Алекс Алексиев, bulgariaanalytica.org

Тонове мастило вече се изписаха в разгорещените дискусии за бъдещето на Великобритания и Европейския съюз след предстоящия референдум за членството на Великобритания в ЕС (т.нар. „Брекзит“). И от двата лагера – за и против оставането в ЕС – се изсипаха купища мрачни предвиждания и предупреждения, но на практика никъде нямаше адекватно обсъждане на политиките и обстоятелствата, довели до този тежък избор държавата, която ни даде Магна харта и първата функционираща модерна демокрация в Европа. Всъщност е изключително важно да се направи опит да се разкрият причините зад Брекзит, особено ако защитниците на оставането в съюза надделеят. Защото, какъвто и да е изходът от референдума, със или без Великобритания, няма изгледи Европейският съюз да насочи кормилото си в правилния курс, ако не разбере какво доведе до 

излизането му от релсите

За да се види колко далеч от курса си се е отклонила Европа напоследък, си струва да си припомним как започна всичко. След две жестоки братоубийствени войни през 20-ти век, европейците най-накрая решиха, че за да избегнат трета война от такъв мащаб на континента, трябва да създадат набор от мощни икономически и политически стимули, за да се държат заедно. Отговорността да формулират и насърчават тези политики се падна на гиганти за времето си като Конрад Аденауер, Роберт Шуман и Алчиде де Гаспери. Основните принципи бяха наречени „четирите свободи“ и бяха толкова силни и изчерпателни, колкото и прости. Европейците трябваше да приемат неограничената свобода на движение на хора, стоки, капитали и услуги. Така и стана и с подписването през 1957 г. на Договора от Рим, започна формирането на новата Европейска общност. Хора като Аденауер, обаче, разбираха, че за да бъде успешна тази общност, трябва да има дух на конкуренция във всичко останало.

Не така смятаха французите, които винаги са били готови да прегърнат социалистическите идеи и да ги превъплътят. От самото начало те започнаха да спъват колелата на общата машина, поставяйки гаечни ключове между спиците, като настояването за земеделски субсидии, например. Нито Франция, нито другите държави със силни леви уклони, ги удовлетворяваше концепцията за една общност на свободни, но конкуриращи се страни, каквато бе идеята на Аденауер и де Гаспери. Тези държави мечтаеха за „Съюз на европейските социалистически републики“, т.е. за някаква демократична версия на СССР. В крайна сметка, те надделяха и новият съюз бавно еволюира в бюрократизиран и все по-малко демократичен съюз, който все повече се отдалечаваше от оригиналния модел. Един ранен връх в този път, който води за никъде, бе въвеждането на еврото през 2000 г., което в крайна сметка представлява провалило се усилие за постигане целите на политическата интеграция с икономически средства. Резултатът е бездънна яма, наречена Гърция и дългосрочна икономическа стагнация по целия южен фланг на ЕС.

През 2005 г. неизбраните бюрократи от Брюксел решиха, че е необходимо да се ускори интеграцията с помощта на Европейска конституция и когато гласоподавателите във Франция и Холандия отхвърлиха решително тази идея, Брюксел просто отказа да приеме „не“ за отговор и пробута същата цел посредством Договора от Лисабон от 2007 г., който не се нуждаеше от гласуване.

Същевременно, след разпадането на Съветския съюз, като се убедиха, че няма да има друга война, 

европейците започнаха да се разоръжават

до такава степен, че днес ЕС едва може да бъде регистриран като военна сила и САЩ плаща почти 3/4 от бюджета на НАТО – положение, което не може да бъде устойчиво. Докато мандарините от Брюксел мечтаеха за вечен мир, зараждащата се неоимпериалистическа Русия на Путин надигна грозната си глава на изток, радикалният ислям се превърна във все по-неизбежна терористична заплаха в Западна Европа, а Близкият Изток видимо отстъпи под постоянната преса на насилието.

Сякаш за да докаже колко дисфункционални са станали политиките на ЕС, през септември 2015 г., Ангела Меркел каза на милионите бягащи от хаоса в Близкия изток и други места, че няма ограничения за броя на бежанците, които Германия (а и Европа) може да приеме. Тази политика на почти неизмерима глупост бързо доведе до най-голямото нашествие в Европа след Втората световна война на милиони бежанци, предимно млади мъже и икономически имигранти. Като че ли тази вреда не бе достатъчно голяма, ами кохортата и в Европейската комисия информира източноевропейците, с които не бяха проведени консултации, че те ще трябва да вземат квоти от мигранти, определени от Брюксел и ако не успеят да изпълнят нарежданията, ще бъдат наказани с глоба от 250000 евро за всеки неприет мигрант. Човек трудно може да си представи по-брутален и недемократичен диктат в една общност от уж суверенни държави и разбира се, всичко това бе отхвърлено с възмущение. Бързо стана ясно, че политиките на Меркел са катастрофални и те бяха своевременно отменени, но 

щетите вече са нанесени

Като добавим към това и една разбита европейска банкова система, бъркотията в паричната система, икономическата стагнация, която сякаш няма край и все по-репресивната система за регулиране, става ясно защо на англичаните им писна от властното и безотчетно правителство в Брюксел. Би било огромна грешка, обаче, да се приема, че това е само проблем за Великобритания. Резултатът от едно скорошно социологическо проучване на Фондация Пю (Pew) показва, че антибрюкселските сантименти на британците се споделят в цяла Европа и се разрастват. Цели 61% от французите имат неблагоприятно отношение към ЕС и 42% от европейците в настоящия момент искат властта да се върне на националните правителства. Всичко това сочи, че независимо от изхода на референдума за Брекзит, Европейският съюз е изправен пред екзистенциална криза. Съюзът или трябва да започне да се реформира, в съответствие с оригиналния си проект или ще загине с гръм и трясък. Tertium non datur.[1]

[1] Лат. език – Няма трето положение – бел. прев.