Руди Дучке (1940-1979)

Мирослав Дърмов, Лексингтън, САЩ

Случващото от месец насам в България илюстрира колко по-лесно е било на древните римляни в тяхната политическа реалност. Републиката си е република, а диктатурата – диктатура, независимо от титлата на тирана. Не е имало даже медии, които да обясняват какво става. При опасност за републиката, на Марк Тулий Цицерон му е било необходимо само да произнесе няколко речи в Сената, за да се реши съдбата на заговорника Луций Сергий Катилина и да се спаси републиката. Не за дълго, но все пак... И макар че в стратегически контекст Цицерон не бележи успех, прословутата му фраза от първата му реч срещу Катилина „О, времена! О, нрави!“ от 63 г. пр. н. е. до наши дни е спонтанната оценка на всяка лицемерна политическа ситуация. 

За политическия живот в България, поне за последните 70 години, лицемерността, при това с трагични последици, е интегрирана в реалността. Може би поради тази причина българинът като че ли не е много склонен да не обръща внимание на подменените стойности и моралния релативизъм в оценките. За него май е нормално републиката да е диктатура на партията от 1944 до 1989 год., а след това фасадата придобива нови оттенъци, но като реалност партията си е пак тук, само че не като единен организъм, а като коалиция от олигарси. Изглежда затова коалициите са особено желани като управленчески модел в България.

Случващото се в последния месец показва, че

нещата отиват към своя логически финал

на стартиралите през 1989 г. процеси. Става дума за външнополитическото и вътрешнополитическо компрометиране на държавните институции, както и тоталното компрометиране на всякаква съпротива срещу тях. Отнесено към външнополитическата ориентация на страната, непрекъснато се повтаря „Европа, Европа, Европа!“. Изведнъж, обаче, Яни Янев се намеси в предизборната кампания на САЩ. Възниква въпросът: кой, кога и къде е оправомощил г-н Янев да обвързва България във външнополитически план по такъв начин? Моите спомени за израстването на този политик са свързани със структурирането на българската политическа реалност от Държавна сигурност. Тогава, когато за първи път българските медии започнаха да показват лицето на Яни Янев, един от моите колеги – депутат и впоследствие посланик в страна от Средна Азия коментира, че „това момче има бъдеще в политиката, защото много добре преразказва на публиката инструкциите, дадени му от задкулисието“. А когато стана дума за създаването на партията РЗС, един от съветниците на бившия президент Желев сподели, че е присъствал на учредителната сбирка, която много му приличала на обединено съвещание на ПГУ и ВГУ-ДС. И така Яни Янев битува в българската политика, а в дните преди президентските избори в САЩ през есента на 2012 г. той посети щаба на кандидата Мит Ромни, което, погледнато с днешна дата, е

фундаментален политически гаф

Янев декларира, че в Русия управлява нов вид фашизъм, че президентът Обама е излъгал не само американците, но и приятелите на Америка в Европа и Близкия Изток и за капак обяви, че победата на Ромни би била победа на демократичните сили в целия свят. И понеже Ромни загуби изборите, логично възниква въпросът как така балканската екзотика Яни Янев се оказа в Ню Йорк, където се е държал като слон в стъкларски магазин. Хипотезата, която се натрапва е, че зад неговото посещение стои Израел. Отново външнополитически гаф на българските медии, които не могат да бъдат по-далеч от истината. Нито на еврейската държава, нито на партията Ликуд, нито на Мосад се налага използуването на никому неизвестна личност от Балканите, за да се отстояват интересите на Израел. По-скоро пътуването на Янев до Америка има своите български спонсори. Още от началото на събитията от 1989 г. архитектите на промените осмислиха, че радикална дясна политика, каквато е осъществявана от Роналд Рейгън с унищожаване на всичко социално, отговаря на техните интереси за свеждане до нула на равенството, свободата и демокрацията в бъдеща България. Оттам произлиза и тоталното промиване на мозъците, че дясното е добро, а лявото – лошо. Последният месец от президентската кампания в САЩ показваше колебливи резултати и българската номенклатура е проводила близкия до управляващите Янев в предизборния лагер на Ромни, за да декларира вярност. И понеже изборните резултати са несигурни, Янев просто представяше Бойко Борисов, за да може последният да бъде запазен от неизвестността. И след провала, предизвикан от ненавременните дипломатически изяви на Янев, Бойко Борисов започна да заблуждава народа, че е поканен от Обама в Белия дом и нищо лошо не се е случило – пропаганда, насочена само за вътрешна консумация, защото в Държавния департамент не се влияят от казаното по българските медии, както и в Кремъл, впрочем. В добавка, на Борисов му се наложи доста прибързано да подпише договора за „Южен поток“ с доста спорни условия. Всичко това налага като цяло впечатлението за пълна обърканост в българската външна политика, което я прави непредсказуема и компрометирана. 

