Валентин Вацев, специално за Faktor.bg

Съвсем наскоро научих какво означава „моделът Кой”, но приемам, че така би могло да се нарича и задкулисието. Съгласен съм също, че е дошъл моментът - даже е презрял - и за подмяна на елитите. Двата проблема имат общо, но лежат в различни плоскости. България няма полезни ходове и не може да продължи по-нататък без подмяна на сегашния елит, а това е дълга и сложна операция. Между другото, това е и главният резултат от сегашните парламентарни избори - победи общественият гняв срещу елита. Най-голямата партия е на негласувалите и това вече е очевидно за всеки.

Загадъчно е как българският аналитичен потенциал – т.нар. българска експертокрация - не забелязва това; как, прости Господи, българските политолози и социолози си позволяват лукса да не забележат този факт. Те реално са изправени пред слона в зоологическата градина, но се опитват да забележат само хамстерите наоколо. Когато една национална политическа класа получи по-малко от половината гласове при едни легитимни избори, това означава на медицински език

тежко малокръвие, левкемия

От тук нататък управлението може да се крепи или с манипулативни технологии и с обикновени балкански свинщини, или с извънредни обстоятелства, или с началото на подмяна на елита. Проблемът, който българските експерти не желаят дори да забележат, е надвиснал както над тях, така и над цялото наше общество. От тук нататък той стои със страшна сила - как да сменим политическия си елит, как е възможно да се случи това? Или не е възможно?

Разговорът е дълъг, но ако е прав Платон, когото приемам за първия политолог в европейската история, след олигархичните режими (приемайки, че в България има такива, макар че според мен това не е точната дума, но обществото е приело тази терминология), на власт може да дойде диктатурата - да се появят тирани и диктатори. Тоест, трябва да ги очакваме и едва след диктатурата може да се надяваме да се появи това, което при Платон се нарича демокрация. Така че, бихме могли да се огледаме поне за малко и да видим дали не се е задал

диктаторът

Разбира се той няма да е в образа на милия за всяко българско демократично сърце Пиночет, а нещо по-балканско. Това също е начин за подмяна на елитите, но не е най-желаният, поне според мен.

Ако анализираме така наречения „модел Кой”, изхождайки от елитите, първо трябва да изчистим термина. Проблемът с този „модел” е сериозен, но това название е неудачно, то е някакъв ненужен, лежерен артистизъм в именуването, в комбинация с омръзналата на всички моделна фразеология. С модели в България се занимават още от епохата на късния социализъм, но трябва да спрем да мислим чрез този късно-социалистически жаргон, защото става дума за следното – налице е един процес, който касае целия модерен свят и ето ви едно нещо, в което България е начело на света или поне „в първите редици”. Едно от най-големите завоевания на модерната епоха е поставянето на самата власт под светлината на обществения интерес. Това е формирането на властта така, че да бъде прозрачна, да бъде видима, да се създава такова усещане, (вярно или не), че цялото общество вижда властта, коментира я, обсъжда я и може да й въздейства.

Това е една от най-величествените победи на европейските буржоазни революции. Защото преди тях, например във Франция кралете не само са имали правото да обнародват ордонанси, от които обществото е научавало за тяхната воля и за важни решения, касаещи живота на всички, но те са имали и правото на така наречените „lettre de cachet " - скрити писъмца, засягащи не „всички”, а именно „всеки” - чрез тях кралят е дарявал или отнемал живота на всеки, който е поискал. Тоест, тогава властта е имала възможност да се добере до тебе в тъмното и да ти вземе живота, с правото на това, че е власт, тъй като тя е тъмно, невидимо, неясно нещо, което живее, движи се в мрака и не е „под контрола на народа”. Поставянето на властта под обилна светлина е най- голямото достижение на модерността. Но тъй като модерността вече отминава, над света се спуска криптархията – скритовластието на едно ново средновековие...

При нас това стана много лесно и много бързо, тъй като успехите на модернизацията бяха хвърлени най-напред на кучето под опашката, нея пожертвахме най-напред. Но в други страни, дори и в тези, които са много напред в модерността, като САЩ, например - чието общество ще се отбранява до последно срещу тази тенденция - дори и там се наблюдава същото.

Засилва се ролята на скритата власт

на непубличността, на неясната власт, изтъкана от скрити зависимости, появява се сянката на матрицата на връзки и зависимости и на функционални отношения, които не можеш да поставиш под рационален, видим, публичен контрол. Гражданинът става все по-безпомощен, ерозира се границата между частен и обществен живот. В България това е очевидно. Но в това отношение ние не се отличаваме много от другите недомодернизирани или вторично (и насилствено) демодернизирани общества.

