Алекс Алексиев, Bulgariaanalytica.org.

Преди няколко дни Турция бе домакин на т. нар. «Световна хуманитарна среща на върха», малко след като парламентът прие законопроект, който ще позволи на правителството да снема парламентарния имунитет и да хвърля в затвора членове на парламента, чиито мнения не съвпадат с тези на все повече оформящия се като диктатор президент-ислямист Реджеп Тайип Ердоган. С това се поставя точка на всички претенции за демокрация, които Турция все още имаше и е доказателство, че този член на НАТО върви към катастрофа. За да се разбере защо един такъв изход е вече неизбежен, трябва да се разгледа отблизо въпросният пагубен закон и обстановката, в която е приет.

След идването си на власт с огромно мнозинство през 2003 г., Ердоган, който никога не е крил крайните си намерения за извършване на радикална ислямизация на Турция, въведе редица политики, които бяха приети добре. Една от тях е започването на мирни преговори с голямото кюрдското малцинство и Кюрдската работническа партия (ПКК), която го представлява и която бе ключов фактор за мотивацията зад кървавата кюрдска партизанска война, довела до смъртта на 40,000 души през 80-те и 90-те години на миналия век. Две от политиките в тази област, а именно възможността за ползване на кюрдски език и възможността за избор на собствени кметове в голямата югоизточна част на Турция с преобладаващо кюрдско население, бяха особено популярни и ПКК обяви едностранно прекратяване на огъня през март 2013 г., след месеци на преговори между Анкара и водача на ПКК, Абдула Оджалан, който беше в затвора.

Междувременно, обаче, геополитическите обстоятелства на големите кюрдски малцинства в региона се промениха драстично и се насърчава

все по-силен стремеж към автономия

Кюрдите в Северен Ирак са вече де факто независими и се открояват като единствената военна сила, способна да се противопостави на ИДИЛ. Нещо подобно се случи и в северната част на Сирия, където Башар Асад оттегли войските си в началото на гражданската война и по-голямата част от кюрдските райони също станаха автономни и се изявяват като основен противник на терористите на ислямска държава, които бяха мълчаливо или пряко подкрепяни от Ердоган. Отношенията на Ердоган с кюрдите взеха отрицателен обрат след обсадата на кюрдския сирийски град Кобани и окупацията на 350 кюрдски села от терористите на ИДИЛ през септември 2014 г. След като Анкара не оказа помощ на Кобани, във всички кюрдски райони на Турция избухнаха яростни бунтове, които бяха жестоко потушени и това допълнително влоши отношенията. Краят на усилията за помирение дойде след парламентарните избори през юни 2015 г., когато кюрдската партия HDP получи над 13% от гласовете и не само влезе в парламента, но и възпрепятства парламентарно мнозинство на партията на Ердоган АКП.

Явно в този момент Ердоган реши, че трябва да унищожи HDP със сила, като ги обвини в тероризъм и започне масирани репресии с военна сила, което стана причина за хиляди цивилни жертви в кюрдските градове от миналата есен насам. За ислямиста Ердоган HDP е поредното политическо предизвикателство. Изборите показаха, че либералната платформа на кюрдите е

все по-привлекателна и за светските турци

от всички етнически групи.

Погледнем ли към настоящето, стратегията на Ердоган става кристално ясна. Той започва да спори публично още през януари 2016 г., че парламентаристите от HDP са терористи и трябва да бъдат съдени и вкарани в затвора. След това е въпрос на време АКП и националистическите им съюзници да прокарат законопроекта на 20 май 2016 г. за снемане имунитета на кюрдските депутати и евентуално на други членове на парламента. Законопроектът е написан така широко („предоставяне на физическа, духовна и морална подкрепа на тероризма“), че дори и становищата в подкрепа на кюрдската автономия или други „осъдителни възгледи“ може да се квалифицират като терористични. Вече няма съмнение, че Ердоган е избрал бруталното политическо потисничество за постигане на целта си за превръщането на Турция в ислямска диктатура с него начело, като безспорна еднолична власт. И това едва ли е краят на амбициите му. Както отбелязват много от онези, които следят радикалната му ислямистка кариера, той никога не се е свенял да представя себе си като надеждата на целия мюсюлмански свят и Турция като легитимен негов лидер, каквато е била някога Османската империя. Единственият въпрос, на който остава да се отговори, е дали Ердоган ще успее.

Ето че има сериозни основания за Ердоган да се съмнява в бъдещето си, както в страната, така и в международен план. В национален аспект няма никакво съмнение, че бруталната му тактика ще възпламени още повече кюрдите, ще докара хиляди нови попълнения на ПКК и вероятно ще доведе до увеличаване на насилието, не само в традиционните кюрдски територии в югоизточната част, но също така и в големите градове на Западна Турция, където сега кюрдите живеят в компактни маси. Това е кошмарен сценарий, за който

няма военно решение

Международните политически последици от репресивната тактика на Ердоган са не по-малко сериозни. Вече е ясно, че Европейският съюз няма да предостави на Турция предложеното от Меркел безвизово пътуване, ако тя не промени своето законодателство за тероризма – нещо, което Ердоган няма да направи, тъй като това е основното му средство за политически заплахи и изнудване. На европейците също ще им дойде до гуша от постоянната злоупотреба от страна на турския президент с т.нар. „дух на робство и колониализъм.“ Това означава, че Турция ще остане отлъчена и политически изолирана в Европа и Близкия изток, както никога досега в новата си история.

Задаващият се неизбежен конфликт с Америка в Сирия е вероятно още по-неблагоприятен. Вече бе доказано, че Турция на Ердоган никога не е заставала сериозно зад борбата срещу радикалните сунитски терористични организации като ИДИЛ, Джабхат-ан-Нусра, Исрар ал-Шам и др., а в действителност ги е подпомагала и подбуждала. Това е вече недопустимо, особено след като САЩ и техните съюзници се готвят за решителни битки срещу ИДИЛ, от Фалуджа и Мосул в Ирак до Ракка в Сирия. А на всички тези фронтове, кюрдите са най-надеждните и закалени в битките съюзници на Америка; от Пешмерга в Мосул до силите на Демократичен съюз (PYD) в Сирия. Последният, например, представлява пет шести от Сирийските Сили за Отбрана (SDF), с 30.000 готови за битка срещу ИДИЛ. САЩ вече са внедрили 200 войници за специални операции в бойните единици на Демократичен съюз (и още 250 са на път да се присъединят) и тясно координира въздушните си удари и операции с тях. Колкото и да протестират турците, че кюрдите са терористи, това няма да окаже влияние върху Вашингтон, с оглед на опита на САЩ на бойното поле.

Логиката на конфликта подсказва, че рано или късно, ако не при тази администрация, то със сигурност при следващата, Америка ще трябва да признае, че ислямистка Турция отдавна е престанала да бъде приятел на Запада и да реагира по съответния начин.