Докато десните хвърлят сили във взаимна омраза, комунистите дебнат сгоден момент пак да яхнат властта

Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Тия десните пак си заблъскаха челата като някакви дебелоглави добитъци.

Имам предвид ГЕРБ и РБ.

Кой от тях бил по-голям демократ и кой по-малък, кой бил по-честен и кой – по-едър мръсник и лъжец, кой бил по-десен, кой по-ляв – такива сакрални въпроси решават помежду си вече не знам колко време. Но не само не са ги решили още и няма да ги решат в никакво обозримо бъдеще, а не се сещат, че точно тези въпроси никого не интересуват.

Българското общество има нужда от истинско, нормално мислещо и действащо дясно управление, за да опитаме да преодолеем най-после не само дебелите и грозни остатъци от комунизма, а и свинските последствия на посткомунистическия преход в тази страна. Това е единствената реална посока на мислене и действие, която е от значение за всички тук, дори за онези, които не си дават сметка, че е от значение и за тях. Какво ще стане с България, дори не с България, а какво ще стане с хората в България днес и утре – това е важното, не надпреварата между десните партии чии крака са по-дълги, чии цици са по-големи и кой по-кръшно квичи чалга. Подобни спорове са характерни за конкурсите Мис Мокра фланелка или Мис прекрасно дупе, не за сериозни политици, призвани да спасят страната си от катастрофа.

Но ГЕРБ и РБ продължават да си блъскат челата

Не се сещат за принципа, че дебелата броня на главата обикновено се компенсира с намален размер на мозъка. Не ги интересува, че докато хвърлят сили във взаимна омраза, комунистите, уж паднали след поредното безумно управление на Станишев и мафиотската БСП-къмпани, се понадигат на лакът и гледат с жив интерес – дебнат сгоден момент да рипнат и пак да яхнат властта. Не им пука, че хората ги избират не за да се харесват те самите един друг, а за да свършат определена работа в обща полза. Всичко друго е от Лукавого.

Чудя се как изобщо могат да претендират, че са истински десни партии тези, които и дума не издумват за възможността да подкрепят преди и над всичко общи принципи и цели, а не някакви си бъдещи кабинети, министри, зам.-министри и други псевдо-политически тути-кванти.

Да, макар иначе да са част от нормалната политическа игра, в момента ги наричам така, защото на този етап всички тези пазарлъци и взаимни обвинения в пазарлъци, са чиста псевдо-политика. Това е етапът, когато идиотите слагат тигана, макар да знаят, че рибата е още в морето, а лодката е пробита и мрежата - скъсана. Това е етапът, на който обратно, умните политици калафатят дъното на лодката и шият мрежата, тоест, говорят за политика и политики, а не дрънкат само добро за себе си и лошо за най-естествения си и евентуален утрешен партньор.

Нормалното дясно - вижте в учебниците, питайте ЕНП или коя да е дясна партия в Европа – е преди всичко способност за диалог, способност да се търсят и намират допирните точки между нормално мислещите хора, да се изглаждат или временно оставят настрани техните преки егоистични интереси и противоречия в името на това по-важните общи цели да бъдат постигнати. Това е дясното. То, дясното, не се състои от мислите на Борисов за световната революция, разсъжденията на Кънев по повод на този повод, какво му отвръща онзи и какво сърдечно добавя, като намесва и някаква си майка, този…..

Няколко конкретни забележки и към двете страни, че дано първо се засрамят, а после се и замислят малко. Което няма да стане, но аз да си кажа.

Бойко Борисов да не се прави на интересен и да разправя на хората, че ако има 121 депутати в следващия Парламент, ще успее да управлява. Може да е сигурен, че поне 10 процента от тях са предварително заложени в редиците му мини, които ще гръмнат в подходящ - но не за него подходящ – момент. Освен това – ако не за 6 до 8 седмици, то за 6 до 8 месеца ще бъдат купени, продадени и препродадени поне още 10 процента от останалите негови парламентарни душички, така че ще му останат по-малко от 100 депутати.

Какво ще управлява с тях? Водопад? Боклука на София? Или стръвната

глутница хиени, която продължава да си точи зъбите за плячка

от вагоните с пари, които България ще похарчи в полза на руския газопровод „Южен поток”? Така че простата сметка показва – на Борисов му трябват поне 150 депутати, за да може, след като дадат фира част от тях, все пак да му останат достатъчно, за да управлява самостоятелно. Само че да получи Борисов 150 места в утрешния Парламент е нещо като меракът на Чичо Денчо от знаменития разказ на Михалаки Георгиев, с други думи – ще ги получи той, колкото простият ви чичо Денчо ще получи диригентската палка…..

