Д-р Мирослав Дърмов, Легсингтън, САЩ

Наближат ли избори в България, всички средства са позволени за постигане на изборна победа, особено когато политическите партии, обзети от интелектуална нищета, нямат и елементарна представа какво и как трябва да се направи, за да се подобри живота на хората.  Всички лъжат по един и същи начин, а това води до инфлация на пропагандата. В същото време, за да не се даде възможност на избирателя да се замисли, на вниманието му се поднасят поредица от интригуващи новини. Информация за подслушвания, записани странни разговори и други домашни скандали изяждат времето на новините в период, когато е необходимо да се дискутират важни политически, икономически и социални проблеми на бъдещето. И ако това не е достатъчно да се запълни ефира с пустота, усилията се насочват към истината от последна инстанция - критичните бележки от задгранични инстанции.  Подобен подход не е нов, защото верноподанството в мисленето на българина има своите исторически корени. В началото е упованието във Високата порта, последвано от преклонението пред Кремъл, а в наши дни към оценките на Държавния департамент на САЩ.  По този начин годишният доклад на Държавния Департамент за състоянието на човешките права в България за 2012 г. стана част от настоящата предизборната борба. Но както във всяка предизборна ситуация, така и тук информацията е манипулирана и изводите са доста субективни, направени при отсъствието на какъвто и да е анализ на документа. В България е цитирано е резюмето на доклада, при това непълно, а документът в неговата цялост така си и остава неизвестен за българската публика. Едновременно с това разсъждения защо подобен документ е подготвен, като че ли в България никой не смее да изрази.

Държавният Департамент на Съединените Щати всяка година изготвя подобни доклади за състоянието на човешките права във всички страни по света, с изключение на самите САЩ. Не че подобни проблеми не съществуват там, но просто целта на тези доклади е друга. Те са инструмент за осъществяването на външната политика на тази държава. Или, както се изразява един мой познат, тези доклади са

елемент от системата за натиск над другите държави

Първо е докладът за човешките права, следват санкциите, съмнения за притежаване на оръжия за масово поразяване и на финала е интервенцията. Така Съединените щати реализират своите интереси в международните отношения. Но в България този елемент се пропуска, и всичко написано в доклада се възприема, без да се отчита политическата му цел, а в период на избори същият се употребява като удобен аргумент за компрометирането на опонента.

Впрочем, докладът наистина е брилянтен по начина на професионалното му изготвяне. На 29 страници са изложени проблемите с човешките права в България така, както ги виждат в Държавния департамент на САЩ. Докладът е структуриран в седем части и описва състоянието на човешките права в България от защитата на личността и гражданските свободи през политическите права, състоянието на корупцията в страната,  дискриминацията, отношението към неправителствените организации и завършва с оценка за състоянието на трудовите права. Анализирана е правната основа свързана с правата на човека, дейността на администрацията и случаите на нарушения. Оценката за законовата база е положителна, работата на институциите в повечето от разделите е оценена като добра, а и приведените примери за нарушения не говорят за фрапиращи отклонения от законовите стандарти. Проблемите, които се открояват, са предимно резултат от

всеобщата бедност в държавата

Обезпокояващо е състоянието в затворите и несъответствието им със световните стандарти, като се подчертава, че най-новия от тях е построен през 1983 година. Бедността е и причината за проблеми с правата на децата, малцинствата и предимно ромите, а също така невъзможността да се покриват нуждите на хората с увреждания. Любопитни елементи съществуват в доклада, като поименно са упоменати Атака и ВМРО заради антисемитската им реторика. А също така се посочва големия брой на използвани специални разузнавателни средства, при потресаващо ниска ефективност. Само 5% от придобитата от тях информация е използвана като доказателство в наказателния процес. Но като цяло впечатлението от прочита на доклада е, че в него се дава положителна оценка, въпреки наличието на отделни проблеми.

Съдържанието на доклада е резюмирано в четири параграфа. В първия България е определена като парламентарна демокрация и проведените президентски избори са определени като изразяващи “респект към фундаменталните права и свободи“, но също така са налице доклади за купуване на гласове и редица организационни слабости. В тази връзка, темата за покупката на гласове е изцяло резултат от българската предизборна борба, в която загубилият обяснява провала си с подобни „покупко-продажби“, което повлиява на впечатлението и преценката на чуждестранния наблюдател, независимо, че този проблем е с минимално влияние върху резултатите на изборите.

Вторият параграф на доклада посочва, че основният проблем за правата на човека  е маргинализирането на ромското малцинство. Подобна констатация не е учудваща защото, както по всичко личи, правата и интеграцията на ромите ще бъде една от основните теми в политиката на САЩ към европейските  страни. Използуването на подобна тактика поражда много въпросителни, особено като се има предвид, че този етнос се е появил в Европа през 12 век и до настоящия момент не са много примерите за неговата интеграция. Още повече като се вземе под внимание, че лидерите на ромите  отказват да сътрудничат и да участват в интеграционните процеси,  за да запазят контрола над групата.

В допълнение към този параграф са отбелязани като водещи проблеми влошаването на

обстановката в медиите и самоцензурата на журналистите

като следствие от корпоративен и политически натиск, а също така корупцията като затрудняваща управлението и подронваща доверието в институциите, като на първо място е посочена съдебната система.

В третия параграф са изброени по-голямата част от подвъпросите, разгледани в седемте части на доклада, по които има установени нарушения.

Финалният параграф на резюмето отбелязва, че правителството предприема мерки за преследване и наказване на лицата, извършили нарушенията както чрез силовите структури, така и навсякъде в администрацията, но тези действия са недостатъчни и безнаказаността е проблем.  

Ако българският читател имаше възможността да се запознае обективно със съдържанието на доклада и изводите, направени в него, може би щеше да придобие по-различно мнение за съществуващото състояние на човешките права в България. Но изглежда констатацията за автоцензура вследствие на корпоративен и политически натиск е вярна, а и страната  е в навечерието на избори, затова именно на доклада не бе дадена гласност и обективни оценки в българските медии. Очевидно, в предизборна ситуация корекността на публикациите не е задължителна.