Христо Марков

             Вървяха заседанията на Седмото Велико народно събрание и на трибуната се изправи старият земеделски деец бай Иван Гинчев. В характерния си експресивен стил започна да обяснява как в лагерите били от различни партии, но мъката ги сплотявала, сприятелявала и останали приятели през годините. „И досега – каза бай Иван – имам приятели легионери, ратници, анархисти, отец-паисиевци”. В почивката ген. Любен Гоцев се обърна към друг комунист ген. Христо Добрев: „Хм, откъде се появиха толкова никола-петковисти, социалдемократи,  а сега и легионери, ратници и какви ли не още…??! Слабо сме работили, слабо.” Тогава не обърнах внимание на репликата.

             Местните избори през 2003 год. Демократическата партия участва в Пловдивска област самостоятелно. Регистрираме се в община Калояново ей – така, просто за състезанието. Листата ни за съветници получава изненадващо добър резултат. Прави ми впечатление, че в село Черноземен/гласоподавателите са около 280/ сме получили 86 гласа и сме първа политическа сила. Питам водача на листата ходил ли е в това село, агитирал ли е, има ли роднини там, а той е категоричен: „Не съм стъпил, дори един плакат не съм залепил.” Отивам при кмета на селото и го питам откъде може да са дошли тези 86 гласа за Демократическата партия, а той ми отговаря без да се замисли: „Това са хора от Кабаджовите, само те са.” Упътват ме към къщата на Генчо Кабаджов, който е най-авторитетнит от този род и директно го питам те ли са гласували за ДП, а той с радост ми обяснява: „Ами – ние сме, разбира се. От 15 годни чакам да се появи листа за Демократическата партия. Дядо ми е бил 20 години кмет на селото от тази партия, Мушанов е идвал в къщи, още пазя знамето на организацията. Сега като видях, че има листа на партията в общината агитирах всички роднини, дигнах братовчедите да обикалят и те, направихме си едно събрание в читалището, занесох и знамето на старата организация.” И още дълго ми разказваше потомствения демократ Кабаджов за политическите традиции на фамилията.

             Последните години все по-често се сещам за двата случая. От дългото ми ровене в документите на ДС си подчертах няколко симптоматични пасажа.

Инструкция на служителите на ДС от Ленински район в София,

 началото на 1990 год, м. януари: „Ще се появят представители на старите/фашистки/ партии – демократи, радикали, социалдемократи, легионери, ратници – от контингента на „бившите хора” в ДС. Същите да бъдат компроментирани на основа на нашите разработки, на лична основа, криминални прояви, семейни проблеми, възрастови особености, агентурно минало. Да бъдат контролирани с част от агентурния апарат и ДЛ и не се позволява тяхното обединение.” Писмо на полк. Гъдев/шеф на РДВР-Пловдив/ до пловдивските социалисти от април 1990 год.: „Масово надигнаха глава хора от старите, буржоазни партии/земеделци на Н. Петков, социалисти на К. Лулчев, анархисти, легионери, демократи на Н. Мушанов/. Те се опитват да възстановяват буржоазните организации преди 1944 год. и да се включат в сегашния политически живот – това е голямата опасност за нас преди изборите за НС.  Засега с наличния контингент успяваме да попречим и внесем в редиците им разкол, но срещаме все повече трудности на местна почва и не винаги успяваме.” Изказване на зам. министър на МВР ген. Л. Гоцев пред колегиума на МВР, май 1990 год.: „Задачата на нашата партия е да спечелим предстоящите избори. За целта на първо място е да се опитаме с целия наличен наш контингент

  да контролираме доколкото можем опозицията,

  в редиците на която се появиха много представители на старите, буржоазни партии и не бива да позволяваме тяхното обединение.” В един от най-тайните, скрити и директно отчетени на КГБ проекти на българската ДС озаглавен „Възраждане” още през 1988 год. е записано: „Да се издирят наследниците на старите партии в България и да се приобщават, където е възможно, ако не успеем да ги приобщим тези хора да бъдат компроментирани на база лични слабости и зависимости. Да се провокират конфликти сред тях, да се увеличи антагонизма между представителите на отделните организации.” И така нататък, и така нататък… Мога да продължа с още доста симптоматични примери. Каква бе голямата цел?