Интересно е какво става в САЩ, защото те са модерно общество. Средният американец непрекъснато изпитва натиска на една власт, за която той не е гласувал – той се досеща, че властта там не е Обама. Нима дори оттук, от България не се забелязва се, че този президент все повече го третират като негър, дори и оттук, откъм нашата печална котловина се вижда вече как той нарежда разни неща – а те не стават...

Президентът Обама не искаше да воюва в Либия и се измъкна от там. Опита се нещо такова да направи и в Сирия, искаше да се измъкне, но го натикаха в химическата криза. Той очевидно не приветства въвличането на САЩ в Украйна, но американската политика вече все по-малко зависи от публично посочения и отговорен народен избраник, и все повече от някакви непонятни сенчести сили. Според мен това е световният финансов капитал, който вече не се съобразява с нищо, това са неявните структури на „платинения милион”. Тоест, властта все повече става криптархична – сенчеста, невидима даже и там, където е била на светло, като в най-развитите и модерни страни.

Дебатът би трябвало тогава да бъде, според мен, как да накараме властта у нас да се подчинява на правилата на модерността или на т.нар. демокрация - или поне да ни остави на мира, да не се опитва да ни манипулира, внушавайки ни, че прави всичко в „името на народа”. Тя вече не е слугиня на обществената воля, а някакво самостоятелно „нещо”, което се движи в тъмното и прави каквото си иска – със себе си, със света, с нас самите...

В България това се вижда съвсем ясно – от една страна, е нефункционираща или клоунски, палячовски функционираща публична власт, а от друга страна – всеки, що годе адекватен човек усеща, че се разгръщат други зависимости, за които ясно разбираме, че не са под контрола ни. Такова е например, назначаването на важен държавен пост на поредната госпожица, която безспорно има естетически заслуги в областта на танца – и това очевидно е решение, което не е взето публично, не подлежи на гражданско обсъждане, като това, все пак, е най-малкото и най-невинно проявление на така нареченото „задкулисие”. Тоест, публичната власт все по-малко зависи от волята на обществото – и е все по-малко публична.

Горемият въпрос е - можем ли да направим България оазис, в който това да не е валидно, тоест, волята на българското общество да се излее в публични структури на власт? Това е много голям проблем. Въпросът е тежък, но не трябва да спираме с опитите си да го решим.

Ранноперестроечната идея, че ще се съберем и ще си организираме кръгла маса, и след това ще излезем щастливи, със засмени лица и вирнати носове е детско наивна мечта. Нещата в пустинята на реалността стават с борба, с късане на нерви, с разбити животи, с разбити съдби. Народите, които са създали нещо, са го постигнали с битка. Свидетелстват за това французи, германци, англичани и най-вече американци, които са водили люта битка два века и половина, за да постигнат това, което имат.

Но сега историята им го отнема и над света се спуска криптархията, мракът на безконтролната власт и ние не знаем какво ни чака нататък. Но можем да се опитаме да се държим така, че

поне ние да бъдем на светло,

това би могло да бъде част от „промяната”.

Всъщност, колко могат да бъдат факторите на такава промяна – национална катастрофа, да пази Господ, война, в която българите ще участват пряко волята си, (но догодина тя може да се състои на украинска територия), или поява на някакъв диктатор от рода на Хуан Перон или Алфредо Стреснер? Боя се, че има много начини доброто да дойде чрез злото – както е описано в оная поговорка...

Но има и оптимистичен вариант – създаване на що-годе смислена политическа система, с няколко - 3-4 партии, които да носят видимите белези на адекватност, на нормалност – „леви” и „десни”, разбира се. Това е рационалният политически механизъм, който може да ни предпази от мрака на скритовластието. Нямаме друг път, другият избор е някаква скрита световна сила да поеме отговорността за нас. В Интернет чета как са се размечтали много българи час по-скоро да дойде американски генерал-губернатор, други искат национален ръководител от Брюксел, трети не крият мечтите си да станем вилает на добре развиващата се турска държава.

Общественото мнение обсъжда разни варианти, а аз съм склонен да мечтая за най-простото – адекватни, прости политически партии, но отговорни пред обществото. Тогава автоматично ще се реши и въпросът за така несполучливо (и претенциозно) наречения „модел Кой”. Така ще се реши и въпросът с подмяната на политическия елит, защото тази подмяна е належаща много отдавна. Защото нашият елит не е в състояние да носи отговорност, а това е базов атрибут на всеки действителен и оттам - дееспособен елит.

Да, мечтата е да заживеем по-богато, но като начало трябва да заживеем по-достойно, с повече вдигната глава и с по-малко унижение в душите. И ако може – на светло.