Балансът между доброто и злото

Едвин Сугарев

Струва ми се, че вече е крайно време да ревизираме представите си за сложния баланс между доброто и злото в нашия свят – и да си дадем сметка за сложната непредсказуемост на техните проявления. С оглед на това, което ни се случва именно днес и тук, би трябвало вече да сме наясно, че класическата оптимистична представа за света като едно възходяща права от зло към добро е твърде наивна и почива повече върху пожелания, а не върху реалности; но също така и че мрачните и почти апокалиптични представи за един свят, който потъва все по-стремглаво в бездните на злодеянието, също нямат много общо с реалността. 

Всъщност доброто и злото са циклични, те минават като вълни през човешкото битие, като в едни периоди злото надделява и прави своите бели, а в други доброто има известен превес и се опитва да поправи нанесените поражения. Нито едната, нито другата тенденция обаче няма и не може да има траен и абсолютен характер – тези две мотивации в човешката душа са взаимозависими; злото е видимо на фона на доброто – и обратното; едното не може без другото, а намирането на баланс между тях е 

единствената машина за оцеляване 

Въпреки религиите и културите старият варварски принцип, според който този свят се дели на силни и слаби – и силните не само могат, но и имат право да мачкат слабите, защото такава е тяхната природа, остава достатъчно витален, за да можем да си представим, че човекът не е напускал пещерата. Този принцип обаче не е продуктивен, а саморазрушителен – най-малкото защото силният и слабият често разменят местата си, но и защото злото е призвано да руши, но не и да създава – природата му е такава. В един момент то – колкото и организирано и могъщо да изглежда, изчерпва своя потенциал – и тъй като не е способно да ограничава и контролира своята мощ, предприема стъпки, които съдържат зародиша на неговата бъдеща гибел. 

Така Чингиз хан, завладял половината свят, не е могъл да си представи, че едно толкова голяма империя не може да се крепи само върху военната мощ – и че без спойката на икономическите интереси и културните дадености тя няма как да не се разпадне и да не бъде асимилирана от завоюваните народи и техните цивилизации – което и се е случило, макар и поколения след него. Така Хитлер не е разбрал, че неговият апетит за нови и нови победи не може да има други последствия, освен да обедини застрашените – колкото и несъвместими да се те помежду си. Ако се вгледаме в тези и много други истории на световни сатрапии, ще разберем, че винаги има един момент, в който поредния адепт на злото прави своята грешка – опитва се

 да надскочи себе си, 

да се покаже по-висок от собствения си ръст. Грешка – защото злото не може да направи това, не е в неговата природа. Да надскочиш себе си е прерогатив на доброто, но при него почти винаги става дума за самопоржертвувателен акт.

Ако се вгледаме в нашия пренапрегнат свят, в който устоите на досегашни ценности и закони се рушат, не можем да не си дадем сметка, че става дума за точно такъв момент – този, в който злото е достигнало вече своя апогей и е придобило мощ и самочувствие, които го карат да изгризва себе си. Задайте си въпроса – от чии действия е доминирано нашето днес? Отговорът е, струва ми се, очевиден – от тези на един сатрап и тези на един безотговорен, а до голяма степен и безмозъчен автократ и патологичен лъжец. Това са 

двамата протагонисти на злото,

 и е добре да престанем да се правим, че не става дума за двете страни на една монета. 

Става дума, разбира се, за Путин и Тръмп – и именно това прави ситуацията толкова опасна – тъй като, както никога досега в историята, Русия, традиционно мислена като империя на злото, и САЩ, традиционно мислени като люлка на световната демокрация, се оказаха на една страна, провиждайки като свой враг именно солидарността и международната архитектура на сигурността, както и хуманитарните ценности, които осигуриха на човечеството осем десетилетия мирно съвместно съществуване.

Но редом с тази тъжна и жалка констатация, бе трябвало да си зададем и въпроса – а в каква позиция са тези двама герои на днешния ден, какви са техните перспективи и какво би могло да бъде тяхното бъдеще? И отговорът – неизбежният отговор, ако съдим по фактите, а не по скандиранията на техните привърженици, традиционни хейтъри и полезни идиоти, е следният: и двамата са 

затънали безнадеждно в блатото на войните, 

започнати от тях именно в желанието им да надскочат своя ръст и да се докажат като световни лидери – Путин в Украйна, а Тръмп в Иран. 

Да припомня: Путин твърдеше, че Украйна ще бъде прегазена в рамките на няколко дни, неговите танкисти, поели към Киев, носеха в танковете си парадни униформи за парада на победата. Тази война продължава вече пета година; загубите на Русия са огромни в пъти по-големи от украинските; руската икономика се задъхва под натиска на военните харчове и световните санкции; агресията превърна практически целия цивилизован свят в противник – и сега Русия може да разчита почти само на налудни държави като Северна Корея; войната трябваше да докаже мощта на руската армия – вместо това доказа пълната нейна негодност да се справи дори с противник, който има в пъти по-малък потенциал; накрая се стигна и до унижението Путин да моли Тръмп за съдействие, за да може да проведе нещо подобно на военен парад на най-важната за неговата сатрапия дата, ознаменуваща т. н. велика отечествена война, на която неговата „специална военна операция“ се опитва да заприлича, за да извлече съответните патриотични инвенции. 

Респективно: Тръмп се кълнеше, че на практика е заличил военна потенциал на Иран, заплашваше, че може да заличи цялата персийска цивилизация само за една нощ, уверяваше целия свят, че той единствен контролира ситуацията в тази страна, настояваше напук на всички обстоятелства, доказващи точно обратното, че преговорите се водят с успех и че „сделката“ ще бъде сключена всеки момент – и в крайна сметка докара същите тези преговори до под кривата круша – при което иранската страна му поставяше ултимативни искания въобще за започването на преговорния процес – например репарации за нанесените щети, искания милиарди долари от замразените ирански активи да бъдат размразени, Ормузкия проток да бъде оставен под техен контрол и тъй нататък. При което американският президент стана направо за смях – и трябва да признаем, че спрямо ситуацията в Иран той е в по-безнадеждна позиция, отколкото Путин спрямо войната в Украйна – тъй като руснаците като дресиран с тоталитарни режими народ могат да премълчат стотиците хиляди жертви – от американците обаче подобно премълчаване едва ли може да се очаква. 

Тъй или иначе обаче, и двамата 

затънаха в блатото на войните,

 предизвикани от самите тях. От това блато практически няма измъкване – Тръмп вероятно ще бъде подложен на импийчмънт веднага след междинните избори в САЩ, които вероятно ще загуби с доста чувствително разлика. А след като напусне Белия дом, вероятно ще дойде ред и на съдебните процеси за тежка, ама много тежка корупция. Не ми се мисли на какво ще бъде подложен Путин, като имам предвид руските традиции – вероятно на падане от някой висок етаж или на скоропостижна кончина с някой много авангарден вид отрова, разработена в неговите лаборатории. Причината – войната бръкна много дълбоко в джоба на неговите олигарси и силоваци, накара ги рязко да ограничат лукса в личния си живот – а това няма как да бъде забравено, нито пък простено.

Както се казва, това е положението. Един цикъл вече е извървян – този на доминацията на злото. Идва времето да се поправят щетите, нанесени в този период. Трябва много да внимаваме обаче – сложната сплетеност между добро и зло предполага и обратимост на техните циклични движения. В името на доброто са правени не по-малко злини, отколкото при следването на модела, според който силният винаги има право. Единственият гарант това да не се случи е гражданското общество с неговата възможност да различава едното от другото. Както ясно показаха последните избори обаче – в България именно гражданското общество е още в зачатъчно състояние.