Д-р Любомир Канов

Наблюдавам с почуда как в България, а и в Европа донякъде, се водят спорове и идеологически битки между ляво и дясно, между либерално и консервативно, без да са ясно дефинирани тези понятия. Естествено, при липса на разбиране кое какво е, споровете са безплодни, а твърденията, ограничителните линии на спорящите и в крайна сметка политическите противопоставяния се превръщат във фантомни битки срещу неуловими призраци и идеологически привидения. Да вземем примерно понятието консерватор, консервативен, така както мнозина го разбират в България. Преди всичко, интелектуалците и образованите люде обявяват българина за “консервативен” по народопсихология, което почти винаги съдържа един пласт от негативни конотации. Подразбира се, че той не е в крак с времето си, изповядва архаични и патриархални възгледи, не приема лесно новото, съпротивлява се на “прогресивното”, а това го прави ретрограден и неподатлив на промяна. Да си консервативен в очите на по-издигнатите в умствено отношение прослойки е белег на един вид умствена изостаналост, макар и не до степен на истинска дебилност. От тази гледна точка, консервативният българин се нуждае от 

просветителска намеса,

 от изуване на опинците с помощта на някаква културална процедура и възлизане от глината на неговото минало върху асфалта на напредничавато и либералното. 

Либералното от друга страна е новото, цивилизованото, бъдещето, то е свободата. Самото име подсказва, че става дума за Libertas, за освобождаване от нещо старо и отживяло. Естествено, че симпатиите автоматично клонят към либералното и особено за млад и мислещ човек, образован в духа на европейските и световни ценности, граничи с неприличното да се обяви за консервативен. И ето тук навлиза един друг термин, който на пръв поглед е сходен с “консервативен”, но същевременно е различен и се употребява в България по различен начин. Терминът е “консерватор” в смисъл на принадлежащ към определена политическа философия, партия или тенденция в мисленето, поведението и система от ценности, различни и в много отношения противоположни на тези от либералния спектър. Консерваторът е политическият антипод на Либерала. В този най-общ смисъл той се схваща като идеологически противник и там се прокарва разликата в понятията в англосаксонската традиция, като разбира се в британската версия се говори за Тори и Labour, а в Щатите за Републиканци и Демократи. В частност, американските понятия, както впрочем и британските, съвпадат общо взето с класическите определения за ляво и дясно, като има едно уточняване, че в Америка под либерално се разбира крайното крило на Демократическата Партия, което обаче в своята доста агресивна реторика и лява ориентация граничи със своебразен маркузиански неотроцкизъм и разчита на терминология от арсенала на класовата, расовата и междуполовата война. (В последните десетилетия Демократическата Партия на САЩ беше практически превзета от нейното ляво крайно крило). Но да приемем, че в англосаксонските определения, било то в смисъла на ляво и дясно или либерално и консервативно, съществуват ясно определими различия. И те са идеологически, включват основните нагласи за отношенията между индивид и държава, за традиционните ценности, включително семейните, образователните и религиозните, икономическата система, данъчната политика, базовите принципи на правосъдието и пр. Без да влизам в подробности, когато лично използвам термина консерватор, консервативен, което според мен е едно и също, аз визирам в общи линии онова, което представляваха в миналото политическите възгледи на Роналд Рейгън и Маргарет Татчър, към които в известен смисъл бих добавил и Кардинал Войтила, впоследствие Папа Йоан Павел Втори и Хелмут Кол. Към тази най-общо казано политическа линия на мислене и поведение, без да влизам в излишни подробности, аз бих определил политически и себе си. С други думи, републиканец в духа на Рейган, не на Буш 1 и 2, консерватор в стила на Татчър, а

 в български смисъл десен антикомунист,

 проевропеец и прокапиталист и привърженик на свободата на мисълта, на словото и на съвестта. Ценности, за които съм бил преследван и лежал в комунистически затвор. Проблемът, който възниква на терминологическа основа тук, в България е, че консерватизмът и либерализмът се схващат по начин, който не съвпада с онова разграничение, което се прави между тях в англосаксонският свят, а подозирам, че има значително замъгляване и припокриване на двата термина в рамките на европейското разбиране, включително и на ниво европейски партии, така както са представени в ЕС. Това обърква мисленето на широки групи от хора и респективно тяхното гласуване за една или друга партия в диапазона на съществуващите партии или да кажем смущава яснотата на техния избор, когато тръгнат да търсят своето представителство из пазара на идеи и политики. Тук голяма роля играе и семантиката на наименованията, която толкова често може да бъде подвеждаща и объркваща, особено ако бъде подсилена от вербални обвинения и крясъци от винаги причакващите в крайните ъгли провокатори, евфемисти и професионални манипулатори на общественото мнение с госпдстващи позиции в масмедиите. Така например, един консерватор в политическо отношение, така както го описах малко по-нагоре, тук в България, а подозирам и другаде в Европа, би могъл да бъде лесно окарикатурен в масовото съзнание и представен като ретрограден, като крайно десен ектремист, противник на прогреса и на свободата, защитник на експлоататорската класа, неонацист, хомофоб, пещерен антикомунист, затоплист (тоест привърженик и причинител на глобалното затопляне), замърсител на океаните и атмосферата, расист и угнетител на всички хора, които са родени с малко повече меланин в кожата, разгонен от тестостерона подтисник на жените, поддръжник на обскурантизма и на Инквизицията на религиозна основа и т.н. Това е улеснено от самата етимологична основа на думата, която внушава идея за застиналост, за консервираност, застой, липса на прогрес, на свободна мисъл и на хоризонт към бъдещето. Изцяло неверно схващане, разбира се, но лесно за налагане в масовото съзнание. Защото, в същинският си смисъл, консервативно означава запазване, предпазване на ценностното, на глъбинно важното, на традиционното и сърцевинната за една култура, съхраняване на устоите на човека в континуума на неговата културна и историческа идентичност. В противоположност, либералното в неговата експанзия и отрицание на историческото, традиционното, националното и локалното, винаги е било движено от 

нагон към надличностното, наднационалното,

 всеобщото, към “вечната правда и обич над света”и в крайна сметка към глобалистичният контрол над човека. Парадоксът е, че всичко това винаги е ставало и става под егидата на “грижата за човека”, за неговите права и свободи, за освобождаването му “от оковите” на капитализма, колониализма, експлоатацията, неравенството, несправедливостта, в името на Libertas, на Свободата. “Либерален”семантично звучи много по-примамливо от “Консервативен” и в дългата история на употребата и разнопосочното тълкуване в различен контекст на тези термини, те смислово започват да се различават значително от реалното им използване в политиките на днешния ден.Нещо повече, те придобиват различно тълкуване и приложение в отделните държави, които имат свои собствени и различни политически традиции. От това произтича значително объркване и много усилия биват хвърляни в самото подножие на обществения разговор и преди началото на всеки смислен спор по същество. Дали не е време тези термини или прецизно да се уточнят какво означават, особено в България, или да бъдат заменени с други, значително по-ясни за едно общество, което все трудно се ориентира в съвременните идеологически доктрини? Умората от старите термини, похабени от дълголетни демагогии е налице. Не че е невъзможно да възникнат нови, но все пак?