             В България трябваше да се случи следното – Да се унищожи спомена, да се прекъсне кръвния спомен за предците,  новите поколения да нямат биографичен спомен за рода си, за неговите политически традиции. Това можеше да бъде голям капитал за десните партии. Политическият ландшафт в страната щеше да е друг. Абсолютно убеден съм, че този мега проект на ДС успя и остави единия полюс/левия/ изцяло под контрола на БКП/БСП, а в другия /десния/ се създадоха нови,

 увъртолени квази десни партии, които да бъдат контролирани и насочвани,

  защото в тях няма останали родови спомени, традиции.

             Нека погледнем какво се случи в кратката ни след десетоноемврийска история в България. За изненада на тежките комунисти се оказа, че твърде много са останалите живи техни противници. Дори и след 45 години се оказа, че буржоазната традиция е силна, устойчива, жилава. Социалдемократите на Дертлиев много бързо успяха да се организират и в средата на 1990 год. вече стигнаха почти 200 000 организирани членове. При земеделците нещата се случваха естествено. Много бързо николапетковистите засмукаха част от казионните земеделци, възстановиха старите дружби и стигнаха до 300 000 членове. Отделно съществуваха и гичевистите от „Врабча 1”. Земеделската емиграция също доста бързо стегна редиците си. Бързо бяха възстановени Демократическата и Радикалдемократическата партии, а Стефан Савов и Елка Константинова станаха емблематични лица на СДС. Отделно се възстановиха няколко либерални партии, силна активност имаше при Федерацията на анархистите в България /ФАБ/, възстанови се дори Народно-либералната партия на Стефан Стамболов, но лидерът и Христо Атанасов бързо бе пришит в 36 НС към парламентарната група на БСП и след това изчезна. И някъде по това време се започна унищожаването на кръвния спомен – новите демократи нямаха или нарочно избягваха биографичната традиция в родовете си. Възникнаха многобройни клубове, граждански инициативи, които имаха претенциите и амбициите да играят ролята на основни политически сили. Сещам се за една реплика на бай Йосиф Петров към представителите на Клуба за гласност и преустройство и Екогласност: „Като искате да сте в голямата политика – направете си партия и участвайте”. Най-напред си направиха Зелена партия – нещо ново за политическия ни живот, без никакви традиции на родна почва, но с огромни претенции – Соломон Паси, Любомир Иванов, Владо Сотиров, дори Иван Костов и Снежана Ботушарова бяха издигнати от нея. После и тя се разцепи и от нея се роди Консервативно-екологичната партия/КЕП/, за която и докрая и не се разбра каква платформа и какви ценности защитава, но пък даде обилен политически плод – Христо Бисеров, Филип Димитров, Исак Аврамов, Светлана Дянкова. В крайна сметка и тя се кротна в обятията на БСП и ДПС. Разцеплението на БСДП започна твърде рано – още през 1991 год. Роди се СДС-център, после СДП, после Социалдемократи, докато съвсем изчезна от политическия хоризонт. Докато бе жив д-р Дертлиев спираше с всички сили членството на БСП в Социалистическия интернационал, но в крайна сметка и тази крепост рухна. Паметни ще останат думите на Петър Дертлиев към Александър Лилов в средата на 90-те:

„Вие още сте си тесни социалисти с всичките глупости, които сътвориха”

