„Разликата между животно и животно не

                                                                                   е толкова голяма, колкото между човек

                                                                                    и човек.”

                                                                                                                                          Плутарх

Димитър Бочев, bulgariaanalytica

Да ми простят социалния дарвинизъм всички старо- и неомарксисти, но аз считам, че животът на жертвите на терора е по-ценен, по-стойностен от живота на извършителите на терора. Пред всяка смърт се прекланям с еднакво преклонение, като елитарно мислещ човек обаче считам, че в живота всички ние сме не равни, а неравни и това онтологично неравенство, което е присъщо не само на човешката природа, а на природата изобщо, но което цивилизацията ни задълбочи и усъвършенства, придава различна значимост на отделните човешки животи. Казано с една откровеност, която на много академични хуманисти ще прозвучи цинично, с убийството на всеки невинен европеец побеждава смъртта, а с убийството на неговия атентатор побеждава животът. Най-добре е, разбира се, да няма убити и от двете страни на барикадата, но за да няма убити, трябва да няма и убиващи. Така че когато раздаваме моралните и наказателни присъди, не бива да забравяме от кого тръгва и към кого потегля упражняваното насилие. Не ние, европейските християни, сме обявили тази война на живот и смърт – за разлика от исляма, съвременното християнство е миролюбива религия, която отдавна, от цели векове вече, предпочита да воюва не с пръст на спусъка, а със словото Божие и словото людско на уста.

И ако преди някоя-друга година грабнахме оръжията, то е само защото нас, европейците, никой не ни попита дали искаме или не искаме, дали приемаме или не приемаме тази проклета война –

тя ни бе обявена и на нас не ни остана нищо друго, освен да я водим,

а най-добре е да я доведем докрай, не като капитулираме, а като я спечелим. В „Света Йоана” Брехт пише, че срещу насилието може да се воюва само с насилие и аз му вярвам. Християнският принцип за несъпротива срещу злото тук не бива да ни подвежда. Несъпротивата срещу злото в християнския морален кодекс е форма на борба със злото, докато несъпротивата в битката срещу фанатизираните варвари би довела до пълно тържество на злото. Християнството е апология на живота, на животворното, съзидателно начало, а не на гибелта.

Фронтовете на водения през новото хилядолетие двубой са морално неравностойни. Докато за християните човешкият живот е висша ценност, за воините на Аллаха същият живот е не себестойност, а само средство за прокарване и налагане на правата вяра – извън това му предназначение особена стойност той няма. Това инструментализиране на човешкия живот детерминира и насладата, с която фанатиците убиват, и готовността, с която умират. Да, но аз не съм те – аз би трябвало да ценя и зачитам не само своя собствен живот и живота на своите християнски братя, а и живота на всеки не-християнин – ще възрази критичният читател. Живота и на всеки не-християнин – да, но не и живота на убиеца на невинни хора, в името на каквито и богове и божества да убива той. Подобен убиец за мен не е човек – той има само анатомията и физиологията на човек. А не анатомията и физиологията правят човека човек – прави го такъв духовната субстанция. Работата е там, че аз не вярвам, че човекът е произлязъл от мирогледната маймуна на Енгел, аз не мога, както неведнъж съм писал, да си представя как първичната амеба ще извърви самостойно, без намеса свише, с лъжекрачката си непосилния път от първичната локва до д-р Фаустос. Казано с думите на един мой далекоизточен духовен учител, аз считам, че 

човекът е не анатомично същество с духовно битие, 

а духовно същество с анатомично битие. А това е една много сериозна разлика, която откроява приоритетите и трасира непристъпната граница между моето светоусещане и вулгарния материализъм на старо- и новомарксисти. Да пристъпя тази граница или дори само да допусна тя да се размие, значи да пристъпя към собственото си обезчовечаване. Според мен всеки, който тръгне да убива свой съчовек, само защото последният не споделя неговия възглед за Бога и света, всеки който допусне върховенството на подобен замисъл в съзнанието си, вече напуска човешката общност. Дори да не улучи, изстрелът, който си произвел срещу друг човек, само защото той е другомислещ, вече е разстрелял, убил е човека у теб – полицаят от антиреростичните части само те доубива, покосява телесното, несъщественото у теб. И го прави според мен в името на хуманизма, предпазвайки така и други твои съвременници, и теб самия от нови злодеяния.

Зная, съзнавам колко оспорвана е подобна теза, но какво да се прави – и животът е оспорван. Аз нямам нищо против тази му оспорваност на теоретично, на духовно равнище, но когато разбеснели се съзаклятници тръгнат да оспорват, да отричат и отнемат физическия ми живот, само защото съм дръзнал да го живея и разбирам по начин, различен от техния, моята философска защита, защитата на моралисти, теолози, писатели и философи няма да ги спре. Тогава като гражданин на Европа и съгражданин на една цивилизация, за която ми се ще да вярвам, че е християнска не само по име, а и по дух, и която е дълбоко наранена и смъртно заплашена от нашествието на варварите, аз ще разчитам на командосите. Ще разчитам на тяхната практическа, физическа помощ – както те разчитат на моята теоретическа подкрепа в двубоя с едно зло, чието нашествие предполага разделение на труда и обособяване на ролите: аз ще воювам с духовните оръжия, които, надявам се владея по-добре от теоретиците на Алкайда, а рамо до рамо с мен командосите ще воюват с бойните оръжия, които, надявам се, владеят по-добре от практиците на Алкайда. Постигнем ли тази симбиоза, животът ще победи смъртта. Не я ли постигнем, ще стане обратното.