Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Един призрак броди из България, граждани – призракът на наглостта.

Няма майтап, наистина броди, виждал съм го неведнъж. Нещо повече, дори май не е призракът, а самата наглост.

Откритието направи онзи ден главният прокурор Сотир Цацаров. „Инцидентът на Околовръстното шосе в София е поразяващ със своята наглост и съзнание за тотално несъобразяване със законите и обществения ред” – каза той, видимо бесен от историята за бандитите, дето на пътя първо тормозят нормални хора за забавление, а след това ги бият, пак за забавление, ако те изразяват недоволство, че биват тормозени.

Безспорен факт - наглост безмерна е случилото се в София. Както и онова по-рано във Враца. Както и същото от събота във Варна. Сякаш по един калъп са правени тези гнусни крайпътни истории. И това са само три от последните дни - а за колко други, затиснати от по-важни новини през годините, обществото изобщо не знае.

Колкото и да не признавам за светата истина разни други думи и дела на главния прокурор, с избухването му за наглостта съм абсолютно съгласен, граждани. И съм доволен, че думата излезе точно от неговите уста, затова дори няма да кажа „видяхте ли, бе” и да припомня колко пъти съм писал, че наглостта е проблем сама по себе си, че трябва да се разглежда като инкриминиращо деяние и да се преследва от закона.

Подкрепям Сотир Цацаров

в справедливия му гняв, призовавам и настоявам държавата България, българският законодател, българският полицай и прокурор, българският политик и всеки български гражданин, да вземат незабавни мерки срещу наглостта, където и да се появи тя. Включително ако видят как нейната мръсна мутра се надига в самите тях, хората трябва веднага да си ударят по един шамар и сами да се предадат на властите. И то не само във връзка със случаите на наглост на пътя, а изобщо.

Човекът, който е проснал колата си на тротоара и го е запушил, а когато заобиколиш по улицата, те псува, защото не ти е там мястото, е нагъл. Работникът, който не върши работата, за която му плащаш, е нагъл. Политикът, който обещава, за да получи гласа ти, а после забравя всичко и работи само в лична изгода, е нагъл. Администраторът, който се държи, сякаш ти си му длъжен, а не той на теб, защото заплатата му расте по дърветата в градината на министъра, а не му я плащаш ти, е нагъл.

Бъдете сигурни – не казвам тези неща на майтап!

На някого може да изглежда, че проявата на наглост е маловажна и не заслужава нито голямо обществено внимание, нито сериозни мерки, както на мен ми се върти в главата. Но, хайде да помислим, като отидем по-нататък от конкретните примери – какво означава наглостта в общ план, кое действие може да се характеризира като наглост.

За разлика от много други овъртяни термини, тук нещата са прости и ясни – проява на наглост е всяко действие, всяка намеса в личното пространство на друг човек, която той не е изрично поискал и която променя него и неговия свят. И имам предвид дори онази намеса, която се оправдава с желанието за правене на добро.

Извършването на всякакви подобни действия не е нещо незначително. То е като заредено оръжие, насочено право в основата на демокрацията, основа, която накратко може да се формулира така – живей и остави другите да живеят.

Точно върху тази формула всъщност стъпват принципите за индивидуалната свобода, неприкосновената собственост, човешките права и т. н. Точно тя въвежда ред в хаоса на джунглата, който би настъпил, ако хората се държат като животни и не се съобразяват с нищо и никого, освен със себе си. И ще онагледя идеята за този вид ред с два прости примера, за да бъда разбран абсолютно правилно.

Колкото пъти в Англия съм пътувал в обществен транспорт – метро, автобус, влак, никога друг човек не ме е докосвал, независимо от час-пик, тълпи пътуващи и прочие. Хората винаги намират начин да стоят на дистанция, може да е един сантиметър, но знаят, че това е лично пространство, което не трябва да пристъпват, а да уважават. И ако случайно те побутнат заради клатенето на влака, веднага се извиняват – но не от куртоазия или защото са „мазни”, според цветистия израз на Бай Ганьо, а защото наистина съжаляват, че са ти причинили онова, което не искат да им бъде причинявано на тях – нежелан контакт.

