Георги Стоянов, Виена

Деградираме като общество, защото все по-рядко правим осъзната разлика между „добро“ и „зло“. Подобни грешки, обаче,  не са търсене на пътя, който извежда към светлината, а тоталното доказателство, че като нация сме в тежко раздвоение, загубени сме в собственото си лицемерие.

Поредното доказателство за това е решението в София да се именува улица на червения функционер Николай Добрев. Сама по себе си тази идея и опитът да се реализира е тежък политически гаф, но не за една партия и отделен политик, а за цялата политическа класа, която показва негодност дори за себеоценка. 

Със сигурност има среди, в съзнанието на които покойният Добрев грее с ореол на светец и това е нормално да е така, поне за семейството му или за хората, с които е правил бизнес и политика. Но дори в партията му БСП няма единна позиция по тази тема, а по-скоро лицемерно и фалшиво мълчание да не си създадат конфликти и неприязън с наследника му – малкият Кирчо. А инак червени другари с насмешка казват: „Какъв е бил този Добрев, какви са му заслугите, предател!“

Щитове и гардове пазеха Добрев по софийските улици

Вътрешните боричкания в столетницата

са си тяхна работа, проблемът е, че Николай Добрев не е безспорна политическа и обществена фигура, а напротив доста спорна, и именно заради това е твърде рисковано софийските, а и които и да са други български улици, трябва да се свързват с подобни герои на прехода.

Основният мотив, за да се кръсти столична улица на този човек е „геройството“ му да върне заедно с Георги Първанов на 4 февруари мандата за съставяне на второ социалистическо правителство, през политически размирната 1997 г., след срива на обществено доверие към кабинета на Жан Виденов. Така се избегнала гражданска война. Това събитие обаче все още не е исторически изяснено и фактологично безспорно, а по-скоро тенденциозно е забулено с митове и геройства, които вече 18 години фалшиво фаворизират личността на Добрев и обкръжението му. Различна версия от червените лидери има и президентът Петър Стоянов. Но дори и благосклонно да приемем, че 4 февруари и постъпката на Добрев са безспорни, то в никакъв случай нямаме правото да забравяме как се стигна до тях. 

Още от края на ноември 1996 г. във всички градове на страната се провеждаха протестни шествия и демонстрации срещу правителството на БСП. На 26 декември Виденов се оттегли като председател на БСП, хвърли и оставката на кабинета. Властта в партията бе овладяна от Първанов и Николай Добрев, който в това време беше и вътрешен министър. Именно така се стигна до паметния 10-ти януари 1997 г., когато хиляди недоволни българи щурмуваха парламента, с искане за незабавна оставка. Свидетели и експерти твърдят, че с действията си вътрешният министър е допуснал и предизвикал безредиците. По-късно по негово нареждане са извадени силите за сигурност – полиция, жандармерия, които и пуснати да бият и разпръскват демонстрантите. Същата вечер – на 10-ти срещу 11-ти януари стотици от протестиращите бяха жестоко бити и арестувани по столичните РПУ-та, срещу някои от тях започнаха и нагласени процеси, без доказателства, че са вандалствали. Сред жертвите на погрома, предизвикан от Добрев попадна и първият демократично избран български премиер – Филип Димитров. Той се оказа с пукната глава и синини по цялото тяло. Николай Добрев няма как да не бъде запомнен с това, че 

пусна силите на реда срещу гражданите, 

нещо което в историята на 25-годишния преход си позволиха само Орешарски и вътрешният му министър Йовчев. От 11-ти януари всяка вечер гневни българи искаха оставката на Николай Добрев, на целия парламент, и отказ от БСП за съставяне на второ червено правителство. И този поход на гражданите продължи 24 дни – всяка вечер, за да се стигне до „култовия“ 4 февруари. През това време Добрев и Първанов показваха, че са готови дори и с цената на кръв и безредици да задържат властта, и 24 дни го правеха, докато узреят за исканията на протестиращите, но провирайки ги през личните си интереси. Сега изследователи твърдят, че върху двамата „герои“ е имало и силен външен натиск – от Газпром и руския премиер Черномирдин. През последните години в обществото все по-осезаемо се налага усещането, че така нареченото „геройство“ на тогавашните лидери на БСП е било част от задкулисни договорки и планово предаване на властта на идващата, но контролирана синя вълна, която е поела определени политически и икономически ангажименти.

Пребитият Филип Димитров, с превързана глава

Дори само, ако направим една неволна съпоставка, ще установим, че на Добрев са му трябвали 24 дни, за да се откаже от властта, а през юни 2013 г. Делян Пеевски разчете много по-бързо посланията на гражданите и само за три дни напусна важния пост в ДАНС. Но почти толкова кощунствено ще бъде, ако след 18 години някой поиска и на неговото име улица, булевард или паметник.

Освен събитията покрай предаването на властта през зимата на 1997 г., за Николай Добрев могат да бъдат посочени доста интересни факти, свързани с миналото му като активист на БКП, а по-късно и на БСП. Но те в никакъв случай не кореспондират с образа му на 

мъченик за демокрация, граждански свободи 

и пазарна икономика, свободна от мафии и задкулисни кръгове. По-скоро дори и непредубеденият изследовател ще се натъкне на доста смущаващи обстоятелства, насочени срещу свободите на хората, тайни връзки и зависимости, които оставиха тежък белег върху прехода, който днес все повече прилича на 25-годишна гражданска война.

Историците казват, че за една личност или събитие трябва да се съди поне 100 години след него, а ние по Лениниски отново решихме "в съкратени петилетки да презипълним плановете" и да посочим новите идоли.

Идеята за софийска улица с името на Добрев привидно може да се приеме като повод за възхвала на героя, на верния син в партията. Но подобно решение ще разрови стари рани, ще отвори стари битки и вендети, и в никакъв случай няма да бъде повод за единение на и без това поляризираната нацията. България няма нужда от нови герои, идоли и символи, имаме си достатъчно, че даже не ги помним. Нужни са ни смирение и трезва преоценка на последните 100 години от съжителството на нацията. Имаме нужда и от общ път в името на бъдещето, но той никога няма да бъде извървян, ако ни натрапват, като национални, фалшиви и спорни партийци.