песни за Тебе ще пеят. Ето как:

„Защото Вие сте обречен

и от живота сте избран

мига, деня, самата вечност

да преустроите по план!”

Е, слава Богу, чак до самата вечност не стигнахме – само деня и мига успяхме да обсебим. Навъртяхме кажи-речи цял един човешки живот, 

подмамихме две-три поколения в капана,

наречен реален социализъм, но вечността ни се изплъзна – вечностите са достъпни само за демокрациите – не и за диктатурите. Цитираните строфи са част от общонародната мимикрия – с тях авторът поздравява Тодор Живков за рождения му ден. Ако не споменавам името му, то е, защото спретнатото куплетче би могло да бъде написано от още стотици, от още хиляди членове и кандидат-членове на СБП. И от още стотици хиляди редови словослагатели. Най-печалното е, че стиховете в случая са дело не на някой вманиачен графоман, а на талантлив поет и драматург, решил да пропилява таланта си, да се погаври със словото людско и словото Божие по този лакейски начин.

Ако сме, както находчиво отбеляза неотдавна една публикация, народ от тодорживковци, то е, защото във всеки от нас дебне закодиран по един миниатюрен и невидим, но автентичен Тодор Живков. По всичко личи, че той е неизкореним – политически конюнктури се отменят и заменят с нови, националният ген обаче е незаличим. Както Тодор Живков подвеждаше и мамеше господарите си от Кремъл, така и ние, неговите подвластни, подвеждахме и мамехме властта му над нас. Доколкото изобщо я имаше, съпротивата ни срещу деспотизма на деспотите се водеше не в доблестен рицарствен двубой – съпротивата ни стигаше само до един плахо прошепнат в студентската мансарда пред шепа съмишленици политически виц. А вие представяте ли си – запита преди половин век в публикация, подобна на тази, Стефан Маринов – вместо да призове противника си открито на дуел, един рицар да тръгне да го одумва шепнешком зад гърба му във вицове и сплетни? Но къде ти рицарски традиции и рицарски нрави на балканска земя?! Рицарите обитават други обители, растат под сянката на други дървета, по други пътища препуска, яхнал Росинант, благородническият им живот. А ние тънем в собственото си популистко блато. Като народ от тодорживковци – не от донкихотовци.