Другото, което се вижда с просто око в същата тази Англия, е фактът, че ако паркираш колата си на тротоара, полицията веднага ще се появи отнякъде и ще те попита – дали случайно не си луд или просто си българин. След което ще ти отреже такава дебела квитанция, че покрай нея изобщо ще забравиш идеята как целият път е мой, обаче и тротоара не си го давам.

И, знаете ли какво – полицията ще се появи, не защото има навсякъде камери и следи всичко. И не защото получава процент от глобите. И не защото е много пъргава и обича да работи. Просто ще и се обади да я повика случаен минувач, който държи на реда.

А знаете ли защо пък ще се обади той и няма после да е гузен заради съзнанието, че е предал себеподобния? Ами, първо, минувачът разбира, че себеподобният нарушава неговите лични права като задръства общия тротоар. И второ – знае, че като се обади, това ще има ефект, полицията наистина ще дойде и наистина ще въведе ред.

И така – може би отивам малко по-далеч от самия Сотир Цацаров, но призовавам и него, и депутатите, да помислят по темата. Смятам, че 

наглостта наистина трябва да подлежи на съдебно преследване

и наказание, защото е тумор, който разяжда обществения организъм и руши нормалните отношения между хората.

Какво значи – човекът има седем висящи дела, но е на свобода и прави осмо престъпление? Значи, че въпросният е изключително нагъл и дори само заради това не трябва да бъде допускан повече да мърси обществото. Един път може да се сгреши – ОК. Да приемем, че и два пъти, човешко е – особено ако си много тъп. Но след това вече не би трябвало да има начин говедото да живее сред хората, а трябва да заживее сред себеподобните си.

Ама, ще каже някой – законът е такъв, че докато не бъде реално осъден, никой не може да бъде прибран на топло, независимо дали има едно или десет висящи дела.

`Айде, бе! Законите да не би да ги правят престъпниците, та да облагодетелстват най-вече самите тях, а не нормалните хора? И спазването на техните права по-важно ли е от нарушаването на моите?

Да, знам, още от комунистическите времена ни е останал например навикът учителите в училище да се занимават главно с изоставащите, за да ги изравнят с другите – нали всички сме равни. Така самата образователна система дърпа назад водещите ученици и те трябва да се справят сами. А целият труд на учителите отива в свирката, защото от него тъпунгерите не стават по-умни, само придобиват самочувствие, че са равни на всички останали. Е, да, ама - не са!

Та имам чувството, че, малко или много, също както в образованието, погрешно разбираните и прилагани принципи на либералната демокрация спрямо общественото поведение изобщо, водят горе-долу в същата посока – хората, които рушат обществото, да имат съзнанието, че са ми равни на мен, който се опитвам да го изграждам. И да ми налитат на бой, когато им кажа, че го рушат.

Така лесно се стига до парадокса, на който сме свидетели в България – людете, чиито основен аргумент е бухалката, да са не просто равни, а дори по-уважавани от широките народни маси, отколкото един професор по квантова физика.

Това обаче е уж парадокс, то е обратното – закономерност. Тя дойде с факта, че години наред не обръщаме внимание именно на наглостта, дори когато болезнено ни докосва, смятаме я за нещо маловажно – а то не е така.

Бъдете сигурни, че ако от малко детето ви проявява наглост, от него няма да стане нормален гражданин. Дори да не влезе никога в затвора, винаги ще създава проблеми на хората около себе си, никой няма да го харесва, ще се превърне в изолиран, самотен и озлобен човек. Бъдете сигурни, че ако приятелят ви е нагъл спрямо другите, един ден непременно ще стане такъв и спрямо вас - и тогава ще съзрете истинското му лице. Бъдете сигурни, че ако някой е нагъл, той е и тъп. Може да има академични титли, но те непременно са добити по втория начин и през живота си той само руши, не създава.

Наглостта е ненормална!

Може и да не съм прав – но не се сещам в Библията да има описан дори един случай на наглост. Да, има всякакви истории за секс, кръв, интриги, завоевания и кланета, има хитрини, измами, глупости и умности – но няма истински, класически пример на наглост. А дори и да има някой, за който в момента не се сещам, сигурен съм, че наглецът е бързо и жестоко наказан – било от човешките, било от небесните сили.