Милен Радев, Де зората

Все си блъскам главата, все се ровя за варианти и се питам: какво ли би могло да послужи за мост (като „магарешкия мост“ според немския идиом, който означава кратка, паянтова, но спасителна връзка между уж несъвместими позиции), за мост на десния “ситнеж” в България, който осцилира с по около процент и половина, та да се сепне и преодолее самосъздадената от негови лидери пропаст към солидната опозиционна сила ГЕРБ и към новосъздаващото се антикомунистическо Движение 22 септември?

Каква може да е онази ситуация, какви може да се онези наложителни събития, пораждащи действия, та хем на водачите вдясно да им се разкрие безалтернативността на „минаването по магарешкия мост“, хем и те да запазят лицето си пред своите – често пъти съвършено неотстъпчиви и недостъпни за доводите на логиката и здравия разум – привърженици?

Мисля, че точно сега обстоятелствата около България и вътре в нея създадоха не само възможност, но и неотложното задължение „магарешкият мост“ да бъде построен, за да може българското магаре най-после да премине на спасителния бряг.

Какво имам предвид?

На България й се натриса нов избирателен кодекс, който заедно със селекционирана от БСП избирателна комисия на практика изправя страната пред само две алтернативи: увековечаване властта на социалистите и техните производни или свалянето им чрез бунт. Друг вариант няма да има и то задълго!

Какво означава това, нагледно ни показват трагичните и въодушевяващи картини и слова, които се носят откъм Украïна, и които благодарение новите средства за комуникация, ни превръщат в почти ежечасни непосредствени свидетели на борбата на украинците за истинска Независимост.

В Украïна днес се решава съдбата на Източна Европа, съдбата на България в това число. И тук не става дума само за словесен образ, а за грозна и страшна реалност. Падне ли Украïна в ръцете на кремълския диктатор, хлопне ли над нея капака на Евразийския ковчег, неминуемо ще дойде и нашият ред – като най-периферната и най-дълбоко разядена от червеите на Петата московска колона страна в Евросъюза.

За противодействие в този решаващ момент става дума и то за противодействие, изискващо съдбовно съюзяване на всички истински патриотични, прозападни, проевропейски и антикомунистически сънародници. Отхвърлящи БСП с цялата й кървава история и мизерно настояще, отричащи и гнусящи се от нейните порочни лидерски фигури и политически отрочета.

Всякакви приказки за някаква „цигарена фабрика от 1997 г.“, за това, кой някога си бил „похвалил Тодор Живков“, за някаква си „диктатура на Тиквата“ са гротескно жалки, ненужни, безпредметни и вредни в исторически момент като сегашния.

Украïна ни дава пример: нима Кличко, Тягнибок и Яценюк са влюбени един в друг?? Нима те и техните партии не се разминават по толкова много въпроси и нямат доскоро струващи ни се непреодолими противоречия!? Нима Кличко не говори  дори в буквалния смисъл на друг език от Тягнибок и Яценюк?!

И въпреки това те действат съгласувано, не се псуват взаимно и публично на „мутра“, „предател“ и „бандит“.

Лидерите на „дясното“ имат сега почти уникалната възможност да мотивират пред себе си, пред своите привърженици и пред българското общество безалтернативната нужда от взаимодействие и от заравяне на междуособната томахавка.

Заради България и заради съдбата на днешната й младеж.

Днес Бойко Борисов направи нужна крачка в тази посока. Публично той се присъедини към проекта „победа на десните с 3 : 1“ и обяви подкрепа за законопроекта на Движение „22 септември” срещу давност за престъпленията на комунизма.

Мисля, че не съм единственият, който сега се надява и очаква ответни стъпки и от другите играчи вдясно.

За да не зацвили магарето и да почна да хвърля къчове наляво и надясно!