Едвин Сугарев, svobodata.com

Група писатели (Ясен Атанасов, Иван Димитров, Милена Фучеджиева, Димитър Кенаров и Александър Кръстев, а с тях и моята дъщеря, театралната режисьорка Тея Сугарева и найния по-малък брат Стефан) прескочиха загражденията пред Народното събрание и демонстративно пристъпиха в охраняваната зона. Пред медиите Ясен Атанасов обяснява тази акция по следния начин:

“Прескочихме с надпис "Грабвайте телата", за да разберат хората, че могат да ни ограничават физически, но никой не може да ни отнеме вярата. Това правителство трябва да бъде свалено, защото е престъпно за страната.”

В същото време българските народни избраници бяха довеждани организирано до сградата, на която пише “Съединението прави силата” – с микробуси и под полицейска охрана, да не би случайно да влязат в досег с народната любов.

Жестът на младите хора,

които прескочиха загражданията, има дълбоко символичен смисъл. Те прескочиха една ограда, която някой е съградил, за да не ни допусне в нашия собствен дом – защото Народното събрание е именно това – дом на общността. Същевременно те прескочиха и едно табу, което се опитват да ни наложат – като ни определят улицата като свободно пространство, в което всеки може да протестира, колкото си иска, докато зад металните прегради властта се подсмихва и я кара по принципа: кучетата си лаят, кервана си върви. Те прескочиха тази граница, която оттделя улицата от властта – и показаха, че властта е уязвима въпреки преградите; че някой може да се осмели въпреки наложеното от тях табу да бъде непокорен. Метафорично казано - прескочиха страха. Своя собствен - и нашия.

С други думи – прескачайки загражданията, те прескочиха и страха – нашият общ страх, който ни изтласква в маргиналията на позволеното. Народните избраници като че ли не забелязаха тази акция – най-малкото не се обезспокоиха от нея. А би трябвало да се безпокоят – защото това беше възвръщане на заета от нашественици територия, възвръщане на нещо, което по право ни принадлежи.

Един от най-драматичните въпроси, които отдавна ме терзаят, е свързан именно с тези хорица, скрити като мишоци в тази окупирана по доста мерзък начин сграда. И той е: как всъщност се чувстват тези хора, които се правят, че работят в ползу роду – вече близо месец скрити зад метални заграждения и полицейски кордони?

Как гледат другите в очите, когато се разхождат по улицата или пазаруват в магазина?

Как се чувстват в рамките на новата тройна коалиция – при съзнанието за нейния скверен етно-социо-фашизоиден характер, скрепен единствено от аморална воля за власт и жажда да се направи поредната далавера, да се осъществи поредното ограбване на България, да продължат

наглата игра на псевдодемокрация?

Как намират нравствени сили да изтърпят унижението да обслужват една омерзителна за хората власт, която не само че не работи в полза на националните интереси, но и открито против тях?

Гледам ги и не намирам отговор на този въпрос. Да, съгласен съм, вероятно има партийна дисциплина, която ги задължава – щат или не щат – да участват в този скверен карнавал. Но нали има все пак и човешко достойнство – или за тях то не значи нищо? И освен това – нали са се клели, ставайки народни представители, да работят за родината, а не за някаква там партия?

В партия се кълняха народните избраници преди 24 години. Партията беше БКП и беше вписана в член първи на тогавашната конституция – като субект, на който властта се полага априори. В днешната Конституция пише друго. Според нейния член първи: “Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция.”

Органът, предвиден в тази Конституция за пряк израз на народната воля, е институцията Народно събрание. В нея работят хора, на които сме делегирали част от своите права – сиреч да уговарят и регламентират правилата, по които се реализира битието на общността.

Ние сме техните работодатели – назначаваме ги за такива чрез своя вот на парламентарните избори. А щом сме техни работодатели, значи можем и да ги уволним. Ако правят големи магарии – като назначението на Пеевски – можем да го направим дисциплинарно и без предупреждение. Все едно как и какво си мисли тази или онази партия по въпроса. Защото впрочем в споменатия член първи на Конституцията е казано също: “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.”

В случая БСП, ДПС и Атака правят именно това – присвояват си осъществяването на националния суверенитет. Образно казано – изгонили са ни от нашия общ дом – Народното събрание, барикадирали са се вътре и правят каквото си искат, без да зачитат нашата воля. И не само че нагло хазяйничат в този наш дом, но и са преградили с ограждения и полиция достъпа на своите работодатели.

Какво трябва да правим тогава? Трябва да ги уволним – и да назначим нови, по-читави свои служители. Но може би преди това не е зле въпреки всичките им прегради и полицаи да влезем вътре и да видим какво всъщност правят. Не да ги изритаме оттам – още не. Но да погледаме от балкона на събранието и в неговите кулоари как тече тежкия труд на онези, на които ние сме делегирали не нещо друго, а част от своите права.

Никой не може да ни забрани да го направим. Поради текста на Конституцията и поради член 45чл. 1 от правилника на Народното събрание, който гласи следното: “Заседанията на Народното събрание са открити.”

Ето защо

предлагам следното:

следващият път, когато българските граждани се съберат на кафе пред Народното събрание, след като изразят гласно своята обич към неговия състав и подкрепяното от него правителство, да се наредят чинно пред пропуска и да поискат да влязат вътре, позовавайки се на парламентарния правилник и на своите права на суверен, закрепени в чл. 1 от Конституцията. Отказът да бъдат приети ще означава, че Народното събрание нарушава както собствения си правилник, така и своите конституционни задължения.

Означава и още нещо: че назначените от нас народни представители не защитават нашите интереси, а нечии други такива. А щом ситуацията е такава, тя влиза в разрез с обществения договор – и упражнаваната от тях власт е нелегитимна. Какво прочие да правим с една нелегитимна власт, която не иска да си отива? Най-логичният отговор е, че трябва да я лишим от нейните правомощия – в интерес на нашето общо бъдеще – и това на нашите деца. Ако трябва – и с гражданско неподчинение.