Д-р Мирослав Дърмов, Лексингтън, Кентъки, САЩ

Една от странностите на сегашната ситуация в България е, че всички аргументират поведението си с позоваване на демократични ценности. Едните - с правото на протест на гражданите, другите - със законността на признати избори. Та дори нещата бяха доведени до абсурда БСП да бъде обявявана за най-демократичната партия и като пример са привеждани някои различаващи се от официалната партийна линия изказвания на Георди Кадиев. Аргумент, който по-скоро говори за подсъзнателен сталинизъм в мисленето (нарушаващият партийната дисциплина все още може да изразява нещо различно, при това без последици...за сега!), отколкото за някаква демократичност във формирането на политиката на партията. А и цялата демократичност на контрапротестите се свежда до ограничаване на протестиращите, било то в името на сигурността, тишината или родителските задължения. И всичко в името на големите цифри. Стотици хиляди подкрепяли правителството, провинцията не е на улицата, следователно мълчаливото мнозинство е зад коалицията БСП-ДПС-Атака и следователно всичко, което правят те, е демократично и легитимно. Подобни твърдения, повторени многократно от медиите, като че ли започват да придобиват гражданственост в масовото съзнание.  След месеци мълчание даже и православната църква ще отправя молебен за единството на нацията. Развитие може би закономерно, ако се имат предвид насадените митове за социалното развитие на страната в годините на прехода от така наречения

социализъм към номенклатурен капитализъм

Но макар че в своето мнозинство българите се сбогуваха с митовете на комунизма, те, с присъщата мисловна утопичност си изградиха абсурдни представи, че промяната ще се изрази в богатство, свобода и демокрация. За съжаление, 23 години по-късно нещата не се покриват с очакванията. Видя се, че богатството е там, където е определено да бъде още от преди масовите митинги, на които се скандираше „БКП в Сибир!“ Оказа се, че това, което беше БКП извън масовката, членовете на централното и местните партийни ръководства, техни роднини и свързани с тях лица са онези, които притежават България. Колкото до свободата, извън нормалното право на протест /макар и с риск да бъдеш набит от полицаите на Миков и Йовчев/, всичко останало е свързано с пари, време и свобода на политическия избор. Силата на парите еднозначно може да се измери в сигурността на съществуванието. Ако човек е спокоен за бъдещето си, той е свободен. Само че това не е реалността за мнозинството от българите, на които безработицата е по петите. Колкото до перверзността на влиянието на парите, фактът, че нито един мащабен крадец не е осъден в тази държава, едва ли е новина. Другият елемент на свободата – времето, през което индивидът не е задължен да работи дълги часове, за да осигури покрив и прехрана на семейството, а има време да се замисли над това, което го заобикаля, едва ли е характеристика на съвременното ежедневие. Колкото до свободата на политическия избор, той е невъзможен при префабрикувани политически субекти, поднесени на избирателя от телевизионния екран. И ето така се получава затворен кръг без свобода. Избирателят е притеснен за своето ежедневие, няма време да разпознае истината от манипулацията и когато трябва да упражни правото си на глас, може да се определи само между предварително зададени му възможности, които, както се оказва впоследствие, са само различни по лице, но не и по отстоявани от тях интереси. И се достига до оттегляне на избирателя от урните, което показват както изборите от 12 май, така и наскоро проведения кметски вот във Варна. Може би защото отделният гражданин разбира, че е безсилен срещу организираното и масивно въздействие на олигархията в медиите и в изборния процес като цяло. Или, както сумаризира подобни тенденции Роберт Дал, “Ако доходът, богатството и икономическата позиция са също политически ресурси, а те са разпределени неравно, как може да се възприеме, че гражданите са политически равни“... и продължава „и ако гражданите не са политически равни, как може демокрацията да съществува“.

Резултатът е отчуждение

Изходът от подобна извратеност е активно гражданско общество като това,   което се декларира в момента, и реформи, ограничаващи влиянието на олигархията. Но подобни реформи ще бъдат възможни едва когато страната престане да търпи политическо поведение, подобно на действията на Станишев за прикриване на афери от рода на „Хохегер“. В противен случай, ако се продължи съществуващата практика, както пише Фридрих Хайек “ако се продължи по пътя на монополно организирана икономика съюзена с държавата, ще се стигне до тоталитаризъм“. Каквато, впрочем, е ситуацията в Русия, чийто модел изглежда е атрактивен за коалицията БСП-ДПС-Атака като бъдеще за България. И срещу подобно развитие като че ли в страната останаха само протестиращите като изразители на мнението на гражданското общество, но като единствена опозиция на управляващите, при това извънпарламентарна. Понеже в парламента ГЕРБ, БСП, ДПС и Атака си играят на демократична институция, представляваща народната воля.  Това се случи, защото

най-вероятно ГЕРБ се е договорил

с останалите, че реваншизмът няма да има персонални последствия за бившите управляващи. Затова сега Борисов говори за избори през май, а след това може би за следващия май и така ... до края на мандата. Защото всички в парламента са с общ префабрикуван произход. Интересно какво ли ще скандират през септември протестиращите? Може би не „червени боклуци“, а „червено-светлосини (или какъвто е там цветът на ГЕРБ) боклуци“? 

За да се случи нещо въобще, протестите през есента трябва да са много, много масови. Поне да се постигнат нови избори, макар че проблемът с манипулирането им от олигархията остава, Дотогава, до когато българинът ще знае за кого и защо гласува.