Във вътрешнополитически аспект основна пречка

в стремежите за еднолична власт

е авторитетът на държавните институции. В тази връзка се появи случаят „Марковска“. Избрана с мнозинство от българския парламент за конституционен съдия, изведнъж тя се оказа неприемлива за Европа и шоуто започна. Достатъчно е да се погледне кои от депутатите от БСП са гласували за нея, а останалите по мое мнение са масовка, за да се направи извод, че нещо в тази кандидатура не е наред. Въпросът не е в личността на Марковска или пък в истинността на т.нар. донос за нея. Тя може да е Ал Капоне в съдийска тога, но това е без значение. Става дума за решенията на институциите в България и тяхното поведение в ситуация, когато Европа не харесва избора им. Започна една институционна драма, която завърши с компрометирането на държавните институции както във вътрешен, така и във външен аспект. Парламентът на една република, който е функция от народната воля, има решение, което не се харесва в Европа, поради което институциите бяха заплашени от извънреден доклад. Всяка държава, убедена в легитимността на своите институции, би реагирала, че може да има извънреден доклад, но той няма да бъде приет, именно поради това, че няма съмнение в легитимността на взетото решение. А в България започнаха едни вайкания и кандърми... Изглежда, в България има сериозна криза на легитимността на институциите и взетите решения. Като че ли е налице сериозно съмнение, че те не изразяват народната воля, а са по-скоро продукт на задкулисни решения и медийна манипулация. И някак си суверенът отсъства. Резултатът е, че министър-председателят, избран от парламента, поставя под съмнение решенията на институцията, която го е избрала и иска просто, „по човешки“, Марковска да се откаже от избора, който вече е приела. Президентът Плевнелиев пък, с отказа си да присъства на клетвата на Марковска, много напомни на поведението на съпругата си и по този начин създаде ситуация, при която председателят на Конституционния съд Евгени Танчев пренебрегна авторитета на институцията, която оглавява и създаде правен прецедент, може би единствен в света. На всичкото отгоре Народното събрание отмени взетото решение. В т.нар. нормални държави подобна ситуация би била сериозна институционна криза, но в България е хепи-енд на казуса Марковска. Защото на някой в тази страна е необходимо европейско легитимиране на българските властови реалности. 

Колкото до общественото мнение, то резултатите се виждат в сриващия се рейтинг на институциите. Но затова пък индивидите запазват ниво. Извън статистиката, реакцията на населението е предвидима и задкулисието в България прилага добре изпитания метод от началото на прехода на контролирано недоволство и менте-революция в нейния български вариант, ръководена от Николай Колев-Босия. А след нея няма да има вече външнополитически провали, няма да има институционни кризи. Всичко ще се решава по начина на Босия. 

Логично е при подобно развитие да се породи въпроса защо това се случва и кой е Босия. На първо място, това се случва, за да се провери народното настроение за извънпарламентарни действия. Подобни действия с многохилядни митинги са доста обезпокояващи за архитектите на прехода, но с подбора на лидерите това безпокойство бе преодоляно в България. Както се вижда, „доматения протест“ го има във Фейсбук, но го няма на площад „Народно събрание“, което показва, че

народът е уморен и обезверен

На второ място, целта е да се ориентира недоволството към институциите, дори абсурдно - към една конкретна сграда като се заличи от народното съзнание фактът, че политическото присъствие в нея е резултат на народния избор. На трето място, да се наложи мнението, че парламентаризмът като форма на демокрацията е в основата на всички проблеми в страната и да не се допусне мисълта, че не може да има демокрация, когато богатството е концентрирано в ръцете на малцина, каквато е реалността на прехода в България. Колкото до личността на първия хвърлил домат по сградата на парламента – Николай Колев-Босия, по-скоро е интересно медийното отразяване на случилото се, отколкото самата личност. Защото въпреки медийния ореол, Босия си го знаем. В последните двадесет години основното му занимание е да оплюва неудобните, в замяна на което може да ползува благинки като член на някой борд, като например този на Булгаргаз. Колкото до медийния му образ, както за Доган се пишеше, че е най-добрият политик, така за Босия се пише, че е единствения дисидент. Учудващо единодушие в медиите, което налага извода за дирижирана дезинформация и изграждане на фалшив образ. Скромния ми опит от контактите ми с Босия назад в годините далеч не се покрива с представата за него, налагана от медиите. В обкръжение му има доста пенсионирани служители на ДС и РУМНО, които определят поведението му. Или, както при Яни Янев, той много изразително поднася на публиката това, което му е наредено да каже. На всичкото отгоре той е и доста страхлив като човек и, ако няма протекции и гаранции, едва ли би се решил на конфронтации, особено с властта. А реакцията на властите по повод на неговите домати, хвърлени по сградата на Народното събрание съвсем не напомня на бруталността, с която се разгонваха студентите, например. Още по-учудващо е последващото поведение на властта. Вместо да покажат факти за неговата зависимост от тайните служби на комунизма, Босия е желан в какви ли не медии, за да пояснява позицията си, че неговия протест е вдъхновен от американския опит от 1995 г., когато американците са започнали „да хвърлят домати и не престанали, докато не успели да озаптят монополите“, както той споделя в интервю, пред Offnews.bg. По-голяма глупост едва ли може да бъде казана, но важното е да се подчертае американската връзка, както и антикомунистическия елемент, защото той е избрал домата заради червения му цвят. Оттук нататък е интересно за каква съпротива може да става дума в България. А колкото до компрометирането, то наистина е тотално и обхваща цялата политическа реалност, както и съпротивата срещу нея и закономерно се явява за финал Цицероновото възклицание „О, времена! О, нрави!“. Логическото продължение е, че идва краят на републиката и идва нейният наследник – абсолютната пародия българска.