От друга страна пък, ако утре Борисов няма дори онези 121 места, към които в момента се цели и, както се закани, заради това отново не направи правителство, дори заедно с РБ, а остави страната в ръцете на комунистите за пореден кръг безумно управление, това ще е неговият истински край като политик. Защото така той ще се превърне в антипод на отвартителния Станишев – онзи постоянно губи избори и постоянно управлява, докато този постоянно печели избори и постоянно е в опозиция.

Такава ще излезе работата.

От друга страна – тъй наречените от самите себе си „реформатори”, за които досега не е известно да са реформирали дори едно кранче на чешма, освен ако не са го сторили съвършено тайно от обществото, да не се правят на благородни девици. Те постоянно говорят за душевната и идейна чистота, отличителна за партията, с която биха се съюзили. Борисов бил популист, около него било пълно с ченгета и прочие.

Да, такива са. Но и те самите, реформаторите, не са по-читави като състав и визия за политиката. По този повод винаги ми идва на ум сакралният въпрос – защо с Пръмова и Вълчев може, с Борисов – не?

Ами това са реалностите в България, това е нивото, на което се играе българската политика, това е нивото на тъй нареченото българско дясно. В голяма степен то не отстъпва по нищо на простотията, популизма, псевдо-демократизма и всички други най-лоши качества, характерни и за българското ляво. Със съжаление го казвам. Но и с призив нещата да се променят.

Защото единствено възможният подход в момента е крайно прагматичният – да се върви към промяната с малки стъпки, да се води умело, на ръба, една изключително трудна политическа игра, чрез която, ако трябва, дори да се принуди по-големия, но по-незрял политически партньор, да върви в правилната посока…..

Ако за това говорим.

Технологията за внасяне на промяна в подобни отношения общо взето е проста и отдавна известна. На този етап е необходимо ГЕРБ и РБ не да започнат да се обичат и да реализират тази своя любов необяснима в някое омачкано и потно политическо легло, а само няколко умни люде измежду тях 

да напишат на едно листче примерно пет точки като общи цели

и да започнат разговор за това как тези цели най-добре, най-лесно, най-бързо да се постигнат. В този разговор да се консултират с президента, да вземат мнението на хора и организации от гражданското общество, да се допитат до европейските си партньори от ЕНП.

Покрай общите цели сами ще се наместят и толкова бленуваните от тях решения за най-правилните форми на сътрудничество, чрез които тези общи цели ще се постигнат. Имам предвид, че според целта е по-лесно да се избере подходящия министър, а не според министъра – целта. И като казвам „подходящ”, в случая имам предвид не само като експертен потенциал, но и като притежател на политическо дупе, което също е адски необходимо при трудните решения и реформи, които не просто предстоят в страната, а са задължителни.

Сигурен съм, че някой в момента мърмори – лесно ги дрънкаш, ама защо не формулираш въпросните пет примерни точки, та да им стане по-лесно и на десните да се разберат. Е, причините са няколко.

Първо – не ми е това работата, аз не съм политик, а журналист, задачата ми не е да управлявам, а да отразявам простотиите и възходите на управлението. В случая – да отразя неспособността на българската десница да управлява. Ето ви един бонус по темата – коренът на нейната неспособност е във факта, че тя като цяло не е никаква десница. Но този разговор ще остане за друг път, сега да се задоволим с наличното.

Второ – защо да им давам готови рецепти за решения, до които те не са стигнали сами. Не сте ли забелязали, че когато дадеш на някого нещо от добро сърце, той му се мръщи. Ако обаче си счупи главата, за да стигне до нещото сам, тогава е много доволен от себе си и се чувства гений. Та и с политическите партии е така.

Лошото в случая е, че те правят глупости, а 

нашите глави са счупени

Но и това не е чак толкова лошо, а ми прилича на някаква форма на справедливост – щом ги оставяме да правят глупости от наше име и в наше име, трябва и ние да си носим последствията.

Трето, пряко свързано с второто - при партиите е валиден и принципът, че ако не си платят солидно за нечия политическа консултация, те изобщо не ценят добрите идеи. А когато си платят, може придобитите идеи нищо да не струват, но се придържат към реализацията им. Така че призовавам най-официално – ако в случая ГЕРБ и РБ искат да получат адекватна консултация по точките за възможно споразумение между тях, което да е полезно и за страната, да развържат кесиите, не да се стискат.

Четвърто - съмнявам се дали, след всички тъпи приказки едни за други, които разни хора от двете формации си размениха напоследък, те изобщо имат желание да се гледат, какво остава да обсъждат нещо.

Като познавам българския манталитет по принцип, като съм наясно с нежеланието на Борисов, пък и на част от хората около него, да водят политически диалог, като виждам бронирания скафандър с дебели наушници, който са навлекли тъй наречените „реформатори”, оптимизмът ми, малко посъбуден след поредния крах на левицата, се превръща в своята пълна противоположност още преди да си е разтъркал сънените очи.

Мамка му, все така става в тази страна! И все на мен ми се случва!