             При земеделците нещата бяха още по-мъчителни. Дълги години Анастасия Мозер удържаше сравнително успешно центробежните сили, но след смъртта на Стефан Савов рухна и коалицията Народен съюз и БЗНС. По едно време имаше официално регистрирани цели  17 земеделски организации, за да се стигне до сегашната тъжна рекапитулация. Унищожена бе и единствената истински дясна партия в България – Демократическата. Тя притежаваше всички атрибути за това – история, програма, членство в ЕНП, сравнително добър експертен потенциал, но има нещастието след смъртта на естествения лидер Савов да избере един съвсем невнятен човек за тази работа като Александър Праматарски, който я унищожи съвсем съзнателно. В момента ДП не съществува, не се явява на избори дори в коалиции, просто отмина в небитието. Радикалдемократите манкираха някакво съществуване, после една част от тях се вляха в ДП и накрая съвсем изчезнаха. Дълго време легионерите поддържаха две формации – Български демократичен форум и автентичните СБНЛ на Иван Дочев. Отиде си бай Иван Дочев и нещата приключиха и там. Да продължавам ли още?!

             В крайна сметка в България не остана нито една партия с бекграунда на политическите формации отпреди 1944 год.. Разцеплението, разпадането на традициите,

минирането на паметта

 стана с активната роля на хора, зависими от службите или насочвани от бившите ченгета, не изключвам в някои процеси да играеха роля и финикийските знаци. Традиционната български политическа система отпреди преврата на  9 септември изчезна, появиха се нови формации, които нямат никакъв исторически резерв, нямат спомени и предишни силни политически мъже. Погледнете само лидерите на Демократическата партия – Петко Каравелов, Петко Славейков, Алеко Константинов, кап. Петко войвода, Александър Малинов, Андрей Ляпчев, Никола Мушанов, Александър Гиргинов или на БЗНС – Александър Стамболийски, Цанко Церковски, П.Д. Петков, Димитър Гичев, Димитър Драгиев, Никола Петков, Г.М. Димитров. Ами че тези лидери сами по себе си са историята на България! От този политически актив не остана нищо в годините на „прехода”, останаха единствено бившите активисти на комунистическата партия и днес Корни от Крушовица се хвали с масовите убийци Вълко Червенков, Георги Димитров, Васил Коларов, Тодор Живков – лилипути в сравнение в лидерите на старите буржоазни партии.

             По този начин се загуби окончателно и биографичният вот, от който толкова се страхуваха дейците на ДС в началото на прехода, защото той така или иначе можеше да е естествен резерв на „автентичното дясно”, но „автентичността” изчезна с отломките на старите партии. Един от грозните и непремислени удари бе, когато цветната и разнолика коалиция СДС бе превърната в единна партия в името на едноличната воля, но с това се отне нещо твърде ценно – традицията и спомена. Абсурдът бе пълен когато в страната се завърна Симеон, кадет Рилски и не избра нито една от многото монархически партии, а самият той избра да бъде  Цар-партиен лидер и си тури името в новата партия – НДСВ. То се видя колко продължи и танцът му в политиката, закръгли се с връщането на имотите и всичко приключи.

             С унищожаването на биографичния вот се целеше от едни другари

да се разпадне генът на политическото у новите поколения,

да се създаде нова митология на социалистите, защото тяхната партия преди 1944 год. няма нито един коалиционен партньор сред многобройните партии. Дори с най-близките си идеологически организации воюват на живот и смърт/социалдемократи, земеделци и анархисти/. Не пропускат и веднага след като вземат властта най-напред да засилят към лагерите именно своите идеологически партньори, доколкото може да се говори за такива.

 Та сега, когато десницата има много време да мисли върху своето бъдеще не е лошо да се върне към забравеното старо, към традицията, към миналото и да си спомни началото. На един от първите митинги на антикомунистическата опозиция бай Радой Ралин започна речта си така: „Сега ще трябва да се възстанови старата, добра Демократическа партия, да се възстанови и партията на дядо Цанков, защото в България имаше традиции, имаше усет сред хората за политика…” Е, стана, но бързо, бързо ги унищожиха, а някой бе казал, че който не помни миналото няма бъдеще.

 На снимката: Конгресът на Демократическата партия в София - 1935 г.

Последвайте Faktor.bg в